— Накъде тръгна тя? — попита Железния облак, като здраво държеше поводите.

Тимоти му показа посоката, в която бе поела сестра му, когато я видя за последен път:

— Нататък — промърмори той, като се срамуваше от това, че не е отишъл да я види, макар да знаеше, че тя е искала именно това. — Тя тръгна пеша. Каза, че няма да се отдалечава много, Железен облак.

Железния облак не се колеба повече. Той пришпори коня си и се понесе със скоростта на вятъра, като съзнаваше, че онова, което бе планирал по път, трябваше отново да се отложи. Той не би могъл да продължи пътя си към Илинойс, преди Бялата върба да е напълно в безопасност, до него.

Съзнаваше, че си играе с огъня — сега, когато толкова много хора го търсеха.

Независимо от всичко обаче, той не можеше да загърби своята Бяла върба. Сега тя бе част от него, част от неговия живот!

Железния облак се опитваше да си представи къде би могла да се подслони по време на болестта си. Дамита не познаваше гората, тъй че естествено беше да върви близо до реката и да я използва като ориентир за връщането си обратно. Индианецът подкара коня си през дърветата, докато стигна реката, след което подкара в бавен тръс покрай нея. Очите му постоянно търсеха някаква следа от момичето или дим от лагерен огън.

Не се наложи да отива твърде далеч, въпреки че конят му премина разстоянието двойно по-бързо, отколкото тя го бе изминала болна. Сърцето му подскочи в гърдите, когато през пролуката между дърветата видя дим от огън, а по-късно и заслона, направен до високата скала.

— Тя е спасена — прошепна той. — Моята жена е жива!

Спря коня и скочи от него, като завърза повода му за клона на едно невисоко дърво. Тичешком отиде до Дамита и се наведе над нея, като разглеждаше червените петна, които загрозяваха красивото й лице.

Без колебание протегна ръка към лицето й и я отдръпна, защото почувства високата температура с дланта си. В този момент видя пушката, насочена към него. Тя измъкна оръжието изпод завивките, преди той дори да е разбрал, че е будна.

Когато чу звука от приближаващ се кон и човешките стъпки близо до нея, Дамита се бе престорила на заспала. Но когато ръката докосна лицето й, тя трябваше да действува!

Преди да е отворила очи, за да види кой е натрапникът, тя бе извадила пушката изпод одеялата. В момента, в който погледна, видя, че е опряла дулото й в гърдите на любимия си човек! С широко отворени очи тя въздъхна, погледна Железния облак и пусна оръжието на земята:

— Железен облак — тихо каза жената, после се отдръпна от него. — Трябва да си отидеш оттук. Не можеш да останеш! Моля те, Железен облак! Иди си! Не виждаш ли петната по лицето ми? Болна съм от морбили! Не искам и ти да се разболееш!

Той се изправи, като се опита да я подкрепи, когато тя заотстъпва, като леко се олюляваше назад.

— Железен облак, не ме ли чуваш? — извика Дамита. — Болна съм от шарка! Напуснах селото, за да не заразя някого от хората ти с ужасната болест, най-малко бих искала да се разболееш ти!

Без да разбере това, което тя му каза, Железния облак бързо се доближи до нея, толкова бързо, че да не може тя да се отдалечи, и я взе в прегръдката си.

— Моята жена — тихо каза той, като галеше дългата й разбъркана коса. — Ти си изключително смела и благородна, за да поставиш добруването на хората ми над своя живот. Това, че те намирам тук, без нищо зло да ти се е случило, е благословия, изпратена от Уакода. Нима не знаеш колко опасно е да живееш сама в гората? И как си оцеляла? Ти си родена в града! Нищо не знаеш за живота на открито!

Той я пусна от прегръдката си и видя, че освен петната, зачервените очи и явната й слабост, тя бе минала карантинния период!

В ръцете на индианеца Дамита се чувстваше като в рая и беше щастлива, че той е близо до нея. Трябваше отново да се отскубне от обятията му, но не намери сили в себе си за това.

— Не трябва да си тук с мен сега — каза момичето, като проплака изведнъж. Тя го погледна с широко отворени, пълни със сълзи очи. — Железен облак, ако ти се разболееш и аз съм виновна за това, не бих могла да си го простя никога! Моля те, иди си. Може би утре ще те последвам и ще се върна в лагера. Върви сега! Моля те!

— Не е необходимо да се тревожиш толкова за мен, както и да ме караш да си вървя — каза той, като внимателно я хвана за ръка и я поведе към огъня. Накара я да седне на одеялото и й каза: — Виж какво, мила Бяла върба, преди много зими голяма част от племето омаха умряха от морбили, но аз бях един от тези, които оживяха. Тялото ми изгаряше от треската и червените петна, а после неочаквано се почувствах отново здрав — той сложи успокояващо ръка на лицето на младата жена. — Както виждаш, за мен няма опасност, докато сме заедно — индианецът отново я прегърна нежно. — Нека за малко те подържа така, а после ще се върнем при моите хора.

Дамита се разтопи в прегръдките му, успокоена от възможността да е толкова близо до него без опасност да го зарази.

— Може би е твърде рано да се върна при останалите утре — каза тя. — Сигурна съм, че дотогава обривът ще изчезне, но е необходимо да стоя на разстояние от когото и да било за известно време.

