Но как да оправи положението?

Реши, че има начин да го стори. Острието на камата щеше да й помогне за кръвта. И щеше да остави обаче издайническа рана. А колко кръв беше нужна? Имаше и друга възможност. Мисълта да се промъкне крадешком в кухнята и да вземе някоя прясно заклана птица, за да изцапа с кръв чаршафите си, беше отблъскваща — не толкова заради самото деяние, колкото заради усещането, че ще прилича на обикновена пропаднала жена, която трябва да прикрива миналите си прегрешения.

Мариса отметна завивките и вдигна робата си, захвърлена в долния кран на леглото. Тъкмо пристягаше колана, когато вратата на стаята се отвори.

Тя се обърна и видя една висока тъмнокоса жена.

— Браяна!

Жената се приближи към Мариса със странно изражение.

Все още носеше траурни дрехи. Нямаше го вече бляскавото лимонено-жълто, тревисто-зеленото, алените и небесносини цветове, с които се славеше гардеробът на Браяна. Само година по-голяма от Мариса, Браяна се беше омъжила и вече беше овдовяла. Макар лицето й да имаше спокоен и твърд израз, кафявите й очи със златисти точици в тях издаваха дълбоко скрита тъга.

— Чарити ме намери и ми съобщи, че си изразила желание да ме видиш.

— Да. Имам нужда да поговоря е теб.

Браяна присви очи и хвърли бърз поглед към широкото легло.

— За твоята брачна нощ?

— По-скоро за липсата на такава — отвърна Мариса.

— Липса? — учуди се Браяна. — Какво се случи?

В този момент влезе Чарити, придружена от една прислужница, която носеше поднос с храна. Чарити я накара да налее чаши студено ябълково вино, докато тя самата подреждаше малката масичка, и когато всичко беше готово, освободи другото момиче.

Мариса забеляза, че Чарити стои в нерешително очакване.

— Имаш ли да ми казваш още нещо? — попита тя.

Очите на камериерката добиха несигурно изражение.

— Сторих както ми поръчахте, миледи. Изпратих един от слугите да се погрижи за графа.

— Е, и? — Мариса вдигна вежди в очакване, докато отпиваше от освежителното студено ябълково вино.

— Той не е бил в стаята си.

— А къде е бил?

— Изглежда негова светлост е излязъл много рано тази сутрин, миледи.

— Тръгнал си е оттук? — попита Мариса.

— Да, миледи — отвърна Чарити. — Един от конярите каза, че графът поръчал да му оседлаят един от най-хубавите ви коне. Когато всичко било готово, го яхнал и тръгнал, без да каже дума.

Мариса остави на масата бокала с вино.

— Благодаря ти, Чарити. Можеш да си вървиш.

— Както желаете, миледи — изрече Чарити и излезе от стаята.

Браяна забеляза яростта в зелените очи на братовчедка си.

— Ще ми кажеш ли, ако обичаш, какво се е случило? — попита тя с мелодичния си глас, в който ясно личеше ирландският акцент.

Мариса пое дълбоко дъх, за да се успокои, и заразказва случилото се, без да пропуска нищо, включително и външния вид на съпруга си.

— Пресвета Богородице — възкликна Браяна. — И той изобщо не те докосна?

— Като изключим целувката.

— Наистина странно начало на семейния живот.

— Аз сметнах, че ще бъде най-добре да му покажа, че е взел жена без недостатъци, че съм готова да го приема като свой законен съпруг, наред с всичко, което следва от това.

Мариса седна на масата, без да обръща внимание на храната пред себе си.

— Изглежда, че той няма вкус към семейния живот. Или пък — добави тя — към моята компания, след като се е измъкнал при първата възможност.

— Къде ли би могъл да отиде? — попита Браяна.

— Може би се е върнал в Уайтхол — отвърна Мариса. — Не ме е грижа, като изключим това, че той ми създаде проблем, който трябва да реша.

— И какъв е той?

— Как да създам впечатление, че бракът ми е бил консумиран. Аз съм графиня Деран. И нищо не бива да хвърля петно върху името ми. Омъжена съм, но мъжът ми не ме е притежавал. Не желая клюки да петнят името ми. По-добре да имаше кръв върху чаршафите, така че да не възниква никакво съмнение, че съм вече омъжена жена.

— Когато бракът не е консумиран в действителност, не съществува и истински съюз. Би могла да искаш анулирането му — предложи Браяна.

— Не — яростно възрази Мариса. — Не бих могла.

— И какво ще правиш тогава?

— Изглежда, ще трябва сама да осигуря кръвта. — Бузите на Мариса пламнаха в розово. — За да направя това, трябва да зная какво количество кръв е достатъчно.

Браяна също поруменя. Въпросът на Мариса извика в паметта й грозните мигове от нейната собствена брачна нощ, когато съпругът й, човекът, за когото тя така силно желаеше да се омъжи, я облада несръчно, причинявайки й силна болка. Той бе преодолял грубо преградата на нейната девственост, прониквайки в нея като таран. Когато всичко свърши, започна да се хвали с размерите си, заявявайки й, че ще бъде обект на всеобща завист. Усмихваше се доволно при вида на кръвта, която се стичаше между краката й, тъй като приемаше това като още едно доказателство за своята мъжественост, без да го е грижа, че едва ли не я бе разкъсал с бруталността си. Когато пак бе посегнал към нея, тя бе изкрещяла и бе припаднала, а когато се свести, видя над себе си ужасеното лице на своята камериерка, обляно от сълзи на жалост. Браяна си спомни как бе помолила за помощ с немощен глас и как старата жена бе залостила вратата, за да се помъчи да поправи стореното.

