— Да — прошепна тя, като преглътна с мъка. — Вярвам ти — притегли го с ръце и промълви: — Целувай ме, моя любов. Целувай ме.

Топла вълна се разля по тялото й и замъгли съзнанието й, когато той я зацелува с нежност и любов. Обви ръце около шията му и почувства как разтваря крака, за да отвърне на желанието му, нетърпелива да се слее с него.

Извика с лице, притиснато до устните му, когато с отривисто движение той проникна в нея. Неусетно в този миг болката се превърна в нещо чудесно и хубаво. Той я държеше здраво в обятията си, мускулестото му, здраво тяло се движеше ритмично и вътре в нея се пораждаха усещания, непознати й до този момент. Тя се сгуши в него, когато устните му отново докоснаха нежно нейните, а ръцете му галеха гърдите й така, че зърната й се втвърдяваха и нарастваха в дланите му.

Железния облак я целуна с привична самоувереност, движенията му бяха станали бавни. После започна да прониква бързо в нея, карайки я да забрави всичко наоколо, останала единствено с усещането за безкрайно блаженство и нарастваща с всеки миг силна любов към този красив, прекрасен мъж.

За него бе трудно да се овладее и да не достигне върха, който търсеше, върха, в който той и Бялата върба щяха да се извисят като понесени върху крилете на орел. Тялото му тръпнеше от всеотдайността, с която момичето следваше движенията му. Дълбоко в него гореше огънят на желанието и той знаеше, че вече е твърде близо до момента, за който цялото му същество крещеше.

Притисна Дамита в силната си прегръдка, устните му се впиха до кръв в нейните и позволи на върховното блаженство да го завладее напълно, започвайки от главата му, за да премине през цялото му тяло чак до пръстите на краката му.

Движенията му ставаха все по-бързи и по-дълбоки, изпълнени с доволство, че тялото й отговаря на всяко негово докосване.

Тялото му се изля в нея, мозъкът му мигновено се изпълни с блаженство. Железния облак се усмихна на нейната реакция, щастлив, че именно той я е въвел в тайните на интимния живот, които тя ще споделя винаги само с него!

Дамита имаше усещането, че плува. Отговори на повика на тялото му, което изведнъж бе обзето от тръпка, издаваща върховно удоволствие. Тежкото му дишане изпълни прохладния нощен въздух. Тя усети пулсиращата сила на собствената си страст и се отдаде на тези радостни усещания, които преминаваха през нея. Удоволствието бе толкова силно, че за момент й се стори, че губи съзнание!

Когато всичко свърши, те се отпуснаха на земята все още в нежна прегръдка. Железният облак бе притиснал младата жена близо до себе си, като дишаше тежко до лицето й.

— Добре ли си? — най-сетне попита той и се отдалечи от нея така, че да вижда добре пламналото й лице. В очите й, които все още блестяха от пламенната страст, намери отговора, който търсеше.

— Чувствам се чудесно — отвърна Дамита, като прокара ръка по гърба му, покрит с капчици пот. — Все още цялата тръпна от удоволствие, Железен облак — тя сведе поглед и се изчерви отново. — Може би не трябва да е така? Нормално ли е да усещам подобно нещо? Така ли се чувстват жените обикновено? Мислех, че само мъжете изпитват…

Железния облак повдигна с пръст брадичката й, за да го погледне отново:

— Ако обичаш човека, с когото се любиш, трябва да чувстваш удоволствие и това е, което кара мъжете да се гордеят — да доведат жената до върха на блаженството — нежно й обясни той. — Ако ти не бе изпитала радост, равна на моята, щях да си помисля, че не е трябвало да го правя с теб.

— Но какво би могло да е „не както трябва“? — попита тя невинно с широко отворени очи.

— Някои жени използват мъжете — намръщено каза Железния облак. Когато момичето въздъхна, той й се усмихна. — Преди да се любиш с мен, аз знаех, че не си такава. Тъй че, не мисли повече за това. Предстои ни дълго съвместно бъдеще, Бяла върба. Аз ще ти даря много прекрасни мигове. Ще те науча на всички тайни в любовта.

Отскубна се от нея и вдигна дрехите й от земята:

— Долавям миризмата на препечен заек — със смях каза той. — Гладен съм като вълк, жено моя. Да вървим да хапнем.

Стомахът на Дамита покъркори, докато взимаше дрехите си и навличаше фустата си презглава.

— Бях забравила колко съм гладна — отвърна му тя през смях.

Наполовина бе надянала роклята си, когато откъм лагера им се чу изстрел.

Всичко около нея се разлюля, кръвта изчезна от лицето й, докато бързо нахлузваше дрехата върху тялото си.

— Тимоти! — извика тя, цялата обзета от чувство за вина при мисълта, че докато бе летяла до рая с Железния облак, напълно бе забравила за брат си.

Тя скочи на крака и боса се затича с Железния облак, който също бе полуоблечен, към лагера.

— Господи, Тимоти! — извика Дамита, полудяла при мисълта, че нещо може да му се е случило, докато се е любила с индианеца. — Тимоти! Моля те, дано си здрав и читав!

Знаеше, че никога няма да си прости, ако по някакъв начин брат й е бил наранен по време на отсъствието й.

