Каси Едуардс - Диви мъгли

Дамита се измъкна от прегръдката на Джонатан и отиде до прозореца. Слънчевата светлина струеше от небето и измъкваше влагата от земята, сътворявайки шеметна, танцуваща прозрачна мъглявина над нея.

— Джонатан, причината, поради която съм тук, е една-единствена — каза младата жена и се извърна бавно. Очите им се срещнаха. — На двадесет години аз съм достатъчно голяма да се грижа сама за себе си. Но на Тимоти му е нужно да бъде възпитан като мъж. Това аз не бих могла да направя, но ти би могъл — тя спря за миг и дълбоко си пое въздух. — Но сега, след като съм вече тук и виждам, че не си се променил и на йота, чувствам, че решението ми да дойдем може би е било неправилно. Независимо от всичко, обещах на баща си, че ако нещо се случи с него и мама, ще доведа Тимоти тук, след като ти си единственият, останал от нашия род. Аз сдържах обещанието си. Останалото е в твои ръце. Ако не оправдаеш доверието на нашия баща, ще намеря начин да отгледам брат си и сама.

— Аха, сега по въпроса за парите — Джонатан се приближи към бюрото и приседна в единия му край. — Предполагам, че ми е оставил значителна сума в завещанието си? Надявам се, че я носиш.

— Да. Парите са у мен — Дамита сърдито погледна братовчед си. — Скрити са на дъното на един от моите куфари. А сега, Джонатан, ако не възразяваш, бихме искали да ни заведеш в дома си и да ни покажеш стаите, приготвени за нас. И двамата имаме нужда да се преоблечем в сухи дрехи. Бих искала да остана сама и да си почина. Пътуването беше страшно уморително.

— Предварително ще ви се извиня, че домът ми е малък — Джонатан прехвърли поглед от Дамита върху Тимоти и стана отново на крака. — Това не е къща, с каквато вие сте свикнали.

— Точно сега не бих имал нищо против, дори да ме отведеш в палатка, ако това е домът, в който живееш — обади се Тимоти. — Ужасно ми е студено в тези мокри дрехи, Джонатан.

— Тогава нека да отидем у дома и да направим нещата по-приемливи за вас — Джонатан потупа с ръка Тимоти по рамото и тръгна с момчето към вратата. — Хайде, Дамита. Ти също трябва да се преоблечеш.

Дамита усещаше, че тялото я сърби от мокрите дрехи. Косите й, разбъркани, падаха по раменете. Момичето последва Джонатан и Тимоти. Вечерното слънце се скриваше зад планинския хребет в далечината и озаряваше небето в оранжево, розово и златно. Мекото гукане на тъжен гълъб я накара да обгърне с поглед околността, докато открие птицата, кацнала на покрива на канцеларията. Имаше нещо топло и успокояващо в гласа й.

След това мислите й отново отлетяха към красивия индианец, чието настроение съвсем не бе добро и спокойно.

Тя се извърна към Джонатан, за да го попита още веднъж за индианеца, но той се бе приближил до войника, който чинопоклонно пазеше колата с багажа им, и със заповеднически, груб глас му нареждаше да разтовари куфарите. Момичето се почувства неудобно от това отношение.

Тя се огледа: търсеше с очи лейтенанта, който ги бе довел с Тимоти от гарата — Брайън, като че ли бе името му. Струваше й се, че той не би разрешил на Джонатан да се държи с войника така грубо и неуважително. По всяка вероятност би се застъпил за него и би поставил Джонатан на мястото му.

Но лейтенантът не се виждаше и от строгия, студен глас на братовчед й по гърба на Дамита преминаха тръпки.

Страхуваше се, че може да бъде третирана по същия начин. Хвърли бърз поглед към Тимоти и видя уплаха в очите му. Явно и той се питаше как Джонатан ще се отнася с тях занапред. Баща им беше стриктен и човек на реда, но правеше всичко с много обич и внимание и двамата изпитваха уважение към него.

Братовчедът беше съвсем различен от бащата.

Уважението към него можеше бързо да бъде загубено.

Дамита се приближи до Тимоти и го хвана здраво за ръка:

— Нещата ще се уредят добре — прошепна тя, като се наведе близо до ухото му, тъй че само той да я чуе. — Винаги ще съм тук, за да се грижа за теб, Тимоти. Не го забравяй никога.

Тимоти я изгледа внимателно, след това обърна поглед към Джонатан, който отново бе застанал между него и сестра му.

— Сега, след като сме се погрижили за всичко, нека отидем в моята къща — каза братовчед им, като държеше под око войника, който пъшкаше пред тях под тежестта на огромните куфари, натрупани един върху друг.

— Бих могъл да нося един от куфарите — каза Тимоти, когато видя как този, който бе най-отгоре, шумно се приземи.

