Двамата мъже нямаха много тайни един от друг, но сега бе настъпил моментът индианският вожд да съхрани най-съкровения си план дори от Брайън. Той съзнаваше, че приятелят му може да предугади настроението му, защото двамата мислеха по един и същи начин, но се надяваше Брайън да не заподозре, че Железния облак е решил той и племето му да скъсат връзките си с белите и да заживеят от земята си, както техните прадеди бяха живели. Това означаваше да забрави и най-верния си приятел.

— Железен облак, от начина, по който говориш и се държиш днес, разбирам, че нещо се е променило — намръщено каза Брайън. — Какво си намислил? Моля те, не върши нищо, за което утре ще съжаляваш.

— Каквото и да сторя, ще бъде в полза за моите хора — отвърна му Железния облак с дълбока въздишка. — Предводителството, в стария смисъл на думата, бързо се омаловажава. Прекалено много права се дават на представителя на американското правителство пред индианците. Аз съм водач на своите хора. Аз съм техният вожд! Трябва да се направи крачка така, че никой никога да не забрави това!

Железния облак се обърна и погледна към кантората на Джонатан, преживявайки отново обидата от предизвикателното и нагло поведение на агента. Той вече знаеше, че е направил грешка, като застана на страната на белите, довери им се, повярва, че това е най-доброто за неговите хора. Сега разбираше, че с малко изключения всички бели са лъжци. Хората му бяха забравили законите на омахите вследствие на договорите и лъжите на белите хора, но той щеше да напомни на племето си как е било и как ще бъде занапред! Ще ги поведе далеч от белите хора, далеч дори от другите племена омаха, които все още желаеха да останат в подчинение на правителството на Съединените щати.

Щяха да заживеят далеч от всички, сами със себе си, в мир, според древните традиции на омахите. Щяха да се научат отново да живеят от земята си.

Няма да искат каквото и да било от никого!

А той щеше да намери начин да се разплати с проклетия индиански представител Джонатан Джейкъбс.

Сърцето му трепна, когато видя младата жена да минава край прозореца в кабинета на Джонатан:

— Кои са жената и младият мъж? — попита той, загледан в колата, пълна с багаж.

— Братовчеди са на Джонатан — отвърна Брайън, доволен, че дъждът бе престанал и облаците над главите им се разсейваха. — Идват отдалеч. Родителите им са загинали при злополука в Бостън. Дамита и Тимоти не са били с тях. Единственият жив роднина, когото имат, е Джонатан. Дамита и Тимоти идват тук, за да живеят при него. Аз ги придружавах от железницата в Небраска.

— Братовчеди? — промълви Железния облак, а устните му се разтеглиха в усмивка: един таен план се оформяше в главата му. — Сега те са „уахо-ти-дже“ — сираци?

— Да, сираци са. Джонатан е техен братовчед — потвърди Брайън и кимна. — Но това е всичко, което бих могъл да ти кажа. Нито Дамита, нито Тимоти бяха в настроение за разговори по време на пътуването ни. Дъждът напълно ги обезсърчи.

— Както би станало с когото и да е — Железния облак замислено потри брадата си.

— Много е мила, не мислиш ли? — попита Брайън усмихнато.

— По своему е невинна, да — каза Железния облак, след което се приближи до сивата си апалуза1, отвърза поводите от гредата и бързо я възседна. — За съжаление, ще трябва да живее с представителя, когото всички ненавиждаме.

— Да, жалко за момичето — Брайън потупа коня на Железния облак.

— Трябва да вървя — каза вождът и завъртя коня. — Хората ми ме очакват — той сложи ръка в юмрук до сърцето си, срещна погледа си с този на Брайън, след това погледна напред и потегли.

Индианецът се усмихваше, защото вече знаеше как ще постигне своето отмъщение! Джонатан бе заграбил прекалено много от Железния облак и неговите хора, но сега той щеше да вземе от него нещо, което му беше също толкова ценно. Неговата братовчедка! Тя ще бъде първата заложница на Железния облак.

ВТОРА ГЛАВА

— Дамита, никак не си се променила. Точно толкова висока и слаба си, както когато те видях за последен път — възкликна Джонатан, а погледът му издаваше задоволство, докато се плъзгаше по извивките на тялото й. — Станала си истинска лейди — очите им се срещнаха. — Много красива лейди.

Една неконтролируема тръпка премина по тялото на Дамита, но тя я отдаде на дългото пътуване от гарата под проникващия до костите дъжд и загрижено погледна към Тимоти, застанал до нея, зъзнещ, с подгизнали също като нейните дрехи. След това погледна към братовчед си.

— Джонатан, защо не ни посрещна на гарата? — попита тя, а сините й очи горяха. — Защо не изпрати закрита кола? Сигурно си знаел, че ще вали.

Джонатан се намести удобно в креслото си и постави обутите си в ботуши крака върху бюрото.

— Трябваше за мисля за много по-важни неща от дъжда и не можех да оставя задълженията си на когото и да било — каза той с досада. — Когато президентът Грант ме назначи за индиански наместник във форт Калхуун, той ме обвърза с много задължения — погледна към вратата. — Някои от по-непокорните индианци се опитват да се изплъзнат от ръката ми. Мое задължение е да ги сложа на мястото им.

