В началото Брайън се бе опитал да води Джонатан в кръг, за да забави пристигането им в Илинойс. С това целеше да обезкуражи агента и да го накара да се върне във форт Калхуун. Но веднага, щом хитростта му бе разкрита, бе принуден да тръгне в правилната посока, водеща към Железния облак.

Изпълнен с гняв, войникът държеше ръката си върху пистолета, поставен в кобура на кръста му. Беше убеден, че каквото и да е сторил приятелят му, то е за доброто на племето. Лейтенантът обаче бе изненадан от решението на вожда да похити двама от белите хора, ако наистина го бе сторил, тъй като не това бяха похватите на Железния облак. Ако беше отвлечена само жената, това би имало някакъв смисъл, тъй като Брайън бе усетил симпатията му към нея. Но да вземе и момчето? Това е напълно безсмислено, освен ако не бе направено за отмъщение.

Войникът наблюдаваше Джонатан внимателно през последните два дни и забелязваше колко е зачервено лицето му и как понякога като че ли се люшка върху седлото, готов да падне всеки момент. Брайън смушка с токовете на ботушите коня си и се изравни с него.

— Не изглеждаш особено добре — каза загрижено лейтенантът.

— Не ти влиза в работата как изглеждам — изръмжа агентът и го погледна сърдито. — Върши си работата. Заслужи парите, които правителството великодушно ти плаща. Заведи ме до селището на Железния облак.

Брайън смръщи вежди, когато Джонатан сухо се закашля в шепата си. За първи път видя и обрив по врата на агента, високо над яката му.

— Боже мили, човече! — извика уплашено той. — Защо не ни каза, че си болен от морбили? Или искаш всички ние да се заразим и да те последваме в страданието ти?

Агентът неочаквано зяпна, а очите му се разшириха от страх, докато гледаше Брайън.

— Какво искаш да кажеш? Че имам морбили? По дяволите! Просто съм се простудил. Това е всичко.

— Не съм чувал за простуда, придружена с обрив — отвърна му лейтенантът. — Сигурен съм, че си болен и си с висока температура. Освобождавам те от каквито и да било задължения. Ще поема командването на хората. В интерес на всички ни е да се завърнем обратно във форта.

Джонатан докосна с ръка врата, а после лицето си, като мърмореше:

— Не може да бъде! Не е… възможно… да съм заболял от морбили!

Той замълча, защото се чувстваше прекалено зле, за да се държи върху седлото. Спря коня си и се плъзна на земята. Коленете му се подгънаха под тежестта на тялото му. Хвана главата си с ръце за миг, след това си спомни какво му беше казал Брайън за завръщането им във форта и отново се изправи на крака и се качи на седлото на коня си.

— Никъде няма да отида, освен в селището на омахите! — отсече той. — Беше ти наредено да намериш Железния облак. Никой не е отменял заповедта.

— Аз я отмених! — отвърна лейтенантът и спря с ръка останалите конници. — Трябва да те върна във Форта, където ще бъдеш лекуван.

— Не ми трябва доктор! — каза Джонатан и бавно посегна към кобура на пистолета си. Ръцете му силно трепереха, но той с мъка успя да измъкне оръжието, закрепи го върху гърба на коня си и го насочи към Брайън.

— Заповядвам ти да продължиш мисията си! — нареди той с пръст, поставен на спусъка. — Ако се възпротивиш, ще те застрелям.

— И ще бъдеш арестуван за истинско убийство, когато се завърнеш във форт Калхуун — саркастично се усмихна Брайън. — Не мога да повярвам! Или треската напълно е помрачила разсъдъка ти?

Обезумял от болестта и без да е в състояние нормално да прецени последиците от своята постъпка, Джонатан стреля. Куршумът премина на милиметри от лявото рамо на лейтенанта и изплаши коня на агента, който се впусна в бесен бяг, като остави господаря си да се държи с мъка на крака, с пистолет, паднал на земята до него.

Брайън за момент се вкамени, но след това вълна от гняв го заля и той пришпори коня си, като ритна пистолета от ръката на Джонатан.

— Кучи сине, заслужаваш да пукнеш тук сам! — изръмжа войникът. — Не си бил нищо друго, освен трън в очите на всички индианци от Небраска. Нито един агент не би могъл да е толкова отмъстителен, жесток и алчен, както ти. Не зная какво е мислел президентът Грант, когато те е назначавал на този пост.

— Ти ще… съжаляваш — закани се Джейкъбс. Той дишаше тежко, а очите му светеха трескаво. — По дяволите, Брайън, ще ми платиш за това! Когато се върна във форт Калхуун, ще получа главата ти!

Лейтенантът го изгледа с презрение, след това обърна коня си и полетя напред. Войниците му го последваха.

Брайън бе разбрал за заповедта на Джонатан да бъдат разстреляни жената и детето поради страха му от разпространение на болестта сред останалите от племето.

— Никой не е насочил пистолет в главата му. Независимо от това обаче, той е не по-малко обречен да умре заради онези, които заповяда да бъдат разстреляни — прошепна Брайън, като съжаляваше, че няма доказателства за убийството.

С дни бе търсил телата на убитите, но не бе ги открил. Ако успееше да открие останките на майката и детето, то светът щеше да се отърве от един луд, тъй като Джонатан щеше да бъде обесен. Но без доказателства никой не би могъл да убеди Вашингтон, че агентът е виновен. Това бе причината той спокойно да остане на поста си във форт Калхуун, като продължаваше да нанася вреда на индианското население.

