Каси Едуардс - Диви мъгли

После от погледа на Железния облак не убягна как няколко младежи се скупчиха около Тимоти, всеки желаеше да докосне и погали котенцето.

Той забеляза облекчението в очите на Дамита, когато видя колко лесно връстниците му приемат Тимоти, а дивото коте само улесняваше запознанството им.

След малко напрежението от присъствието на белите хора изчезна, жените се върнаха край огъня, за да приготвят закуската, преди да потеглят отново по дългия път към Илинойс.

След малко Дамита се настани седнала на одеялата пред общия огън, като се хранеше лакомо от една дървена чиния.

Железния облак бе седнал до нея и също ядеше със завиден апетит, а между тях Тимоти споделяше своя пай с дивото коте.

Много от индианчетата бяха заобиколили белокожото момче и го отрупваха с много въпроси на английски, които бяха научили от Железния облак. Тимоти се чувстваше горд да бъде център на внимание и отговаряше охотно на всеки между две хапки месо и твърдо сварени гъши яйца, намерени на брега на реката.

Изведнъж Бейби се изтръгна от ръцете на момчето и изчезна нанякъде. Децата изоставиха закуската си и хукнаха със смях след нея.

Когато и кучетата започнаха да преследват котето, като лаеха и душеха наоколо, Железния облак стана бързо и се затича след Бейби. Надяваше се, че кучетата ще свикнат с дивото животно по пътя за Илинойс. В противен случай щеше да се наложи да го изоставят някъде далеч от лагера. Главната му грижа бе да заведе невредими хората си в Илинойс, а не едно коте, което ще ядосва кучетата от сутрин до вечер!

Той пропъди кучетата и видя, че те се пръскат в различни посоки. Погледна напред и забеляза младежите и Тимоти да спират, без да имат смелостта да продължат напред. Учуди се, тъй като явно до този момент никой не бе хванал малкото животно. Тимоти бе привързан силно към него и нищо не би го спряло да си го върне обратно.

Независимо от всичко обаче, момчето стоеше, загледано напред.

Железния облак потърка челото си, приближи се до момчетата и видя какво в действителност гледат те: продълговат вързоп, прикачен към едно от седлата на конете, които принадлежаха на войн от племето. С всичка сила котето разкъсваше една меча кожа, увита около нещо дълго и тънко. То съскаше, докато лапичките му бавно късаха вързопа.

Най-сетне мечата кожа падна и разкри какво бе подушила Бейби, което я бе довело до полуда. Железния облак пребледня, той гледаше и не вярваше на очите си.

Той грабна котката и я пъхна в ръцете на Тимоти, после отново погледна предмета на седлото.

— Сакралният стълб! — с усилие продума вождът, обхванат от страшни предчувствия. — Не може да бъде, как е станало? Божественият… стълб!

Нечие присъствие го накара да обърне глава и той се оказа очи в очи с Черния койот, най-опасния му враг.

— Ти? Защо си го направил, Черен койот? — попита той, повишавайки глас. Железния облак стисна голото рамо на индианеца и го разтърси. — Кажи ми защо си сторил това недостойно дело? Откраднал си най-голямата ценност на омахите — на нашия народ. Взел си от Палатката на войната това, което е символът на управляващата власт на омахите. Кажи ми! Защо? Нямаме право да го притежаваме. И как? Нима си убил пазителя на Свещения стълб, за да го вземеш? Уби ли го?

Лицето на Железния облак бе почервеняло от гняв. Той с усилие си поемаше въздух в очакване на обяснението, което бе сигурен, че нямаше да е достатъчно, за да оневини злото, сторено от неговите войни на племето омаха.

Черния койот просъска през зъби:

— Взех Сакралния стълб, за да могат хората ни да му принасят дарове и да разкриват сърцата си пред него. Знаеш, че ако беше останал там, в Небраска, нито един от племето не би получил благословията му отново. Не е правилно хората ни да жертват толкова много неща. Ние оставяме собствената си земя. Защо трябва да се лишим и от подкрепата на Сакралния стълб?

Железния облак гледаше Черния койот и не вярваше на ушите си. Сграбчи силно голото рамо на индианеца пред себе си и доближи лицето си до неговото:

— Всички ние знаехме, че божественият стълб ще остане там, където му е мястото — в Палатката на войната — и всеки един, освен теб, прие това условие — прегракнало каза той. — Как го открадна? Нима си убил пазителя? Направи ли го?

— Откраднах го лесно — отвърна Черния койот, като болезнено скърцаше със зъби и напразно се мъчеше да се освободи от ръката на Железния облак, чиито пръсти още по-силно се впиваха в рамото му. — Но не съм убивал пазача. Откраднах го, докато той спеше.