— Предполагам, че индианецът, който напускаше офиса ти, когато Дамита и аз пристигнахме, е именно един от онези, за които говориш? — каза Тимоти с любопитство в тъмните си очи. — Джонатан, той беше ужасно висок и ми се стори точно толкова сърдит. Успя ли да го сложиш на място?

— Можеш да си сигурен, че съм го сторил — отвърна Джонатан. — Той е един от многото, които идват при мен с оплаквания. Научих се да ги изслушвам с половин ухо и с още по-малка част от сърцето си. Не е необходимо да се потапяш кой знае колко дълбоко в проблемите на индианците. Това не би довело до добър край. Правителството изпраща полагаемите им се годишни помощи, а аз им ги предавам. Индианците не биха могли да имат повече претенции към мен, нали?

Дамита сви устни и предпазливо изгледа братовчед си, подозирайки, че Джонатан едва ли върши това, за което правителството му плащаше.

Младата жена се досещаше, че братовчед й има и друга страна, но се надяваше предчувствията й да не се оправдаят. Беше принудена да живее с него и не искаше да си затваря очите, ако той наистина бе заплетен в разни далавери. Тя бе безкрайно честна и по всяка вероятност щеше да бъде принудена да го предаде на властите, ако се окажеше, че той причинява зло на индианците.

— Индианецът, който беше тук преди нас — каза тя предпазливо, — като че бе твърде ядосан. Усетих го по стиснатите челюсти и огъня в очите му. Защо беше сърдит, Джонатан? Кой е той? От кое индианско племе е?

Тя усети, че задава въпросите си за този индианец и по друга, своя лична причина. Когато очите им се срещнаха, нещо неизказано премина между тях. В първия миг това я изплаши, а по-късно я заинтригува. Искаше да научи името му, тъй като се надяваше отново да го срещне.

— Беше ядосан като повечето индианци, които напускат моя офис — сви рамене Джонатан. — Не е във възможностите ми да изпълня всичките им желания. Седя тук и изслушвам оплакванията им, след което ги отпращам да си вървят. Обяснявам им, че ако желаят да получат отговор, трябва да отидат във Вашингтон и да се срещнат с президента Грант.

— Но ти знаеш, че индианците нямат необходимите средства, за да отидат до Вашингтон — каза Дамита, предугаждайки намерението на братовчед си да измести разговора. Тя го погледна право в очите. — Джонатан, та ти си тук именно за да помагаш на индианците. За това ти плащат.

— Като представител на правителството пред индианците никога няма да забогатея — каза Джонатан и се поклати се на стола. Взе една счетоводна книга и я подаде на Дамита. — Някога, когато имаш свободно време, можеш да погледнеш тук. Веднага ще разбереш къде отиват парите. Мога да те уверя, че не влизат в моя джоб.

Той седна на мястото си и хвърли поглед към едно от долните чекмеджета на бюрото. Винаги носеше ключа му със себе си. В счетоводната книга, пазена в това чекмедже, имаше достатъчно доказателства да бъде обвинен и дори изправен пред наказателния взвод.

Никога не би позволил някому да се добере до чекмеджето!

— Добре, но съм сигурна, че заплатата ти е достатъчна, за да живееш в охолство, иначе не би бил пратеник при индианците — каза Дамита, като сви леко горната си устна.

Джонатан лукаво я изгледа, защото знаеше колко изненадана ще остане тя от това, как живее той тук. Знаеше, че ще бъде направо ужасена от мястото, където ненадейната смърт на родителите й я беше запратила и където щеше да бъде принудена да живее до момента, когато ще сложи брачната халка. Бе свикнала да живее в охолство, тъй като баща й беше един от известните и богати лекари в Бостън.

Тук, в Небраска, нещата стояха другояче.

Джонатан живееше бедно, уверен, че скоро всичко ще се промени. Той тайно присвояваше пари, а когато събереше необходимото, смяташе да напусне страната и да се засели може би във Франция като богат човек.

— Джонатан, но ти така и не ми каза кой беше индианецът и към кое племе принадлежи? — не можеше да не попита. Мислите й непрекъснато я отнасяха към красивия индианец и тревогата в очите му. Не искаше да изпитва съжаление към него, тъй като нещо й подсказваше, че съжалението бе последното, което той би желал.

Беше й се сторил невероятно горд, независим. Изглеждаше силен вожд!

— Нека не говорим повече за индианците — Джонатан искаше да избегне по-нататъшните разговори, засягащи Железния облак. Бе забелязал, че Дамита и Железния облак размениха много по-продължителни погледи, отколкото би желал. Не се нуждаеше от индианец, който да се увърта около полата на братовчедка му!

Той се изправи и застана между Тимоти и Дамита, като ги прегърна през кръста.

— Нека поговорим за вас двамата. Искрено съжалявам, че ви се наложи да напуснете дома си в Бостън, за да дойдете при мен, в тази пустош. Но тъй като съм единственият жив ваш родственик, нямате друг избор.