— Тимоти! — отново извика младата жена — О, Господи, само дано е невредим и в безопасност!

ДЕСЕТА ГЛАВА

Разстоянието от брега до лагера й се стори невероятно дълго. Дамита тичаше, без да си поема дъх, защото искаше да се убеди, че нищо лошо не се е случило с брат й. Огънят се виждаше през пролуката между гъстите дървета и тя, обезумяла от страх, се загледа през завесата от листа, като се мъчеше да открие Тимоти.

Сърцето й биеше до пръсване от ужас, че нещо лошо може да му се е случило и че тя бе виновна за това!

И лицето на Железния облак беше загрижено. Тя не искаше прекрасните мигове, които прекараха заедно, да бъдат помрачени. Независимо от това не можеше да се отърве от мисълта, че е постъпила егоистично, забравяйки за Тимоти, докато лежеше в силните прегръдки на индианския вожд.

В действителност и двамата по равно носеха вината, ако нещо лошо се беше случило с младежа!

Когато обърна отново поглед към огъня, момичето успя да забележи Тимоти, застанал до жаравата, с пистолет в ръка, да се цели в нещо, което Дамита все още не можеше да види. Вълна на облекчение се разля по тялото й и тя се почувства така, сякаш й бе опростен ужасен, тежък грях.

Брат й бе в безопасност!

Не виждаше никого до него, тъй че опасността идеше от другаде. Помисли си за вълци или за мечка!

Тимоти явно бе нападнат от някакъв нощен звяр, имало е опасност да го разкъса, докато тя беше…

Сърцето й изстина от ужас, когато изведнъж спря и видя нощния нападател.

— Дива котка! — възкликна момичето, като забеляза колко близо до лагера се бе промъкнал звярът, преди Тимоти да вземе револвера и да го простреля.

Той се обърна усмихнат към Дамита. Нямаше и следа от уплаха в тъмните му очи — само гордост.

— Е, сестричке? Какво ще кажеш? — попита момчето, като гледаше гордо към Железния облак, който бе застанал до нея с изражение на истинско задоволство върху медночервеното си лице.

— Тимоти, безкрайно съм щастлива, че нищо лошо не ти се е случило — каза Дамита, като изтича към момчето и го прегърна толкова силно, че то изпусна револвера. — Когато чух изстрела, помислих си, че някой е дошъл тук и като те е видял сам, те е убил, за да те ограби — тя поглади с ръка косите му. — После предположих, че може да е звяр, който си успял да убиеш. Слава тебе Господи, че си останал невредим. Благодаря на Бога.

Железния облак се приближи до дивата котка и загледа дупката на единствената рана, която се виждаше от едната стана на звяра. Тимоти го бе повалил само с един изстрел. Индианецът се обърна към момчето, което се беше освободило от прегръдката на сестра си.

— Ти си безстрашен млад човек — каза Железния облак със светещи от възторг очи. — И си добър стрелец. Много младежи от моето племе дори не могат да се прицелят точно с пистолет, камо ли да убият животно с един-единствен куршум.

Той се приближи до Тимоти, постави ръка на рамото му и каза:

— За мен ще е удоволствие да те науча как да ловуваш. Ти имаш умението и смелостта, които са необходими, за да станеш голям ловец. Скоро, Тимоти, ще се наредиш сред най-добрите воини на моето племе и ще бъдеш приет като един от нас. Радваш ли се?

Момчето гледаше със страхопочитание индианския вожд. Винаги бе мечтал да срещне истински индианец и да се сприятели с него. Но никога не бе смятал, че подобно приятелство е възможно!

Това, което Железния облак чертаеше като негово бъдеще, го караше да си мисли, че сънува, и той само се молеше да не дойде някой да го събуди. Сега можеше наистина да осъществи мечтите си.

— Нищо не би могло да ме направи по-щастлив — каза Тимоти, заеквайки в желанието си по-бързо да отвърне на Железния облак. — Кога ще настигнем хората ти? Колко дни ни остават до Илинойс?

Индианецът се засмя и взе момчето в мечата си прегръдка.

— Не се бой от дългия път, нека той просто бъде част от теб — каза Железния облак и пусна момчето. — Скоро пътуването ни ще свърши и ще можеш да помагаш в строежа на селището на омахите. Ти си здрав и мускулест и ще построиш не един вигвам.

— Вигвами? — попита Тимоти с широко отворени очи. Беше във възторг от възможността, която се откриваше пред него. — Чел съм за индианците и съм виждал както вигвами, така и типита2 на картинка. Аз във вигвам ли ще живея, Железен облак?

— Сигурно — отвърна вождът, като доближи Дамита и се вгледа в нея, осъзнавайки колко мълчалива е станала тя изведнъж. Спомни си, че е почти гол и че до момента момчето е било твърде възбудено, за да забележи това.

Но преди Тимоти да се успокои и да попита къде са били той и сестра му, докато дивата котка се е прокрадвала наоколо, Железния облак трябваше да намери отговор на тези въпроси.

Налагаше се да бъде убедителен, така че Дамита да успее да преодолее смущението си. В противен случай той би загубил твърде много. Дори и самата нея. Ако се почувстваше виновна, тя никога повече нямаше да се обърне към него, за да сподели прекрасните мигове на близост, които бяха изпитали току-що.