— Сторил си нещо нередно — каза ядосано Железния облак. — Трябва да бъдеш наказан. Но преди това ще трябва да върнеш Сакралния стълб на неговото място — вождът свали ръка от рамото на индианеца и поклати глава. — Поставяш ме в тежко положение. Глупостта ти ще ме принуди да отсъствам отново от хората си, когато съм им най-необходим — той отново погледна към Черния койот. — За да съм сигурен, че ще върнеш Сакралния стълб на мястото му, ще се наложи да те придружа до там, а после ще получиш заслуженото си наказание.

Дамита внимателно разгледа Сакралния стълб. Разбра, че той бе направен от памуково дърво, кората бе обелена, а стълбът бе одялан и загладен така, че горният му край имаше конусовидна форма, докато долната част бе подкастрена и притъпена. На върха на стълба беше прикрепен огромен скалп. На един инч3 имаше кожена превръзка, захваната към ствола с тъмна кожа. Тази обвивка покриваше кошница от пръчки, изгнила от времето, пълна с пера и пух от жерав.

Младата жена погледна към Железния облак и пристъпи към него:

— Какво е Сакрален стълб? — тихо попита тя. — Защо е цялата тази суматоха около него?

Той я хвана за ръка, за да я отведе настрани от тълпата хора, и взе нежно ръцете й:

— Не бих могъл да ти обясня сега, но когато се върна, ще ти разкажа историята на Сакралния стълб и защо той е толкова важен за моя народ.

— Когато се върнеш? — погледна го въпросително тя.

— Няма друга възможност, освен да тръгна с Черния койот към резервата — отговори той с дрезгав глас. — Трябва да се погрижа откраднатото да се върне.

— Но това е много опасно — прошепна Дамита, без да му казва, че се тревожи не само за него, но и за себе си. Изплаши се, че трябва да остане сама сред неговите хора. Освен брат си, тя нямаше никой друг, на когото да се довери или с когото да се чувства спокойно.

— Да, опасно е наистина — съгласи се Железния облак. — Кражбата на Сакралния стълб е страшно престъпление и вестта за това се е разпространила сред всички омахи. Затова заповедта ще е да се намери човекът, който го е извършил, и да се убие. Тъй като ще придружавам този, когото обвиняват, аз също мога да бъда заподозрян в кражба. Това, на което се надявам, е, че ще успеем да се промъкнем незабелязано и да върнем Сакралния стълб. После бързо ще се оттеглим, а когато се върнем, Черния койот ще получи заслуженото си наказание!

— Но, Железен облак, ти тайно напусна резервата — каза Дамита. — Всяко твое връщане там увеличава възможността да те заловят и убият!

— Същото се отнася и за хората ми — продължи мисълта й Железния облак. — Нямам друг избор. Божественият стълб трябва да бъде върнат на мястото му на всяка цена. Така и ще бъде. Ако Уакода иска да се прибера жив и невредим при теб и племето си, това ще стане. Ако ли не, на мое място ще бъде избран нов вожд и хората ми ще изпълнят неговите желания и заповеди.

Дамита пребледня:

— Но какво ще стане с мен и с Тимоти, ако ти не се завърнеш? — попита с треперещ глас момичето. — Ние сме тук само заради теб, Железен облак. Как ще живеем тук?

— Ще можете свободно да се върнете в Небраска — каза загрижено Железния облак.

После за миг я погледна с копнеж, хвана я в прегръдките си и страстно и размекващо я целуна. Нещо й подсказа, че няма от какво да се бои. Той ще се върне. Тя едва бе открила щастието, което съдбата им бе отредила, за да бъдат завинаги заедно.

Завръщайки се в лагера, Железния облак даде наставления на хората си какво да правят по време на неговото отсъствие.

После той и Черния койот се качиха на конете си. Индианецът бе с вързани отзад ръце, а божественият стълб бе здраво привързан за седлото на Железния облак.

Преди да тръгне, вождът погледна Дамита в очите. Сърцето й замря в сладостна тръпка, когато той се наведе и погали лицето й.

— Бяла върба, аз ще се върна — прошепна той и подкара коня си в лек тръс, с изправени рамене и гордо вдигната глава.

Младата жена прикри с ръка риданието си, после се обърна и тръгна с останалите към големия огън на открито. Приседна до Тимоти, който държеше Бейби в ръцете си. Братът и сестрата се прегърнаха и се огледаха наоколо, осъзнавайки своята самота.