— Железен облак, независимо от това, че Тимоти ще пътува отделно от твоите хора утре, какво ще правим с деня, който е отминал? Той е бил с тях. Сигурно доста от тях са заразени.

— Ти също бе сред хората, преди да се разболееш — каза вождът и нежно улови ръката й в своята. — Но нито един от моите хора не пострада, нали?

— Не — тихо каза момичето. — Само Тимоти. Но може да не са толкова късметлии втория път.

— Ако това е така, ще бъде най-добре да се преборим с болестта — отсече Железния облак, без да се усмихва, тъй като дълбоко в себе си бе твърде загрижен за хората си.

Всеки ден бе изпитание за тях. Ако не попаднеха в клопката на белите хора, то грозеше ги разпространението на опасната болест, която можеше да ги покоси! Да. Като гледаше Тимоти с неговата невинност, той не би могъл да ги упреква — него и Бялата върба — заради новата пречка, пред която ги бяха изправили. Нямаше къде да се скрият от нея. Ако им беше писано да се случи, то така щеше да стане.

— Чувствам се така виновна — каза Дамита, загледана над рамото на болното момче. — С присъствието си брат ми и аз поставихме цялото ви племе на излишно изпитание.

Железния облак повдигна брадичката й и обърна лицето й към себе си.

— Забрави ли, че аз бях този, който доведе теб и брат ти сред моите хора? Ако някой заслужава обвинение, то това съм аз. Не мога никого да виня, освен съдбата. А сега, нека се върнем в лагера. Можем да отделим Тимоти от хората ни и да ги предупредим за болестта му. Рано утре сутринта ще го сложим на носилка. Ще пътува далеч от останалите, най-отзад. Ти ще яздиш редом с него и ще се грижиш за момчето. Аз ще съм с вас, за да съм сигурен, че сте в безопасност.

Дамита го погледна за момент. Беше дълбоко трогната от непрестанното му внимание към нея и брат й. След това го прегърна и силно се притисна до него.

— Благодаря ти за всичко! — тихо каза младата жена. — Дали ще мога да ти се отблагодаря някога?

Железния облак погали косите й, които стигаха до тънкия й кръст, и се докосна до лицето й така, че да прошепне тихо в ухото й думи, предназначени единствено за нея:

— Аз те отвлякох и насила те накарах да яздиш върху коня ми, а сега ти ми благодариш? Бяла върба, ти промени значението на думата „пленник“. Аз би трябвало да те попитам как да ти се отплатя — той млъкна, а жената усещаше само топлия му дъх до ухото си. — Има много начини да изразим благодарността си — от моя и от твоя страна.

— Наистина ли? — отвърна му, също шепнейки, Дамита и се изчерви, когато видя, че Тимоти ги гледа.

— Всяка нощ ще ти показвам това — продума Железния облак. — Както тази вечер. Нима не ти открих нови начини да се любим?

— Да! — съгласи се Дамита, а при мисълта за интимните им взаимоотношения й се зави свят.

— Утре вечер ще ти покажа нещо ново — дрезгаво добави той. — А сега, преди да сме изпитали желания, които не бихме могли да удовлетворим, трябва да се върнем в лагера. Полунощ минава. Утрото ще дойде скоро, а през деня дълго ще яздим — от момента, в който слънцето се появи на хоризонта, до изгрева на луната!

Железния облак я пусна, приближи се и застана над момчето. Погледна внимателно Тимоти, котето, след това Дамита и каза:

— Аз ще нося Тимоти. Ти можеш да носиш факела с една ръка, а с другата здраво да държиш каишката на котето, за да го доведеш до лагера.

— Дръж я внимателно, сестричке — каза Тимоти, като подаде Бейби на Дамита, когато тя се наведе, за да я вземе на ръце. — С всеки ден тя става все по-своенравна и бърза. С едно дръпване може да ти се отскубне — момчето преглътна с мъка. — Не я изпускай, сестричке. Моля те, не й позволявай да избяга!

— Обещавам ти! — каза Дамита и нежно прегърна котето, преди да го остави на земята. След това взе факела, който вождът й подаде, в другата си ръка. Почувства едно сладостно усещане, когато видя как Железния облак взе Тимоти, както беше увит с одеялото, и как брат й обви доверчиво ръката си около врата му.

— Наистина не съм желал да те разстройвам, сестричке — Тимоти я погледна през рамото на индианеца, щом тя ги последва, факелът осветяваше върховете на дърветата. — Не исках да предам болестта на омахите. Нямах друг избор.

Виждам, че не си имал друга възможност — намръщи се Дамита. — Но можеше да ми кажеш какво мислиш да правиш.

— Исках да се справя сам — смутено каза брат й. Той отново погледна към Железния облак, а след това към нея. — За мен беше важно да опитам. Моля те, сестричке, опитай се да ме разбереш.

Изведнъж младата жена осъзна истината. Брат й премълчаваше нещо. Тя разбра, че по този начин момчето искаше да направи впечатление на вожда след разочарованието му, когато Тимоти не бе я последвал извън лагера по време на болестта й. Брат й бе решил, че с тази постъпка ще промени отношението на Железния облак към него и доколкото Дамита можеше да прецени, планът му беше успял. Омахът отново го бе приел като близък човек — като, че ли момчето му бе син!

