— Тогава може би ще е по-добре да не им казваме защо съм се отделила. Не е необходимо да ги плашим.

— Ти ще ни липсваш — каза Засмяното момиче колебливо. — А и как иначе? Явно е, че ти си жената, на Железния облак. Много хора ще се учудят защо не си сред нас. Аз ще се опитам да им обясня, без да ги тревожа излишно. Хората от моето племе се вслушват в думите ми. Сега, когато ни напуснеш, аз ще ги уверя, че нищо лошо няма да се случи с никого от тях.

— Моля се за това — каза Дамита и се усмихна на брат си, после се обърна и се отдалечи, чувствайки погледа на Тимоти върху себе си. Той щеше да чака нейното завръщане.

Ако можеше да не тръгва!

Ако нямаше нужда да тръгва в нощта!

Не знаеше какво я очаква и ще може ли да се защити изобщо, когато болестта наистина я повали.

Знаеше, че трябва предварително да набележи пътеката, по която да върви към новото си убежище. Реши да тръгне покрай реката. По този начин щеше да успее да намери обратния път към племето омаха — пътя към Тимоти!

Нощем гората винаги беше тайнствена и смълчана. Диви лозници се преплитаха в крака й, докато си проправяше път в тъмата. Със замаяна глава, тя като че плуваше през храсталака, безшумна като сянка, с очи, вперени в земята под краката й. Вятърът в клонака се носеше като шепот насреща й и я плашеше. Нощта бе призрачна. Странни проблясъци от светлина се отразяваха в меката и тежка като кадифе тъмнина. Момичето неясно виждаше предметите пред себе си.

Най-после тя намери място, подходящо, според нея, за лагеруване. Недалеч от реката имаше една отвесна скала, която се издигаше високо над върховете на дърветата в долината. Знаеше, че така поне в гръб ще бъде защитена от бродещите животни през нощта. Отпред смяташе да накладе огън. Пламъците щяха да я предпазят от трите открити страни. А онова, което те не можеха да опазят, пушката щеше да го стори!

— Освен когато спя — прошепна тя на себе си, обзета отново от треска, и не можа да събере съчки за огън.

Дамита пак огледа зъбера и си спомни, че и Железния облак търсеше подобни места за лагеруване. Ако успее да направи заслон, ще има навес над главата. Със стена зад гърба си, покрив над главата и огън, тя може би поне за малко щеше да заспи спокойно.

Момичето се захвана за работа, докато падна от изтощение върху одеялото, метнато до огъня. Все пак беше доволна от постигнатото. Това бе първата нощ, в която сама се грижеше за оцеляването си. И дотук бе успяла.

— Точно навреме — прошепна тя, като се зави с още едно одеяло, тъй като студът разтърсваше цялото й тяло. Останала без капка сила, тя затвори очи.

— Господи, толкова съм уморена! Толкова уморена…

Тя се сгуши в одеялата.

— И ми е толкова зле — промълви отново, но гърлото й бе така пресъхнало, че тя едва можеше да преглътне. Отвори очи и се загледа в меката лунна светлина, отразена в реката, ожадняла, но прекалено изтощена и уморена, за да отиде да си налее вода.

Отново затвори очи.

— Утре — каза си тя. — Трябва да пия много вода от утре нататък — спомни си за съветите на баща си. Започна да се унася. — До утре. Трябва да пия… много вода…

Дамита заспа под ромоленето на потока. Събуди се от тъжното виене на някакво животно, което й се стори гладен вълк. После се стресна от: „Кой? Кой? Кой?“ — от крясъка на крилатия горски цар — бухала.

Тя се пресегна към пушката и я придърпа близо до себе си. Загледа се в пламъците на огъня, които се извиваха като езици, и сълзи закапаха по горещите й бузи.

— Железен облак! — прошепна. — Колко ми липсваш, Железен облак!

Очите й отново се притвориха:

— Железен облак… нужен си ми! — прошепна отново тя.

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Нощта бе окъпана в лунна светлина, когато Железния облак и Черния койот стигнаха предградията на омахското селище, в което се намираше Палатката на войната. В нея омахите идваха от близо и далеч, за да принасят даровете и молитвите си пред Свещения стълб.

Железния облак водеше коня си нагоре към билото на високия хребет на няколко крачки от Черния койот, без да му дава възможност да избяга.

Изкачи се на върха, откъдето спокойно можеше да разгледа селото в подножието на стръмните, голи скали. Не искаше никой да се намеси, докато връщаше Свещения стълб на мястото му.

Ниско долу, като огромен килим, гората застилаше хълмовете и се спускаше към равнината, където бе разположено селището на омахите. Железния облак хвана дръжката на пистолета си, затъкнат в колана на украсените с ресни панталони, но не искаше да бъде принуден да го използва. Ако го направеше, все едно щеше да посегне на своите хора.

Хвърли гневен поглед към Черния койот, проклинайки го наум за трудностите, които му създаваше. Железния облак бе уважаван от всички, които го познаваха, но това можеше да се промени, ако бъдеше заподозрян в открадването на най-свещеното, което омахите имаха!

