— Ще ти изпея песен — песента на влюбения омахски войн! — каза Железния облак, като продължаваше да гали нежната й плът тъй, че тя отново почувства нахлуващото желание в тялото си. — Това е една красива песен.

Дамита притвори очи, докато ръцете му на магьосник разливаха вълни на удоволствие по тялото й. Слушаше песента му, така тиха, че дори птиците в гнездата си над тях не биха могли да я чуят. Тя тръпнеше от вълнение, от думите, от близостта му и възможността й да я изпрати в рая с едно докосване на ръцете и гласа си.

— Даду, аз те познах, теб!

Даду, познах себе си, да!

Миналата нощ, когато ти пееше, аз

произнасях твоето име, да!

Даду-на, аз познах себе си, да!

Хей!

Кой е певецът? Да!

Те казаха и аз оставам там, да!

Уагу-та минавам, аз казах, да!

Твоето име произнасях, да! Хей!

— Прекрасно — каза Дамита, като тръпнеше отново от усещането, че го желае. Дъхът й спря в момента, в който, допирайки се плътно до него, тя усети и неговата възбуда. Този път те се любиха бавно и на воля, като се отдадоха на страстта си.

После облечени легнаха един до друг и започнаха дълъг разговор, в който Дамита най-сетне научи защо Свещения стълб събужда подобни чувства у омахите.

— Отдавна — тихо започна Железния облак — синът на омахски вожд сам ловувал в гората по време, когато възрастните от племето се били събрали да открият начин да запазят племето от изчезване. Той попаднал на дърво, което светело, но светлината му не подпалвала предметите наоколо. Отсекли дървото, огладили го, украсили го със скали и го нарекли „жив човек“. Поставили го на чаталеста пръчка. Когато народът се насъбрал наоколо, вождовете казали:

— Пред себе си вие виждате едно тайнство. Винаги, когато срещнем трудности, ние ще ги споделяме с него. Ще му разкриваме сърцата си и ще му поставяме въпроси. Всички наши молитви трябва да бъдат придружени от дарове. Стълбът се нарича уъкстхи-ксе и е символ на управляващата власт сред омахите.

Дамита бе твърде смутена от това поверие, но направи всичко, което можеше, за да се престори, че разбира съдържанието на обичая.

— Това е един красив разказ — каза момичето, вплитайки пръсти в пръстите на Железния облак, докато той я изправи на крака.

Те се прегърнаха и отново се целунаха. Очите на Дамита сияеха под лунната светлина.

След това ръка за ръка те тръгнаха към лагера. Младата жена се огледа наоколо за Тимоти и неочакван страх скова сърцето й, след като никъде не го видя сред спящите. Уплашена до смърт, тя остави Железния облак и затича от одеяло на одеяло, за да търси брат си.

Когато Железния облак се доближи до нея, тя го погледна пребледняла, измъчена от страх.

— Няма го! — проплака момичето. — Брат ми, Железен облак, не е тук!

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Без да знае накъде да тръгне, откъде да започне издирването на Тимоти, и нетърпелива да разбере къде е отишъл, Дамита скри в шепа риданията си. Дивите й очи бяха загледани в тъмните дебри на леса. Тя понечи да побегне в една посока, спря се и тръгна в противоположната. Тогава Железния облак се доближи до нея и здраво я хвана за раменете.

— Не се безпокой толкова — каза той. — Ще намеря брат ти. Познавам добре изкуството на преследването. Ела! Заедно ще го намерим.

— Но наоколо е толкова тъмно — проплака Дамита, бършейки сълзите, които капеха от очите й. — Никога няма да го намерим.

Железния облак се приближи и коленичи до огъня. Тя беше видяла факлите, лежащи наблизо, но не се бе замислила за тях до този момент. Със затаен дъх Дамита наблюдаваше как индианецът взе един светилник и запали върха му. След това тичешком го последва, когато той бързо се понесе през лагера, като държеше факела ниско, тъй че да има възможност да различи следите на Тимоти.

Когато намери по пътеката стъпкани листа и трева, следи, които не бяха от него и Дамита, след като се разделиха и се върнаха в лагера, той се усмихна.

— Независимо че е малко момче и е само на петнадесет зими, брат ти и дивата котка, която сигурно носи със себе си, са достатъчно тежки, за да оставят дирята, която ще следваме — каза той окуражително. — Следвай ме! Скоро ще намерим и ще върнем Тимоти в лагера.

Суматохата бе разбудила някои от хората и няколко войни последваха бързо Железния облак и Дамита. Вождът си даде сметка за опасността, надвиснала над тях, при отделянето на една толкова голяма група от стана. Той изгледа строго хората си.

— Добре е, че се притесняваше и искате да помогнете в издирването на бялото момче — извика той, като държеше високо факела, осветявайки енергичните лица на индианците. — Но не е разумно да напускате лагера по това време. Останете тук. Вие най-добре ще помогнете на вожда си, ако тази нощ останете с децата и жените си и ги пазите. Има хора, които са заплаха за отиването ни в Илинойс. Трябва да сме готови, ако ни открият.

— Ще сторим онова, което искаш от нас — каза един от мъжете, след което погледна Дамита. — Брат ти е прекрасно момче. Уакода ще те заведе при него.

