— Но дотогава бих искал да се грижа за него — прошепна Тимоти.

В очите на сестра му бликнаха сълзи. Тя бе радостна да види благородството у брат си, който само минути преди това бе искал да се покаже груб и недосегаем. Дамита посегна несъзнателно да погали косата му, но се спря и скръсти ръце в скута си, докато го наблюдаваше.

— Добре, можеш да задържиш животното, ако Железния облак се съгласи — меко каза момичето.

Индианецът бе застанал на няколко крачки от тях и не откъсваше поглед от трогателната сцена, очите и сърцето му попиваха всичко. Постоя още минута и влезе в лагера. Коленичи до Тимоти и погали малкото коте.

— Уахо-дъ-ги — сирачето е твое, докато не стане опасно за моите хора — каза вождът и кимна с глава. Обърна котенцето по гръб на земята. — Котка е. Когато порасне, готви се да се сбогуваш с нея. Нито едно животно не бива да остава без себеподобните си.

— Много съм ти благодарен — засия Тимоти и погали котето, като го гледаше с възхита. — Понеже си бебе, ще те нарека Бейби.

Дамита се изправи до Железния облак и докато брат й бе изцяло погълнат от новото си приятелче, те размениха една открадната целувка.

След това седнаха и започнаха да се хранят.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Спаха непробудно през цялата нощ. После отново тръгнаха на път, без да спират. Докато яздеха в ранните утринни часове през гористата местност, долавяха пробуждането на птичките.

Сянката на птица с дълги крила се плъзна тихо над тревата. След миг късоух бухал кацна в клонака и двойка кукувици се обадиха от дървото над тях. После ранобудна чучулига изпя първата си утринна сладка песен.

Зазоряваше се. Светът сякаш бе обвит в сива пелена. Небето неясно се очертаваше и не можеше да се определи дали денят ще е облачен или слънчев.

Най-сетне видяха лагера на омахите. Аромат на вкусни ястия се носеше във въздуха от големия огън на открито.

Железния облак доближи жребеца си до коня на Дамита:

— Ето, това са моите хора — каза й, като нежно я докосна по лицето. — А вече и твои, Бяла върба.

Развълнувано от непрестанното внимание на Железния облак, сърцето на момичето се сви от радост и силно заби. Вече бе започнала да свиква с новото си име, в действителност го намираше особено красиво. Дамита беше престанала да прикрива от Тимоти чувствата си към Железния облак. Нямаше сила, която да я накара да скрие любовта си към прекрасния вожд на омахите. Брат й не можеше да не забележи това от начина, по който тя гледаше индианеца или произнасяше името му.

Изведнъж се изплаши и миглите й трепнаха:

— Но ти гледаш на мен и на брат ми различно от хората ти — каза момичето. — Какво ще стане, ако те не ни приемат, ще направят ли живота ни непоносим?

— Думата ми тук е закон — твърдо каза вождът на омахите и стисна зъби.

— Но, Железен облак, твоето племе напусна земята на дедите си заради злините, причинени им от белите хора — разтревожено каза Дамита. — Дали ще ни отбягват заради цвета на кожата ни?

— Да, някои от тях ще се държат така — каза Железния облак. — Но след време ще свикнат с вас и ще ви приемат. Ще трябва да го сторят, тъй като аз ще им заповядам! Ако не го сторят, ще им заповядам да го направят.

Вождът гледаше оживлението, царящо в лагера. Беше горд да види, че хората му вече са разбрали, че животът тук е далеч по-добър без правителствения агент от форт Калхуун. В новите земи имаше много дивеч, затова бе убеден, че омахите са доволни. Те се смееха и се закачаха помежду си. Дори и децата, докато играеха и се въртяха около огъня с кучетата, бяха по-радостни и изпълнени с очакване.

Дамита проследи погледа му и страхът й намаля, тъй като всички изглеждаха доволни от напускането на Небраска. Тя разгледа едно по едно лицата на индианците, но не можа да открие никой с угрижено изражение. Вероятно бяха живели толкова зле под управлението на агентството, че сега всичко друго бе по-добро за тях.

Мислите й я отведоха към Джонатан. Мъчеше се да си представи как е реагирал, когато е разбрал за тяхното отсъствие. Дали е изпратил отряд разузнавачи да ги търсят? Или просто е приел факта, че са си отишли и е останал доволен, че може да се отърве от отговорността за тях.

Би трябвало да знае, че те не са избягали сами. Той добре познаваше Дамита, за да допусне, че тя ще изостави сандъците с дрехи, освен ако не е принудена да го стори. Всички спомени за родителите й бяха в тези куфари.

Обзе я странното чувство на празнота, като си помисли какво ще стане сега с тези реликви. Те нямаха никаква стойност за Джонатан. Той щеше да ги продаде или просто да ги изгори.

Във всеки случай, беше ги загубила завинаги и нямаше да има повече възможност да се теши с тях, когато изпитваше тъга по родителите си.

