— Не е честно! — прошепна тя и постави лице върху голата му гръд. Целуна медночервената кожа, след това улови с устни едно от зърната на гърдите му, докато той продължи нежното си навлизане в нея. В жената се натрупваше все по-силно желание, от което цялата потръпна. Тя наклони главата си назад и косата й като златна лавина падна надолу по гърба й. Още едно последно влудяващо движение на ръката му и Дамита отново загуби представа за реалностите на заобикалящия я свят, опиянена от вълните, които минаваха по тялото й… Почти загубвайки свяст от удоволствие, тя обви ръце около Железния облак и се притисна до него, поднасяйки му устните си. Той я притисна в обятията си и когато я целуна, ласката му бе толкова нежна и красива, че за сетен път й напомни истинската причина, поради която бе обикнала индианския вожд. Той винаги бе толкова внимателен, толкова любящ…

Устните им се разделиха и двамата, напълно облечени, тръгнаха ръка за ръка надолу по хълма и скоро навлязоха в тъмните горски дебри.

— Преди малко ти се скарах, че сама си излязла да се разходиш — каза Железния облак и дяволито я погледна. — Може би бях прекалено сприхав. Предпочитам да те търся всяка сутрин, ако такава ще е наградата ми, че съм те намерил.

— Мисля, че това може да се уреди — усмихна се Дамита. Тя сякаш летеше, толкова голяма бе радостта й. Не можеше да си представи, че нещо би могло да попречи на щастието им някога! Струваше й се толкова цялостно и недостижимо.

Въпреки това тя знаеше, че не бива да се чувства спокойна и така сигурна — за каквото и да било. Беше живяла щастливо до момента, когато съдбата я бе лишила толкова неочаквано от родители. Разбираше, че и Железния облак може да й бъде отнет по този начин.

Тя още по-здраво стисна ръката му и се приближи по-плътно до него. Телата им се докосваха, докато вървяха. През смях той я взе на ръце и я понесе сред непроходимия храсталак. Скоро стигнаха земята, която той бе обявил за тяхно ново жилище. Жените приготвяха храна върху големия общ огън на открито, а младите момичета носеха вода от езерото. Мъжете режеха кедрови пръти за типитата, а други белеха брези за онези, които предпочитаха вигвамите за свои домове.

— Трябва да побързам, за да се включа в работата на жените — Дамита погледна към любимия си, който отказваше да пусне ръката й толкова бързо. — Железен облак, чувствам се виновна, че не съм била там, за да помогна в разпалването на огъня. Сега трябва да отида и да взема участие в приготвяне на закуската.

— Жените от моето племе и без твоя помощ са сготвили не една манджа — засмя се индианецът и обърна лицето й към себе си. — Бяла върба, ти ще можеш да дадеш своя принос в работата. Индианките от нашето племе работят усърдно. От тях зависи преживяването на нашия народ — приготвянето на храната, подслона, дрехите, както и култивирането на парчетата орна земя. В замяна на това те се ползват с изключително уважение. Желанията им са на почит. Много от дейностите и ритуалите на племето зависят от тях. В семейството майката е център на истинската привързаност.

Той притегли в обятията си Дамита и за момент я задържа, преди да се отправи към войните си и да се включи в ежедневната им дейност.

— Моя Бяла върба, никой не е по-близък от жената, никой не може да е по-скъп от съпругата — прошепна той в ухото й. — Когато тя умре, заедно с нея умира и радостта на мъжа й. Моя Бяла върба, независимо че още не е минала сватбената церемония според традицията на моето племе, аз гледам на теб като на своя съпруга. Внимавай нищо лошо да не ти се случи. Ти си моята радост моят живот!

Те останаха още минута притиснати един до друг, след това Железния облак я въведе в селото. Преди да се захване с работата си, Дамита постоя настрана, като се опитваше да намери Тимоти между хората, заети със задълженията си. Тя бе учудена от това, колко бързо се издигаха жилищата на хората от племето. Типитата имаха конична форма и бяха покрити с бизонски кожи обработени и от двете страни. Подпорните им колове бяха от кедър с височина до шестнадесет стъпки4.

Поставянето и направата на типитата бе основна задача на жените. Първо се изправяха четири стълба, привързани с груби ремъци на около метър от единия край. Други пръти, десет до дванадесет на брой, според големината на палатката, се подреждаха в кръг около четирите опорни кола, като входът оставаше на запад.

Вигвамите представляваха кръгла палатка, направена от превити млади фиданки, покрити с рогозки. Бяха с високи стени и с куполообразен покрив, с отвор в центъра, за да може пушекът да излиза навън и светлината да има достъп в колибата. Това бе подслон, където Дамита, брат й и Железния облак щяха да живеят.

Преди да е открила Тимоти, младата жена се загледа в майките, които се грижеха за своите невръстни, непроходили още рожби. Роклите им на кърмачки бяха завързани с колан през кръста, като горната им част бе пригодена да поддържа детето, а краищата й бяха преметнати отпред и затъкнати в колана. Майката леко свиваше рамене, когато детето се отпуснеше в своето легло, напомнящо торба, и оттам наблюдаваше света наоколо. За Дамита това бе невероятно приятна гледка. Щом майките тръгваха бавно нанякъде, децата бързо се умиряваха и заспиваха.

