Железния облак погледна първо Дамита, после Тимоти, осъзнавайки, че никога до този момент не е лъгал. Беше честен и откровен, въпреки цената, която плащаше за това.

Но сега цената бе прекалено висока! Трябваше да измисли нещо, с което да оправдае небрежното си облекло, както и да запази репутацията на момичето в очите на невръстния й брат.

— Съжаляваме, че те оставихме сам. Бяхме долу при потока — бавно започна Железния облак. — Без да знае, че аз съм там, сестра ти слязла, за да измие от себе си праха от пътуването. Аз вече се бях изкъпал. Останах да я пазя, докато тя миеше лицето, ръцете и краката си. Никога повече няма да сме толкова непредпазливи и да те оставяме сам, когато спиш.

Дамита отвори изумена уста, като видя лекотата, с която Железния облак разказваше измислената история. Но колкото повече се замисляше, толкова повече се убеждаваше, че това, което върши той, е достойно, тъй като го правеше за нея самата. Тя не би желала Тимоти да узнае истината за нейното отсъствие. Прекалено млад беше още и не би разбрал всичко. Не можеше да допусне да се промени отношението му към нея.

Тимоти вдигна рамене и се обърна към сестра си и индианския вожд.

— Всичко е наред — каза весело момчето. — Аз ви доказах, че и сам мога да се грижа за себе си.

Дамита се приближи до него и го прегърна. После погледна през рамото му към Железния облак и му се усмихна мълчаливо с благодарност.

— Ако нещо се бе случило с теб, не бих могла да го преживея — тихо прошепна тя. — Ти си ми най-скъпото нещо, което имам.

Засрамен от това, че Дамита го смята за дете, особено сега, когато бе доказал, че е мъж пред Железния облак, Тимоти се освободи от прегръдката й.

— Сестричке, ти всичко преувеличаваш — каза гордо момчето. — Знаеш, че нещата тук не са като в Бостън. Много пъти ще ми се наложи да се браня сам. Ти не би могла винаги да си до мен — момчето се приближи до дивата котка. — Дочух някакъв шум. Предполагам, че е била дивата котка, обикаляща около лагера — после погледна през рамо към добре препечения заек. От него се стичаше в огъня мазнина, от която се носеше изключително приятна миризма. — Сигурен съм, че я е примамил заекът. Била е гладна също като нас.

Тимоти коленичи до котката, изпълнен със съчувствие към животното, което сега му се виждаше красиво създание с дълги крака и огромни лапи, късо тяло и мъхнати уши. Независимо от това, че кожата й бе прилепнала за тялото, тя бе красива с топлия си червеникаво-кафяв цвят и черните петна по нея.

Той погали петнистата козина, като все още усещаше топлинката в тялото.

— Аз не исках да я застрелям — разнежено каза Тимоти. — Изправена очи в очи с мен, тя изсъска, разкривайки паст, пълна с остри зъби, и се приготви да ме нападне. Тогава аз нямах друга възможност, освен да взема пистолета и… да… стрелям.

Железния облак се доближи и застана до убитата дива котка.

— Никой не желае да избива беззащитните животни, освен ако не му се налага да го стори — каза той, като постави ръка на рамото му. — Откакто белият човек дойде в земите на червенокожите, стават много безполезни убийства. Но постъпката ти тази вечер е наистина смела, Тимоти, защото животът ти е бил в опасност. Защитил си се като истински мъж. Трябва да си горд, а не да се срамуваш, че си убил животното.

Тимоти погледна нагоре към Железния облак:

— В началото наистина се чувствах горд, Железен облак — каза момчето с треперещ глас. — Но сега… като виждам мъртвото животно, толкова тихо, толкова безпомощно, ми става жал.

— Така е, защото си с добро и състрадателно сърце — кимна с разбиране индианецът. — Това е добре. Ако повечето бели хора бяха като теб, нямаше да се стигне до изчезването на биковете и до избиването на американските бизони. Твърде късно е за бизоните, но не и за омахите. Моите хора няма да бъдат спрени от белия човек! Ние отново ще ловуваме на воля, щом стигнем в Илинойс!

Дамита се приближи до Железния облак и се загледа в дивата котка.

— Какво ще правим с нея? — тихо попита момичето, потрепвайки при вида на зелените котешки очи, втренчени в нея, въпреки че в мъртвешкия си сън те вече не виждаха нищо.

— Ще отида да прибера дрехите ни от реката и после ще се върна в лагера — каза Железния облак, като се обърна към нея и едва се сдържа да не погали с ръка дългите й златисторуси къдри. Но трябваше да бъде внимателен с Тимоти и да не дава външен израз на желанието и любовта си към сестра му!

— Тогава — продължи индианецът, — след като се облечеш, свали заека от огъня и приготви вечерята, а аз ще отида да заровя дивата котка. Добре ще е да я махнем далеч оттук, ако искаме да прекараме спокойно нощта. Не трябва миризмата на убития звяр да привлича и други животни. Имаме нужда от пълна почивка, преди да тръгнем утре на път.

Не след дълго Железния облак се завърна с дрехите в ръка. Дамита взе обувките и бързо ги нахлу на краката си. Докато Железния облак се оправяше с мъртвото животно, тя се зае с печения заек. Обезкости го и постави по равно късове месо в трите дървени чинии, които индианецът бе извадил от кожената си торба. Тимоти бъбреше за станалото през деня и за това, колко точно бе улучил звяра.