— Благодаря ти! — бе единственото, което Дамита можеше да каже в този момент, преглъщайки задавящите я ридания.

Младата жена бе искрено трогната от индианците и отношението им към нея и брат й, докато в действителност бе очаквала тяхната омраза.

Тя бе роднина на този, когото всички ненавиждаха. Бе мислила, че всеки път, когато видеха цвета на косите, на кожата и очите й, те ще си припомнят за всичко, което бяха загубили с пристигането на белите войници и заселването им в прекрасната им земя.

Бялата жена бе очаквала сурово отношение към нея, а не такова всеотдайно и искрено благородство.

— Бяла върба, нека продължим нашето дирене — подкани я Железния облак, след като войните се обърнаха и тръгнаха към спящия лагер. — Не вярвам Тимоти да е отишъл много далеч. Гората е тъмна. Бухали се таят в клоните и са много страшни в мрака. Всичко, което можеш да видиш, са огромните, пронизващи очи на птицата. Ако не си индианец, израсъл с нощните птици, те могат здравата да те изплашат, особено ако си на годините на Тимоти.

Дамита повдигна роклята си, като стъпваше върху нападалите клони и преплетени диви лози.

— Защо е избягал? — раздразнено произнесе тя гласно. — Защо, Железен облак?

— Някаква глупава причина, мисля си — отвърна й той, като внимателно се вглеждаше напред. Очите му оглеждаха почвата под дърветата и около реката. — Не се тревожи толкова. Скоро ще го намерим. Тогава ще разбереш защо е напуснал лагера.

— Поне е взел одеялата със себе си — каза Дамита с дълбока въздишка. — И Бейби. Така не е съвсем сам, пък и няма да студува. Но нищо друго важно не е взел със себе си — изведнъж тя разтвори широко очи: — Пистолетът! — рече в скоропоговорка. — Дали е взел със себе си пистолета, който ти му даде.

— Той е умно момче — успокояваше я Железния облак. — Можеш да си сигурна, че е взел пистолета със себе си, за да се защити при нужда.

— Надявам се на това — каза Дамита, поспря се колебливо, когато през една пролука в дърветата, не много далеч, забеляза нещо увито край реката.

Тя се спусна бежешком, сълзите течаха от очите й. Когато видя Тимоти, увит в одеялото си, и Бейби, сгушила се до него в съня си, тя падна на колене, прегърна и двамата и остана така дълго, дълго.

Изведнъж Тимоти се разбуди. Въздъхна, след това погледна сестра си със сънените си очи:

— Сестричке! — каза той с треперещ глас. — Когато не ме намери в лагера, много ли се уплаши? Не бих искал. Наистина!

Железния облак коленичи до момчето и Дамита. Заби факела в земята така, че ветрецът да разпалва пламъка му. После се наведе над Тимоти:

— Казваш, че не си искал да тревожиш с изчезването си Дамита? — дрезгаво каза той. — Тогава защо го направи, като знаеше, че ще я разгневиш?

— Направих го заради хората ти — отговори момчето развълнувано и извърна глава, за да се изкашля в шепата си, докато Бейби се прозяваше и почесваше с лапа ухото си, сякаш нищо не се е случило.

— Какво искаш да кажеш? — Дамита изчакваше брат й да спре да кашля. Тя хвана с две ръце лицето му, като се мъчеше с очи да прочете отговора. — Какво общо има племето на Железния облак с твоето бягство?

— Сестричке, не знаеш ли? — попита унесено Тимоти. — Та ти почти си доктор. Би трябвало да знаеш, че съм в началния стадий на болестта. Не видя ли колко отпаднал бях през целия ден? После, когато започна сухата кашлица тази вечер, аз вече знаех, че трябва да се изолирам от хората на Железния облак — като тебе, когато се разболя.

— Морбили? — Дамита пребледня. Тя докосна челото му и се отдръпна, след като осъзна, че има висока температура. Почувства как вълна от страх се надига в нея. — О, Господи! Надявах се ти да се предпазиш — тя го притисна до гърдите си и се обърна към индианеца:

— Какво ще правим сега? Той е болен! Ти не можеш повече да отлагаш пътуването си заради брат ми нито с ден повече! Много са опасностите, които те грозят! Какво ще правим?

Вождът постави свободната си ръка върху рамото на момчето:

— Първо, позволи ми да кажа, че брат ти е проявил смелост с постъпката си тази вечер — каза той и почувства, че Тимоти вече е заличил лошия спомен за това, че бе позволил на Бялата върба сама да напусне лагера.

Този млад човек, когото искаше да научи да бъде омаха, имаше високия дух на истинските войни. Той бе влязъл сам в гората. Бе рискувал живота си, за да спаси може би много от хората му. Да, реши вождът, всичко лошо бе поправено от смелото бягство на Тимоти в гората тази вечер.

— Що се отнася до плановете ни да продължим — Железния облак се отстрани от момчето и скръсти ръце на гърдите си, — ще бъде същото, както с теб. Той ще пътува на шейна на безопасно разстояние от останалите. Нямаме никаква причина да отлагаме повече.

Дамита остави брат си и се приближи до индианеца, като го хвана за ръката.