Най-сетне Дамита откри Тимоти между младежите, които носеха дървени колове от вътрешността на гората в лагера. До него вървеше Стройния лос, а Бейби се влачеше след двамата, вързана на дългата си връв.

Младата жена виждаше как брат й се променя пред очите й.

С всеки изминал ден той все повече заприличваше на индианец, отколкото на бял човек. Стройния лос му беше дал свои панталони, които брат й носеше вместо собствения си брич и бялата риза, а краката му бяха обути в красиво избродирани с мъниста мокасини.

Дамита прикри с ръка усмивката си, когато го видя да разговаря с няколко от момчетата-омахи, тъй като вече бе научил доста от езика на племето. Тя погледна небето и благодари на Бога, че бе я дарил с брат, който приемаше промените, вместо да се противи и да се бори срещу живота, в който и двамата бяха се озовали. Младата жена благодари на Бога за това, че Тимоти бързо се бе възстановил от болестта, а и никой от хората на Железния облак не се беше разболял от шарка. Инкубационният период отдавна бе минал. Тя вече не се вглеждаше в лицата на заобикалящите я, търсейки познатите признаци. Опасността повече не ги грозеше.

Успокоена, тя се зае с ежедневните женски грижи, като сама се чудеше на бързината, с която усвояваше начина на живот на омахските жени. Странно, но сред тези хора тя се чувстваше като у дома си.

Неочаквано една мисъл я обезпокои. Твърде дълго бе отбягвала спомена за Джонатан и мисълта за това, дали ще ги открие и защо още не е успял…

Тази мисъл я накара да изтръпне цялата от страх.

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Слънчевата светлина докосваше върховете на зелените илинойски хълмове, но мъглата все още забулваше полята, галейки тревата и бляскавата роса по нея. Джонатан яздеше в лек галоп, здраво седнал на коня си. Главата му бучеше, гърлото му бе пресъхнало, а лицето му трескаво гореше. Нищо не бе в състояние да го спре в решителното преследване на Дамита и Тимоти. Издирването им го бе довело до Илинойс, следвайки дирята на преселващите се индианци.

След като бе разбрал, че племето на Железния облак бе напуснало резервата приблизително по едно и също време с изчезването на Дамита и Тимоти, Джонатан бе стигнал до заключението, че вождът на омахите е техният похитител. Той не проумяваше истинската причина за това, освен като знак на отмъщение.

Когато Джейкъбс си припомняше последното посещение на Железния облак в агенцията и това, как от пръв поглед индианецът и Дамита бяха изпитали някакво вътрешно влечение един към друг, кръвта му моментално кипваше. Вождът на омахите бе решил да я отвлече, за да му отмъсти. Джонатан смръщи вежди. Не можеше да разбере защо и Тимоти бе замесен в целия план, тъй като той определено се явяваше спънка в отвличането. Мъжът изтри една студена капка пот от челото си. Раменете му се приведоха напред поради влошеното му здраве. Той бе подочул слухове за това, че Железния облак е избрал Илинойс за своя цел. Черния койот, който се беше отцепил от племето си, бе разпространител на мълвата, но когато Джонатан се опита да го намери, за да му помогне в преследването, той бе изчезнал яко дим.

Агентът хвърли уморен поглед към Брайън Дейвис, който от всички войници във форта бе най-подходящ за подобна задача — да открие вожда на омахите. Не бе тайна, че те двамата с Железния облак бяха яздили редом през войната и бяха останали приятели. Ако Дейвис откриеше следите на бегълците, то Джонатан щеше да обърка плановете на твърдоглавия индианец. Именно затова Джейкъбс бе помолил войника да го придружи в този поход из непознатите земи, но също така би се радвал да види как приятелството на Железния облак към Брайън се превръща в изпепеляваща ненавист.

Приятният отрязък равна земя остана зад тях. Групата войници, които следваха агента, прекосиха един поток, граничещ с мочурище, покрито с млади фиданки, шубраци и тръстики, където рояци комари закръжиха около Джонатан и нападнаха лицето му. Той ги размазваше, ругаейки. Мъжете навлязоха в район, който бе един лабиринт от мочурлива земя, шипки и тръни, големи площи с дива лоза и акри5 висока тръстика. Острите краища на листата на водните растения режеха кожата като бръсначи. Конниците преминаха това злокобно място и продължиха пътя си през ливади, където многобройни метличини бяха цъфнали с приличащи на сини шапчици цветчета, украсени по края с бели ивици.

Брайън яздеше на разстояние зад Джонатан. Беше все още разгневен, че именно той бе избран да търси верния си другар. Приятелите не се предават един друг. Намирането на Железния облак би било най-лошата измяна. Ако вождът на омахите бе желал той да узнае плана му за отвличането, както и подробности, свързани с тайнственото му заминаване, би му казал. Години наред те бяха споделяли своите тайни. Но този път индианецът явно не бе се доверил на Брайън и войникът разбираше защо. Железния облак е имал вътрешно предчувствие, че може би приятелят му ще бъде принуден да издаде местонахождението му. А би могъл и да го открие, тъй като беше прекрасен следотърсач.