— Чувствам се вече голям — каза момчето, като се отпусна безгрижно върху одеялото до сестра си, очаквайки завръщането на индианския вожд. — Татко би се учудил, ако разбереше, че наистина съм улучил нещо. Нали знаеш, че той не ни даваше да се докоснем до оръжието. Но аз често се упражнявах с приятеля си Питър в гората, близо до дома му. Винаги го правехме, щом той успееше да докопа пищова от бюрото на баща си. Бях по-добър от него.

Дамита пребледня и погледна към брат си:

— Тимоти, това е било подло и много опасно — скара му се тя. — Мама и татко ти се доверяваха, а ти в действителност си си играл с опасното оръжие! Мама би изпаднала в несвяст, ако беше те открила. А татко здравата би те удрял с колана, на който точеше бръснача си, докато не се помолиш за милост! Имаш късмет, че не са те открили.

Тимоти отново вдигна рамене:

— Но те не разбраха, нали — тихо каза момчето и се засмя. — И ето ме пред теб, цял и невредим — после се загледа в тъмната гора, където бе отишъл Железния облак и се намръщи: — Ако не бях се упражнявал тайно, кой знае дали сега щях да съм жив? Дивата котка щеше да се хвърли върху мен. Не бих имал време да разучавам в момента как се стреля с пистолет. Но аз знаех. И успях!

— Да, сигурна съм, в случая си прав. Но не би трябвало да го правиш зад гърба на родителите ни — продължи Дамита със строг тон.

Тимоти се намръщи.

— Дамита, знаеш колко строги бяха те — замислено отвърна момчето. — Отнасяха се с мен, сякаш съм момиче. Ако ги слушах за всичко, трябваше да нося рокли, вместо панталони! Правилно съм постъпвал, иначе бих загубил самоуважението си и никога нямаше да съм мъж в очите на приятелите си.

Дамита прегърна Тимоти.

— Зная — промърмори тя, гладейки острата му, гъста коса. После, когато момчето повиши тон, се отдръпна от него.

— Сега виждаш ли? — каза нацупено той. — И ти се отнасяш с мен като с момиче. Стига си ме прегръщала и галила пред Железния облак. Не искам той да ме взема за мамино детенце!

Дамита остана безмълвна.

— Тимоти, със своята смелост ти току-що доказа, че не си глезено дете — промърмори тя. — И една случайна прегръдка едва ли ще те направи по-малко мъж в очите на когото и да било. Понякога всеки се нуждае от ласка и обич. В противен случай човек ще загуби добродетелите си, ще се озлоби и ожесточи, също като братовчед ни Джонатан. Сигурна съм, че той никога в своето детство не е почувствал любов и топлина. Доколкото си спомням, баща му беше странен човек, а майка му умря, когато той бе много малък. Мисля, че Джонатан се е стремил към това, което ти сега отхвърляш!

Някакъв шум в храсталака отдясно бързо ги накара да замълчат. Знаеха, че това не е Железния облак, тъй като щяха да го видят отдалеч.

Може би бе друго животно, дошло в опасна близост до лагера.

— Господи, Тимоти — прошепна Дамита и пребледня. Тя видя как момчето взе пистолета, съзнавайки, че може би твърде скоро неговата смелост и умението му да си служи с оръжието отново ще бъдат подложени на изпитание. — Какво ще правим, ако това е мъжкарят на дивата котка? Сигурно е озлобен от загубата на любимата си.

— Ако това е още една дива котка, нямам друг избор, освен да я убия — прошушна Тимоти с разтуптяно от страх и възбуда сърце.

Двамата едновременно въздъхнаха, широко разтворили очи, когато едно малко диво коте се появи пред тях, душейки земята, и спря там, където само преди минути бе лежало мъртвото животно и бе оставило кърваво петно върху тревата.

Тимоти захвърли пистолета настрани.

— Това котенце — каза той, като наблюдаваше малкото животинче, — не е по-голямо от домашно коте.

Котето продължаваше да души наоколо, докато легна върху петното, оставено от майка му, сякаш се чувстваше добре в познатата миризма. Тимоти се приближи до него и го погали с ръка. Разтапяйки се, малкото животинче извади езиче и облиза протегнатата ръка.

— Господи — прошепна Дамита и коленичи до брат си. — Тя сигурно е била майка му — протегна ръка и погали твърдата козина. — Сега и то като нас е сираче.

— И е гладно — каза Тимоти и внимателно взе котето в ръце. — Мога да се обзаложа, че майка му е дошла в лагера, за да се опита да открадне месото от огъня и да нахрани малкото си.

— Възможно е — съгласи се Дамита, стана и се приближи заедно с брат си до огъня, където месото стоеше в дървените чинии. Приседна на земята. Момчето взе малко месце от чинията си и започна да храни котенцето. Сърцето й се сви още по-силно, като видя как прегладнялото коте, изпълнено с доверие, нетърпеливо ядеше от ръката на Тимоти.

— Искам да взема животното със себе си — Тимоти погледна умолително сестра си.

— То твърде скоро ще порасне — каза Дамита и отново протегна ръката си, за да погали доверчивото животно, мъркащо като истинска домашна котка.