Железния облак не забеляза никакво движение в селото или околностите му.

— Слез от коня и ела тук! — заповяда той на Черния койот. — Ще развържа въжето от кръста ти, а ти ще свалиш Свещения стълб. Остави го загънат! Трябва да го предпазим от чужди погледи, преди да сме го върнали в Палатката на войната.

Черния койот присви сърдито очи, задържа за момент погледа си върху него и леко скочи от седлото. След като вече беше стъпил на земята, той изръмжа недоволно, доближи се до коня на Железния облак и му подаде завързаните си китки. Сърдито наблюдаваше как вождът прерязва въжетата, после, като почувства ръцете си освободени, Черния койот пристъпи до задницата на коня на Железния облак и развърза въжето, което придържаше Свещения стълб за седлото. Взе го леко в ръце и се обърна към вожда, който в момента слизаше от коня си. Притискаше увития в одеяло Сакрален стълб, сякаш държеше дете в ръцете си.

Железния облак кимна към тясната пътека, която водеше право надолу към селото.

— Върви пред мен — строго каза вождът на омахите. — Сега е най-подходящият момент да влезем в селото. По това време на нощта дори и кучетата спят непробудно.

Черния койот не реагира изобщо. Железния облак запази разстоянието помежду им. Двамата заслизаха внимателно по пътеката. Под мокасините им се плъзнаха камъни. Железния облак притаи дъх, когато няколко от тях шумно се претърколиха надолу по хълма. В безмълвната нощ те му се сториха като далечен тътен! И веднага след това отново се възцари дълбока тишина.

Железния облак огледа внимателно селото. Въздъхна с облекчение, като не забеляза никакво движение.

От това място той добре виждаше Палатката на войната, построена върху едно ниско възвишение, малко извън селото. Там също всичко бе спокойно.

Железния облак учудено вдигна вежди, като забеляза лек дим да се извива от комина. Смяташе, че Синия вятър, пазачът на Свещения стълб, е изгонен от племето си, защото не беше изпълнил задълженията си, като бе позволил да откраднат Стълба!

Но всичко изглеждаше спокойно и тихо около Палатката на войната и пазачът бе там.

Може би хората от селото се бяха примирили със загубата. Или, мислеше той, може би войните омахи претърсваха околността.

Вождът на омахите никога не бе вярвал много на Черния койот, въпреки че не бе го уличавал в истинско престъпление. Начинът, по който обичаше да създава неприятности, караше Железния облак да не му вярва. Той винаги предизвикваше някого за нещо и в крайна сметка винаги губеше! Както и сега.

„А този път може би сам се бе погубил“ — си каза индианецът със съжаление.

Той стисна сърдито зъби, като си помисли, че когато се върнат обратно, случаят с Черния койот ще стане за пример на всички от племето. Не знаеше какво ще бъде наказанието му, как Черния койот ще плати за престъплението си. Но бе сигурен, че възмездието трябва да е жестоко!

Никой не биваше повече да го злепоставя като водач на племето и да го въвлича в подобни ужасни престъпления!

Това бе за последен път!

Най-сетне слязоха в равнината и Железния облак застана редом с Черния койот:

— Върви зад мен! — просъска тихо той. — Ако се опиташ да избягаш от страх при срещата със Синия вятър, ще те застрелям без колебание.

— Аз съм горд омаха — отвърна му сърдито Черния койот. — Аз не бягам. Посрещам обвиненията за това престъпление с гордо вдигната глава! Спомни си, Железен облак, че аз откраднах Свещения стълб. Но дълбоко в сърцето си имах добри намерения, защото не исках на моите хора да им липсва свещеният предмет. Аз все още мисля, че е нечестно спрямо тях решението ти да ги лишаваш от бащината им земя, както и да ги отведеш далеч от Свещения стълб на племето!

— Преди да тръгнем на дългия си път към Илинойс, аз помолих онези, които не са съгласни с мен, да напуснат селото ни и повече да не обръщат поглед назад! — каза, скърцайки със зъби, Железния облак. — Тогава трябваше да си идеш! Сред моето племе няма място за недоволство! То е като зараза — разпространява се между хората, замъглява умовете и отнема щастието им! Ти се намеси прекалено много, Черен койот! И затова скъпо ще платиш!

Индианецът не отговори, само погледна Железния облак със сърдито присвити очи. За миг погледите им се срещнаха и задържаха.

Никога до този момент войн от племето не бе проявявал подобно неуважение към Железния облак, затова постъпката му го изненада неприятно, но той се извърна и кимна по посока към селото.

— Трябва да изпълня задачата си! — промърмори той. — Близо сме до Палатката на войната. Трябва да направим това, преди небето да се е озарило от утрото. Искам да се върна по-бързо при племето си, за да продължим пътя си за Илинойс.

Мислено Железния облак се пренесе в лагера, където го очакваха не само хората му, но и прекрасната Бяла върба! Тя сигурно се чувстваше самотна. Той не биваше да я оставя толкова дълго сама. Думата „бягство“ би могла да затъмни всички спомени — неговите обещания и чувството, споделено помежду им.