— Трябва да се върнем при хората още днес и бързо да тръгнем на път — каза той, допирайки глава до нейната. — Черния койот избяга. Боя се, че той, предателят, може да доведе белите войници тук. А и твоят братовчед е изпратил групи, които да търсят теб и Тимоти. Ако ни настигнат, мога да загубя много от моите хора. Не съм ги довел толкова далеч, за да ги видя безпричинно да умират!

— Братовчедът Джонатан! — каза Дамита, като се откъсна от него и с боязън се вгледа в очите му. — Той ни търси — мен и Тимоти?

— Поне така ми предаде приятелят ми Брайън — задавено изрече Железния облак.

— Разбира се, ти нищо не си му казал за мен и за Тимоти? — попита Дамита, като в същия момент осъзна глупостта на въпроса, който му зададе. Железния облак безмълвно я погледна, изправи се и започна да кърши клони от дърветата.

— Ще направя носилка — каза той, а ръцете му връзваха клоните с дълги, здрави въжета от трева. — По време на нашия дълъг път към Илинойс ти ще пътуваш на носилка зад коня ми, доста по-назад от останалите, тъй че няма да представляваш опасност за тях. Аз ще те пазя с цената на собствения си живот.

Дамита го погледна с благодарност. Чувстваше се истински сигурна и щастлива.

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

След няколко дни.

Беше рано привечер, времето на виолетовия залез. Дамита се чувстваше отново силна, петната отдавна бяха изчезнали от кожата й. Тя гордо яздеше своя кон редом с Железния облак. Момичето хвърли обезпокоен поглед към Тимоти, усещайки, че настроението му не е ведро както обикновено. Леко отпуснатите му рамене също го издаваха.

Тя изпитателно се вгледа в очите на брат си, когато той случайно я погледна, като бързо реши, че причината за неговата потиснатост е обикновена умора. Бяха пропътували деня почти без да спират. А през почивките Тимоти бе зает заедно с другите младежи да пои конете и да търси храна в гъсталаците.

Дамита не искаше да мисли за възможността брат й да заболее от морбили. Въпреки че знаеше, че той е бил достатъчно дълго с нея през първите часове на заболяването, за да се е заразил. Момичето вярваше от все сърце, че е изминало достатъчно време оттогава и че той ще остане незасегнат.

Тя погледна Железния облак. Дори само видът му я караше да изпитва чудесно чувство на топлота. Беше безнадеждно влюбена в красивия вожд на омахите, а и нямаше никакво съмнение в неговите чувства към нея.

Той се отнасяше с Дамита така нежно, така невероятно красиво!

С какво облекчение момичето разбра, че Железния облак вече е преболедувал от шарка и че не е необходимо да се страхува повече за него. Но ако това се бе случило, тя щеше да използва всичките си познания по медицина, да се грижи за него денонощно, доказвайки по този начин силната си обич.

Сега можеше да му го покаже по далеч по-приятен начин. Все още не вярваше, че скоро ще му стане съпруга. Сякаш живееше в приказен сън, от който никога не искаше да се събуди. Докато боледуваше от шарката, тя се страхуваше, че вече се е събудила и бъдещето й с Железния облак е нещо недостижимо.

Сега вече знаеше, че това не е така. И тя отново, и отново се вълнуваше, предчувстваше, че скоро ще стане негова жена!

Щастливо усмихната, Дамита гледаше встрани от Железния облак, като знаеше, че скоро ще спрат, за да направят лагер. Късното слънце пробиваше с блестящите си лъчи гъсталака на запад, а тъмнината бавно изпълваше гората. Комари кръжаха около главата й. Тя чуваше крякането на жабите от брега край реката, светулките напускаха скривалищата си изпод дърветата и мигаха с фенерчетата си в сгъстяващата се тъма.

Скоро спряха край реката и накладоха голям огън, върху който се печеше заешко месо. Апетитните сокове капеха върху пламъците и приятно дразнеха обонянието с миризмата си. Открая, върху жаравата, се печаха риби и диви картофи.

Мъжете и жените поред се къпеха в реката. В момента индианците от племето се бяха събрали заедно, като пушеха и разговаряха помежду си. Жените се бяха скупчили около огъня и работеха над ръкоделията си, докато храната се готвеше. Дамита седеше до Засмяното момиче и се забавляваше тихо, гледаше как Бейби, без каишка на шията, играе из лагера.

Но когато погледът на младата жена се спря върху Тимоти, усмивката угасна и тя отново се притесни. Брат й не се включваше в играта на останалите с Бейби. Той бе легнал по корем на едно одеяло, като подпираше главата си с ръце и наблюдаваше. Това бе необичайно за него. Момчето бързо бе се сприятелило със Стройния лос и бяха станали почти неразделни.

До този момент.

Стройния лос тичаше след Бейби, като я хващаше и я прегръщаше, докато Тимоти го наблюдаваше със слаба усмивка върху луничавото си лице. Като стана от земята, Дамита отиде при брат си и седна до него. Спомни си как скоро той бе се оплаквал от прекаленото внимание, което тя проявява към него. Не желаеше младежите да го виждат, че проявява слабост и да бъде глезен от сестра си, затова тя се поколеба дори да докосне челото му, за да провери има ли температура.