— Ще се върна скоро — погледна я бегло през рамо. След това възседна коня си и бързо се отдалечи, преди момичето да е успяло да се защити.

Дамита беше твърде разгневена и унизена, за да плаче. Със стиснати зъби, дишайки тежко, тя се помъчи да се освободи, но скоро въжетата се врязаха дълбоко в китките й и младата жена разбра, че трябва да се подчини на онова, което съдбата й бе отредила.

Взираше се в мрака наоколо. Останала без дъх, очакваше завръщането на Железния облак. Ако го заловят и убият? Никой и никога нямаше да я открие тук!

Цяла вечност момичето прекара в очакване на някакво раздвижване. Трепваше при всеки шум, дори от неочаквания плясък на криле в листака над нея. Знаеше, че е оставена на произвола на съдбата и е подвластна на всяко живо същество, което би могло да се появи тук.

Как Железния облак може да бъде толкова непредвидлив? Сигурно е знаел за опасностите, които я грозят, оставена сама, без възможност да се брани? „Ако има някакви чувства към мен, то начинът, по който ги разкрива, е твърде странен“ — сърдито помисли Дамита.

Скоро през чадъра от листа над главата й небето започна да просветлява. Тя знаеше, че Железния облак би трябвало вече да се е върнал, ако похищението му бе минало успешно. Цялото й същество изтръпваше при мисълта за това, какво би могло да се случи на брат й и на индианския вожд. Възможно бе и двамата да са мъртви!

Конски тропот накара сърцето на Дамита да трепне силно и я обзе истинско блаженство, когато в полумрака различи Железния облак с Тимоти, седнал пред него на седлото. Още два коня препускаха след жребеца на индианеца, навярно откраднати от обора на Джонатан и предназначени за дългото им пътуване до племето на омахите. Сякаш умът на Железния облак не познаваше умора, той постоянно мислеше, планираше.

— Слава богу, живи и здрави сте! — извика Дамита, като се мъчеше да се отскубне и да притисне и двамата в прегръдката си. Но проклетото въже й пречеше.

Видя как по лицето на брат й премина сянка на недоверие и уплаха, когато видя индианския вожд да прехвърля повода близо до мястото, където бе вързана сестра му. Слезе от коня и с неочакван гняв се обърна към него.

— Каза ми, че сестра ми доброволно е тръгнала с теб! — извика Тимоти и сви юмруци. Приближи индианеца и удари гърдите му с все сила. — Излъгал си ме! Вързал си я! Тя е твоя плячка!

Железния облак хвана китките на младежа:

— Това, което ти казах, не бе цялата истина. Да, тя е пленница. Но вече иска да избяга от братовчед ви. Страховете й не са напразни. Именно тя ме изпрати за теб. Иди при нея. Сестра ти ще ти обясни всичко.

Пусна ръцете на Тимоти, извади от пояса си нож и го даде на разгневения младеж.

— Иди! — каза Железния облак и кимна към Дамита. — Освободи я.

Момчето стисна ножа здраво в ръка. Сърцето му биеше силно, защото знаеше, че има възможност да го използва срещу индианеца. Той, като че ли, бе искрен. Тимоти беше развълнуван от бягството си с червенокожия и от това, че вече е при сестра си! Докато яздеха по пътя към Дамита, индианецът му бе разкрил бъдеще, което се запечата в съзнанието на момчето, и то го очакваше с нетърпение. Страхотно би било да е сред войните! Предизвикателството им към него щеше да е интересно! Мечтаеше за възможността да им докаже, че силата и смелостта му са равни на техните!

Тимоти се обърна и се затича към сестра си. Мигновено разряза въжетата и тя вече го държеше в обятията си.

— Толкова се безпокоях! — каза Дамита, заравяйки пръсти в гъстите му медноруси коси. След това го отстрани от себе си с думите: — Как си?

Момчето вдигна вежди :

— Добре съм — отвърна, като сви рамене. После я прегърна отново. — Радвам се, че и ти си добре. Когато Железния облак ме събуди, разбрах, че те няма в къщата… Мисля, че никога през живота си не съм бил толкова уплашен.

— Чувствам се чудесно — каза младата жена, като гледаше през рамото на брат си към Железния облак. Усмихваше му се, без да се сърди повече за това, че я бе вързал за дървото. Беше устоял на думата си. Бе отишъл за Тимоти. А сега бъдещето им беше в негови ръце — за добро или за зло.

Не можеше да си представи нищо друго, освен прекрасно бъдеще.

Тя накара брат си да седне под дървото и му разказа всичко. Обясни му ситуацията — защо е била отвлечена и защо е настояла той също да бъде при нея. Увери го, че всичко е за добро.

— Не се безпокой за нищо — промърмори тя, като гледаше същевременно към индианеца. — Железния облак е мъж на честта.

Тимоти извърна глава и се взря в погледа на червенокожия, след това кимна, обърна се и прегърна сестра си.

Всички се качиха на конете и потеглиха по посока на изгряващото слънце.