— А сега нека отидем при хората ми — каза Железния облак и дръпна поводите на жребеца си, който потегли в бърз тръс през гората. — Хубаво е, че съм пак при племето си. Страхувах се, че съм ги напуснал за твърде дълго време. Мисля, че разубедих хората, които не бяха съгласни с моя план, но може и да имам още противници. Именно тези, които бяха против мен, биха могли да разубедят хората ми, като ги обезверят точно сега, когато трябва да продължим пътя си към Илинойс. Омахите искат нормален живот и аз им го обещах. Надявам се да не загубят вярата си, преди да сме пристигнали в земята на нашите мечти и упования.

— Струва ми се, че твърде много очаквате от Илинойс — каза младата жена, страхувайки се, че е права. — Как можеш да си сигурен, че ще намерите земя и самостоятелност там?

Тя добре знаеше, че едва ли има останали земи в която и да е част на страната, които да не са под властта на белите хора. Не можеше да си представи, че нещата стоят по-различно в Илинойс.

— Моите воини отидоха и с очите си се убедиха, че в южната част на тази огромна земя — Илинойс — няма фортове или агенти наблизо, които да ни създават проблеми, каквито имахме в Небраска — каза Железния облак. — Няма отново да ни затворят в резерват. А и надзорникът на индианските племена, пред когото се отчитат подчинените му чиновници, агентите, е в Сейнт Луис, достатъчно далеч от Илинойс, за да сме спокойни. Той е назначил братовчед ти във форт Калхуун. Това не го прави по-добър в никакъв случай. Не бих искал да имам работа с този човек или с когото и да било като него. В Илинойс, струва ми се, няма да нося на плещите си подобен товар.

— Надявам се нещата да потръгнат така, както си ги намислил — тихо прошепна Дамита. — Аз напълно поддържам идеята ти, Железен облак.

Когато се приближиха до бивака на омахите, кучешкият лай стана по-силен. Изведнъж Дамита усети, че нещо става от лявата й страна, където яздеше Тимоти. Той носеше дивото коте в провесена през рамото му кожена торба, специално направена за тази цел от Железния облак.

Тя се огледа бързо наоколо и отвори уста в почуда, като видя как Бейби успя да се измъкне от торбата, скочи на земята и тромаво се отправи към разлаяните кучета.

— Не! — извика Тимоти, като размаха ръка във въздуха. — Не, Бейби! Върни се! Кучетата ще те разкъсат на парчета!

Дамита хвърли бързо поглед към Железния облак.

— Железен облак, направи нещо! — отчаяно изпищя момичето. Толкова силно се бе привързала към котенцето.

Вождът смръщи вежди, пришпори коня си и препусна към котето, което бе привлякло вниманието на кучетата от лагера, които се спуснаха вкупом към него.

Когато настигна Бейби, индианецът се приведе ниско от едната страна на коня си и го грабна в момента, в който кучетата се нахвърлиха с бесен лай срещу тях.

Тимоти и Дамита яздеха редом с него. Железния облак пъхна котето в ръцете на момчето, след това извади пистолета от кобура на седлото си и гръмна няколко пъти във въздуха. Кучетата заотстъпваха, като виеха от страх.

Железния облак прибра пистолета, погледна първо Дамита, след това и Тимоти:

— Ето от това идват неприятностите, когато държиш Бейби като домашно животно — прегракнало каза той. — Тя обича игрите, но не и кучетата!

После се отдели от тях, за да пресрещне воините, които бяха чули изстрелите и възбудения лай на уплашените кучета и бяха тръгнали с оръжието си, с лъкове и стрели, за да открият причината за тази суматоха. Когато индианците видяха Железния облак, те се спуснаха към него, а той спря коня си.

— Пътешествието ти е било спокойно! — каза един от тях, като докосна ръката на вожда, сякаш той бе божество. — Ще изразим благодарността си на Уакода за неговото благоволение!

Железния облак слезе от коня, прегърна и разцелува много от хората си, а после изведнъж усети настъпилото мълчание и забеляза, че хората му се отдръпнаха назад от него.

Той се обърна и видя как Дамита и Тимоти се приближиха и слязоха от конете. Вождът застана между двамата и сложи ръце на кръста си. Тимоти здраво държеше Бейби, защото виждаше отново приближаващите се ръмжащи и душещи кучета.

Железния облак поведе и двамата към омахите, които ги наблюдаваха безмълвно и недоверчиво.

— Хора мои, отсега нататък тези двама души, чиято кожа не е като нашата, ще живеят с нас — високо каза той с поглед, зареян над смръщените лица на индианците. — Но сърцата им са добри като вашите. Приемете ги без колебание, сякаш са родени на земята, принадлежала на племето омаха!

Чуха се възгласи на недоверие, по лицата на много от тях личеше обзелият ги смут, но скоро, когато Железния облак се смеси с тълпата тъй, че отблизо те можеха да докоснат и видят Дамита и Тимоти, вълната на негодувание отмина.

Железния облак гордо ги наблюдаваше, убеден, че усмивката на младата жена може да размекне всяко сърце — дори и на онези от неговите хора, които бяха израсли с омразата към белите.

Той съучастнически я погледна, когато Дамита се обърна към него. Погледите им се срещнаха и това, което почувства, го накара да си помисли, че бъдещето им ще се гради върху взаимно доверие и уважение.