Мислите на Брайън отлетяха към Железния облак. Чудеше се къде ли е сега и дали е в безопасност. Не преставаше да мисли за Дамита и Тимоти. Дали наистина са с индианеца? Ако не беше придружен от войници, той не би издържал на изкушението да намери вожда, та дори и само за да задоволи любопитството си. Но не би сторил нищо, което би застрашило приятеля му, особено сега, когато Джонатан не бе сред тях. Никога нямаше да отведе войниците си до новите земи на омахите, тъй като никога не би могъл да знае кой измежду тях е приятел и кой враг на индианеца. Лейтенантът яздеше пред останалите с надеждата, че ще види някога приятеля си при по-благоприятни обстоятелства.

Джонатан направи опит да се изправи, но краката му не го слушаха. Главата му бучеше, а устата му бе пресъхнала, като че беше пълна с памук, който попиваше слюнката. Той започна да се влачи по посока на водата, която блестеше недалеч в храсталака.

— Господи! — отчаяно промълви на себе си той. Не виждаше дори коня си наоколо. Всички го бяха изоставили!

Обзе го празнота, страх обхвана съзнанието му. Прекалено слаб, за да продължи, той се обърна по корем и зарида, заровил лице в ръцете си.

— Господи, какво съм сторил, за да заслужа това?

След известно време Джонатан започна бавно да се придвижва, докато стигна брега на езерото. Сумтейки, той затътри тялото си до него и успя да потопи ръцете си във водата. Пресегна се и напълни две шепи със студена, прясна течност и жадно я преглътна. След това тежко въздъхна и се обърна на една страна. Остана да лежи свит на кравай, разтърсван от студени тръпки. Скоро се отдаде на съня си, пълен с кошмари. Индианци го бяха заобиколили и изчакваха реда си, за да забиват острите си стрели в тялото му.

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

След няколко дни.

Барабаните биеха, бързите удари създаваха строен, ритмичен, пулсиращ звук, придружен от трополенето на кратуна и сърнешки копита, прикрепени с ремъци към една красиво инкрустирана с мъниста пръчка.

Това бе нощта, в която омахите празнуваха изграждането на новото си селище в горските дебри на Илинойс, като отдаваха благодарността си на Уакода за това, че ги бе дарил с милостта си и с толкова прекрасна и обширна нова земя.

Въздухът бе изпълнен с приятен мирис на различни гозби, които се варяха на големия огън на открито и дразнеха обонянието. Няколко стълба, наричани „ху-утугашки“, бяха поставени в края на огъня, наклонени към него. На тях бяха окачени врящите казани. Миришеше на земен орех, наречен „ну“, който варяха, а след това белеха и ядяха като зеленчук, както и на корените на голямата жълта водна лилия „титауе“. Сочните стъбла на млечката се прибавяха към царевицата, месото и гъбите и се пържеха в мазнина. Бутове от дивеч се печаха над пламъците на огъня, а покрай тях бяха набучени няколко диви патици, които се печаха малко по-встрани.

Дамита и Железния облак бяха седнали сред индианците, скупчени около огъня, чиито пламъци хвърляха светлина върху лицата на събраните в широк кръг около него хора. В далечината палатките и вигвамите изглеждаха призрачни. Над главите им в чистото, тъмно небе като брилянти светеха звезди и когато барабаните и тропарите спряха дивия си ритъм, не се чуваше никакъв друг звук, освен пукането на горящото дърво. Възрастните с удоволствие започнаха да разказват предания, приказки и митове, които откриваха в дебрите на паметта си.

Дамита гледаше Тимоти, който беше седнал до Стройния лос, лицата им бяха напрегнати — те слушаха разказите за пигмеи и гаяши, малки горски хора, които играеха в леса и прериите и объркваха пътя на хората. Младата жена се усмихна, когато забеляза колко добре се беше научил брат й да седи здраво на петите си, подобно на останалите индиански момчета на неговата възраст. Бавно, но сигурно той се променяше и все повече заприличваше на онези, с които играеше и яздеше ежедневно. Ако не бе цветът на кожата му, Тимоти напълно би могъл да мине за младеж от племето омаха! Дори тази вечер носеше мънистена превръзка на челото си и парчета кожа около ръцете си. Той не носеше вече брича, ризата и обувките си. Губеше се сред приятелите си гол до кръста, а индианските кожени панталони с ресни стояха все по-естествено на момчето.

Самата Дамита бе облечена в нова мека кожена рокля, украсена с мъниста. Краката й бяха обути с мокасини, а косата й бе хваната и сплетена на тила. Китка цветя бе забодена в къдриците над лявото й ухо.

И отново стържещият звук на тупиковите6 човки, използвани като хлопки, и настойчивият тътен на барабаните изпълваха нощта с непреставащ ритмичен звук. Дамита извърна глава и видя как по-големите младежи спряха да говорят помежду си и хората се насъбраха и пееха песни под акомпанимента на инструментите. Младата жена вече знаеше, че песните са неделима част от живота на омахите. Чрез тях те достигаха до своя мистериозен Уакода. С песните си те даваха израз на чувствата си. Индианците пееха на родния си език, който, независимо че бе неразбираем за Дамита, й звучеше много красиво. Тя внимателно слушаше и се радваше на близостта си с хората, които бяха я приели с отворени сърца, като своя.