— Не обръщай внимание — спря го Джонатан, докато гледаше сърцато как войникът се суети около купчината багаж, за да го подреди отново. — Ще дойде време, когато ще ти се прииска да имаш колкото се може по-малко работа. Тъй че не прави нищо, за което би могъл да съжаляваш по-късно.

Дамита премига и бавно поклати глава. Вече съжаляваше, че трябва да понася компанията на братовчед си. Ненавиждаше го още от времето, когато бе достатъчно голяма, за да разбере, че съществуват понятията „харесвам“ и „не харесвам“ някого.

Когато бе на пет години, а Джонатан на петнадесет, той се забавляваше, като я измъчваше по време на фамилните разходки в парка: непрестанно я преследваше, бодеше я с пръчки и я дразнеше, като й говореше, че е дълга и тънка. Когато поотрасна, тя го мразеше заради подмятанията, че прилича повече на момче, отколкото на момиче.

Дамита се притесняваше от ръста си, но по-късно разбра, че той не е от значение, когато момичето понапълнее където трябва. Както бе станало и с нея самата.

Тя вече знаеше кога едно момиче е хубаво. А когато погледнеше в огледалото, убеждаваше се, че наистина е хубава.

Разбира се, „хубава“ не бе още „красива“. Но кому бе нужно да е „красив“? Светът бе пълен повече с хубавици, отколкото с красавици, тъй че тя усещаше как прекрасно се вписва в заобикалящия я свят и всичко, което той й предлага.

Дамита затърси с очи къщата на братовчед си сред няколкото колиби, пръснати между стените на форта. Тя вдигна учудено вежди: не намираше нито една, която да отговаря на положението на Джонатан. Повечето бяха съвсем малки дървени колиби.

Момичето зяпна от изумление, когато войникът се отправи към една от тях и внесе багажа им вътре. Една индианка излезе, като бършеше ръце в престилката си, и бързешком се отправи към Джонатан.

Той се отдели от Дамита и Тимоти, прегърна индианката и я целуна. Прихвана я през кръста и я доведе при тях, а те смутено стояха и недоумяваха пред явната близост между братовчед им и тази жена.

— Това е Жълтия гълъб — обърна се усмихнат към Дамита и Тимоти Джонатан. — Тя е моя жена. И е прекрасна готвачка — очите му блестяха, когато, намигайки, се обърна към Жълтия гълъб.

— Бива я и за други неща.

Дамита се изчерви, защото знаеше за какво намеква той. Искаше й се да не е толкова свободен в приказките си пред Тимоти, за когото интимната страна от живота на мъжа и жената бе непозната. В това отношение родителите им бяха затворили информацията зад заключената врата на своята спалня.

Дамита пристъпи с намерението да промени първоначалното впечатление от запознанството и каза:

— Жълт гълъб, радостна съм да се запознаем — каза тя, мъчейки се да прикрие шока от всичко, което се разкриваше пред очите й.

Братовчед й живееше в колиба, която би могла да се побере в хола на огромната като палат къща на баща й.

Братовчед й бе женен за индианка!

Братовчед й бе загубил благоприличие, след като бе напуснал Бостън.

Дамита продължи с представянето си:

— Аз съм Дамита, а това е моят брат — Тимоти. Надявам се, че няма да ви създадем неудобства. Аз… аз нямах представа, че братовчед ми се е задомил.

— Женен? — Джонатан избухна в смях. — Та кой говори тук за женитба? Жълтия гълъб не е моя съпруга. Тя върши всичко, което прави една съпруга, и това е достатъчно. Кому са притрябвали разни документи тук, в Небраска, когато поискаш да имаш жена в леглото си?

Дамита въздъхна и побледня. Хвърли поглед към Тимоти, който изобщо не изглеждаше смутен, че братовчед му живее в грях.

Но той бе само едно невинно дете.

Малко по малко разкритията ставаха все по — и по-шокиращи за Дамита. Въпреки това тя знаеше, че ще трябва да се примири с много неща в новия си живот заради доброто на Тимоти. Той единствено бе от значение в момента.

Собствените й чувства оставаха на втори план.

Жълтия гълъб смирено гледаше в земята, след това бавно повдигна взор към Дамита и й се усмихна:

— Гладни ли сте? — меко попита тя на чист английски език.

Тимоти се приближи:

— Страшно съм прегладнял! — каза той, подушвайки аромата на задушеното, което вреше на огъня в колибата. — Мога да изям цяла мечка.

Джонатан се захили. Отиде до момчето, сложи ръка на рамото му и го поведе към къщата:

— Това можем да го уредим — каза той, а братовчедка му побледня отново при мисълта, че ще й се наложи да яде мечо месо.