ОСМА ГЛАВА

Дамита седеше до бавно разгарящия се огън. Беше уморена до смърт от целодневната езда и се зарадва, когато Железния облак най-сетне спря, за да направи лагер. Все още не беше притъмняло напълно. Последните лъчи на залеза се отразяваха във виолетовозелените криле на лястовиците, които кръжаха над тях. В гората слънчевите лъчи танцуваха, играеха със сенките, появяваха се и отново изчезваха.

Дамита погледна в посоката, в която Железния облак се бе отдалечил, за да търси храна за тях. Не можеше да спре обзелата я тръпка, само по-силно уви шала около раменете си. Светът й се стори пълен с изненади. Диви, надвиснали скали, тъмни лесове, гъсталаци, блата и бързеи като че бяха навсякъде около тях. До този момент не бяха срещнали жив човек, но момичето се тревожеше и от най-малкия звук или движение, които идваха от гората.

Погледът й се спря върху пистолета, хвърлен на тревата до нея. Железния облак им го бе оставил за самоотбрана, докато него го няма. После погледна към коня на индианеца, който бе вързан недалеч от тях. Той мирно и спокойно пасеше съвсем наблизо. Сърцето й трепна при мисълта, че това вероятно ще е последната й възможност да избяга. И че Железния облак е знаел това, както и другото, че тя самата не желае това бягство!

Дамита погледна към брат си, който спокойно спеше под одеялото върху легло от мек мъх. Разбираше, че е толкова изморен, колкото бе и тя, а и здравата огладнял, защото стомахът на момчето къркореше насън. С любов се наведе над него, погали челото му и го целуна по луничавата буза. След това се изправи и отново се огледа наоколо, като се мъчеше да разбере какво бе забавило толкова дълго Железния облак. Струваше й се, че индианецът го няма с часове. През деня бяха спирали единствено за да похапнат диви плодове, след което продължаваха пътя си през гори и поля по дирите на племето омаха.

Не искаше да се поддаде на желанието да легне до Тимоти в отморяваща дрямка. Бавно се изправи на крака и застана до сипея край устието на реката, където бяха установили лагера си. Никога не бе виждала нещо по-красиво и мирно от това място. Потокът течеше забързано между два бели бряга, втурвайки се в бездната край почти черните смерчове. Водата й се струваше по-синя и по-тъмна, защото в този час на нощта сенките се удължаваха и всичко изглеждаше някак безцветно. Тя се загледа напред, където скалисти стени преграждаха реката и водите й мъчително си проправяха път през камънака. Все по-изнервена от дългото отсъствие на Железния облак, увита плътно в шала си, младата жена тръгна край потока, наблюдавайки играта на рибите в студения вир. Те плуваха покрай дървесната шума, носена от течението, и се мятаха между сенките. Водата беше толкова чиста, че можеше да различи бодливките от кетфиша. Чудеше се защо индианецът не бе хванал риба за вечеря, вместо да ходи толкова далеч, за да търси улов.

Независимо че имаше оръжие, с растящ страх, че нещо може да се е случило на Железния облак, Дамита се върна до огъня, приседна тихо и се загледа в Тимоти. Той беше нейната отговорност! Как бе допуснала тази непростима грешка да го доведе при Джонатан, в тази дива страна? Независимо от обещанието, което даде пред баща си, трябваше да знае предварително, че желанието му не е от най-разумните в случая. Ако бе останала в Бостън, можеше да използва парите, които бяха дали за пътуването си до Небраска, за да си купят малка къща, за тях двамата. А след като свършеха средствата, можеше да си потърси работа, за да продължи брат й учението си! Тя разбираше от лечителство и вероятно можеше да си намери работа в болницата, дори и ако се наложеше да върши тежката работа на болногледачка. Във всеки случай бе в състояние да се грижи за себе си и Тимоти в познатата й обстановка!

— Как не можах да предвидя нашето бъдеще? — ядосано изрече тя гласно. — Сега по-значителната част от състоянието на баща ми е в ръцете на Джонатан, а какво ще правим ние с Тимоти?

Бавно поклати глава. Железния облак им предлагаше бъдеще като членове на племето омаха. Може би то нямаше да е толкова лошо, още повече че и той бе част от това бъдеще! Едва ли имаше някой друг, който би могъл да бъде толкова мил и състрадателен към тях!

Дамита взе четката и я прекара през косите си, разрошени от вятъра. Замисли се за индианеца и онова, което в действителност мислеше за своето отвличане. Тя не можеше да не признае пред себе си, че тук все пак се чувства по-добре, отколкото при Джонатан. С трепет момичето си припомни обещанията му. Не само сигурност за нея и брат й, но и живот на омахска принцеса, ако приеме всичко, което той искаше.

Независимо че бе отрасла във висшето общество на Бостън, мисълта да живее далеч в степта с човек като Железния облак ни най-малко не я плашеше. Устните и ръцете му така нежно бяха събудили жената в нея, че тя не можеше да се сърди и да не изпита към него чувства, каквито нито един мъж не бе я накарал да изпита досега. Момичето си даваше сметка за възможността това привличане да се дължи на забраната, която лежеше върху безумната й любов към един вожд на индианците, както и от предизвикателството да живее с него и хората му. Не се дразнеше вече от мисълта, че е похитена или че е пленница.