Как би могла да каже на братовчедка си това, което не бе разкрила досега пред никого, освен пред прислужницата си?

— Има и друг начин.

Мариса погледна Браяна с любопитство — странното изражение в очите на братовчедка й я заинтригува.

— И какъв е той?

— Точно сега съм неразположена, както си е по лунния календар — отвърна Браяна и обясни плана си.

Мариса кимна в знак на съгласие и стисна ръката й.

— Благодаря ти.

— А какво ще стане, ако съпругът ти разкрие измамата? Помислила ли си за това?

— Не — призна Мариса. — И не ме е грижа. Трябва да направя това, което смятам за нужно. Бюканън е получил добра компенсация за ролята си в този фарс.

— Какво ще правиш оттук нататък? Ще отидем ли в имението ти в Дорсет?

Мариса се изправи и пристъпи към прозореца. Помълча за миг, загледана навън.

— Ще остана в Лондон още една седмица. Утре ще се срещам с един човек, който има няколко коня за продан. Негово величество ми уреди тази среща, тъй като и самият той е купувал коне от въпросния джентълмен. Освен това имам да пазарувам някои неща от магазините в Лондон. А и както знаеш, стопанските ми дела не ми дадоха възможност да разгледам добре града.

— Графът ще ни придружи ли?

— Това ще реши самият той — каза Мариса. — Що се отнася до мен самата, не ме е грижа… Хайде, стига сме приказвали — продължи тя, като се приближи до братовчедка си, седнала кротко с ръце в скута си. — Нека се приготвим да прекараме добре един ден навън от къщи. Какво ще кажеш за една разходка с лодка по реката?

— Много бих се радвала на това — каза Браяна и стана от стола.

— Добре, решено е значи. Отивам да се облека — каза Мариса.

Браяна заговори отново.

— Не позволявай на камериерката си да ти оправя леглото, преди да се върна.

Мариса я прегърна силно.

— Благодаря ти, братовчедке.

— Аз съвсем не се нуждая от благодарности. Ти си тази, която ми даде подслон, без да ми задаваш никакви въпроси, докато други биха ми отказали.

Мариса се усмихна.

— Нима не сме от едно семейство, скъпа братовчедке? — каза тя, като прегърна Браяна през кръста. — Твоят брат Килрун ме подслони в момент, когато целият ми живот сякаш се беше обърнал с краката нагоре и аз си мислех, че ще бъда една от многото разорени наследнички, дадена за жена на някой от грубияните републиканци. Не, Браяна, ние Фицджералдови винаги сме се подкрепяли.

Браяна не можа да сдържи усмивката си.

— Както и ние от рода О’Далей — добави тя.

Но какво ставаше с Бюканън, чудеше се Мариса, докато наблюдаваше как Браяна излиза от стаята. С нея ли ще бъде той или срещу нея?



Каретата на Джейми осигури на Камерън анонимността, от която той се нуждаеше. Беше на път към публичния дом, придружен от Джейми, който мълчеше през цялото време. Бяха го уверили, че жената, която ще го очаква, е по-добра от другите, но в този момент всичко, което той искаше, беше просто жена, която да му помогне да заличи от съзнанието си спомена, който непрестанно го разяждаше — спомена за съпругата му, гола, готова да го дари с ласките си, поради състраданието, което изпитва към него.

Проклятие! Той по-скоро би си платил и би си разчистил сметките за услугата. Това поне беше честна сделка. Неговото достойнство беше може би без значение за жена му; но то значеше много за него. С една опитна проститутка всичко напомняше по-скоро търговска сделка. Без чувства, с които някой да си играе. Без измами, които могат да го подхлъзнат.

Забеляза, че Джейми упорито е отвърнал поглед и се взира навън. Кам знаеше, че Джейми няма да одобри действията му, но бе също така убеден в готовността на Джейми да направи всичко, за да му помогне. О, да, историята на приятелството им бе дълга. Именно Джейми го бе освободил от мадам Белами, рискувайки живота си, криейки се зад чужда самоличност, за да го спаси. Кам си припомни, че се бе простил с живота в мига, когато я видя да се приближава към него с ръжена в ръка. Часове по-късно се свести в една каруца, затрупан със сено, на път извън Лондон. Намериха подслон в една безопасна ферма, чиито собственици тайно подкрепяха монархията.

Трябваха му месеци, за да се възстанови от нараняванията, да свикне със случилото се. Смяташе, че за него би било по-добре, ако го беше убила. Тази кучка щеше да си плати, само да успееше да я открие. В началото беше твърде слаб, за да се движи. За него се грижеше стопанката на фермата, която нежно и внимателно промиваше раните му и го хранеше. На лицето си носеше дебела платнена превръзка, така че не можеше да се види как изглежда. Постепенно превръзките бяха свалени една по една. Спомняше си как се взираше в осакатената си ръка, чиито кости бяха зараснали накриво. Скоро откри, че е загубил зрението на дясното си око и че единият му крак вече може да му служи само наполовина. Смазаните кости на коляното му не можеха да се възстановят. Никой не вярваше, че наново ще проходи. Но вместо да се предаде, Кам устоя на болките и се застави да си служи с ранения си крак, непрекъснато да го лекува и прави по-годен.