Когато доближиха лагера, индианецът зави надясно към една топола и остави Тимоти под нея. Дамита ги последва и постла бързо одеялата, след това остави дивото коте в ръцете му, когато той се намести върху постелята.

Железния облак събираше дърва, за да накладе огън, а Дамита приседна до брат си. Когато се опита да го погали, Бейби изсъска и удари с лапата си ръката й.

— Тя ме пази — засмя се Тимоти и прегърна котката. След това затвори очи и в момента, в който огънят се разгоря близо до него, момчето заспа.

Дамита видя, че лицето му е силно зачервено, и отново се опита да докосне челото му, но Бейби отново изсъска. Младата жена реши да не дава възможност на дивата котка да се разпорежда, защото знаеше колко опасно е това. Тя хвана лапата й и леко я удари, отмести я и отново сложи ръка върху челото на брат си.

Ужаси се, като почувства колко горещо е то, но в същото време усети облекчение. Ако шарката се развиваше толкова бързо, той нямаше да боледува така дълго, като нея, а едва ли и в толкова тежка форма. По всяка вероятност след два-три дни Тимоти отново щеше да е на крака, сред своите млади приятели омахи, и да отговаря на техните предизвикателства. Той се чувстваше така добре сред тях! Това улесняваше и нейното положение, тъй като бъдещето им зависеше от взаимното им разбирателство и приспособяване към новия начин на живот.

Когато почувства силната ръка, която обхвана пръста й, Дамита се обърна към индианеца:

— Той има висока температура — прошепна тя и откъсна част от фустата си. — Отивам на реката да намокря това парче и да го сложа на челото му. Железен облак, не е необходимо да стоиш с нас през цялата нощ. Ние ще се справим и сами.

— Ще отида при моите хора, за да им кажа къде и как сме намерили Тимоти и да обясня къде ще бъда, след което ще се върна при вас — каза той и се изправи. — Обещал съм да се грижа за теб и брат ти. Винаги изпълнявам дадените обети.

Дамита тръгна с него към реката, но дъхът й спря, когато той я придърпа към себе си. Очите му бяха черни като нощ, когато я гледаха.

— Моя Бяла върба — прошепна индианецът. — Как усложни живота ми!

— Съжалявам! — дяволито се усмихна тя. — Но би ли предпочел нещо друго?

Устните му, които страстно я целунаха, бяха единственият отговор, от който момичето се нуждаеше в този момент.

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

След два дни.

На светлината на слабия огън Дамита гледаше към брат си, унесен в спокоен и дълбок сън. Бейби се бе сгушила в него, мъркайки насън. Младата жена избърса с влажна кърпа челото на Тимоти. Преди няколко минути треската му бе преминала. Не бе чак толкова болен и с радост прие носилката, на която пътуваше вместо на коня си. Лежеше там, играеше си с Бейби, позволявайки на котето свободно да тича около шейната, доколкото въжето позволяваше това.

Дамита се усмихна при мисълта колко разумно Железния облак бе удължил въжето на Бейби, тъй че дивачето можеше спокойно да подскача, да изучава околностите на гората, през която пътуваха, дори да потича понякога след някоя катеричка или горска мишка.

Младата жена погали Бейби по острата козина на главата и се засмя на това, как ушите на котето се наостриха, но то не се разбуди. Дивачето свикваше все повече с нея, както и тя се привързваше към него. Помежду им възникваше взаимна обич.

— Котето ще трябва да се върне в гората някога — Железния облак приседна до момичето и погали с ръка косите й, а тя обърна тъжен поглед към него.

— Може би няма да стане нужда. Тя със сигурност ще е достатъчно кротка, за да остане с нас. Толкова е мила. Тя успя да завладее голяма част от сърцето ти.

— Както и от твоето, скъпи! — Дамита прокара ръка по бузата на индианеца и се усмихна.

Отстрани тя виждаше как пламъците красиво се отразяват върху медночервеното му лице. Тъй като бе обут само с кожените си панталони, тя не можеше да не се загледа в мускулестите му рамене, които изпъкваха още повече, сравнени с тесните му бедра, със стегнатия му, вдлъбнат стомах и с дългите, силни крака. Той ухаеше като реката и горските борове, тъй като винаги, след като се изкъпеше, се отриваше с борови иглички. Тя се вгледа във фино издяланото му бронзово лице, в тъмните му като нощ очи и гарвановочерната коса, която падаше влажна върху раменете му, защото превръзката в момента бе паднала.

— Ти вече си се изкъпал? — момичето зададе въпрос, чийто отговор й беше известен. Тя се чувстваше неудобно в момента, тъй като жаждата й към него бе особено силна и това я смущаваше.

Дамита така искрено го обичаше, че не можеше да не го желае страстно. Близостта му караше сърцето й силно да бие, а в стомаха си имаше странно усещане за спазъм.

— Ако ти не беше тук и не ме очакваше, щях далеч по-дълго и лениво да се къпя — засмя се Железния облак, като кимна към реката. — А и ти, моя Бяла върба, нима и ти не се изкъпа набързо? Нима се боеше от реката или искаше по-бързо да се върнеш при мен? Нима не ти се искаше да се прислониш до своя бъдещ съпруг?