Съпругата му беше жена с необикновена красота и достойнство.

Какво ли беше усещането да легнеш в едно легло с подобно лишено от страст съвършенство?

— Милорд — тихо каза тя, с глас, който галеше ухото му, — моля за вашето снизхождение. Но аз трябва или да облека робата си, или да потърся топлината на леглото, преди да премръзна напълно. Вероятно, тъй като сте все още облечен, вие не чувствате влагата.

— Позволете на мен — каза Кам и прегъна в коляното здравия си крак, за да вдигне робата й. После я положи върху раменете й, ръката му се задържа за миг, а след това се плъзна надолу и се спря върху закръглената й гръд. Розовото зърно, щръкнало от хладния въздух, го мамеше. Той нежно я докосна и усети как плътта й потръпна и как тя пое развълнувано дъх.

Мариса трепереше.

От какво ли, чудеше се той. От страх? От отвращение?

Рязко отпусна ръка, обърна й гръб и се насочи сковано към стола, разположен пред огъня. Отпусна се в него, загледан в пламъците.

Тя беше тук, готова да му се отдаде. Защо тогава се колебаеше?

Колкото по-скоро я обладаеше и приключеше с това, толкова по-бързо щеше да облекчи болката, която усещаше в слабините си. Почувства как членът му се втвърдява при мисълта за това как ще се плъзне между бедрата й, ще докосне къдравите косми по венериния й хълм, ще се наслади на пълнотата на гърдите й, отново ще вкуси сладостта на устните й. Да, всичко това и още много други мисли бушуваха в съзнанието му. И все пак той знаеше, че ако легне с нея, ще се почувства така, сякаш приема милостиня. Съпругата му беше горда, дори той, с едното останало му око, можеше да види това. Той обаче също беше горд.

Мариса стоеше тихо и разглеждаше мъжа, с когото само преди няколко часа бе свързала живота си. Тя ясно му бе дала да разбере, че е готова да сложи печат на договора, така както се очаква от нея. Защо се колебаеше той да легне с нея? Дали не играеше някаква игра? И ако беше така, то каква ли беше целта му?

— Ще желаете ли нещо? — попита тя, за да наруши тишината, която тегнеше върху тях.

— Да, малко вино.

Мариса отиде до малката масичка и вдигна каната.

— Изстинало, е, милорд. Ще ви го стопля.

И се запъти бързо към камината, взе ръжена и го пъхна в пламъците. С крайчеца на окото си съзря движението, което той направи в креслото — сякаш искаше да се отдръпне още по-навътре в кожената седалка. След като постопли питието, Мариса се обърна към Кам и съзря на лицето му израз, който не успя да разгадае. Поднесе му напитката.

— Моите благодарности — каза той, като пое чашата от ръката й.

Мариса остави ръжена на мястото му. Ръката й леко трепереше.

— Нещо за хапване?

Толкова е любезна, помисли си той. И толкова официална. Човек не би могъл и да си помисли, че само преди минути му бе предложила тялото си като жертвен дар на девица, положен върху олтара на неговата похот и на нейното чувство за дълг. Той отпи от виното, без да обръща внимание на топлината, която изгаряше езика му. Наистина ли се бе заблуждавал, че тя ще го приеме с радост? Това, че Мариса не трепна при вида му и не побягна, вече говореше за силата на характера й. Нима това бе желал? Жена, която да трепери от страх?

Доизпи виното от сребърната чаша. Съзнаваше накъде го водят мрачните му мисли. Искаше нещо, което не можеше да има. Не тялото й — то щеше да бъде негово, ако той би решил да приеме това, което му се предлагаше — не, той се нуждаеше от утеха.

По дяволите, виното, изглежда, бе размътило мозъка му. Сега имаше нужда от лек за душевната болка, която го гнетеше. Мислите му се насочиха към краля и любовницата му. Да, трябваше му жизнена и страстна жена като Барбара, която би яхал заради чистото удоволствие, без да изпитва каквото и да било съжаление в мига, когато приключи.

Кам се надигна от стола и наново потърси опора в бастуна си. Не се нуждаеше от подхвърлени по-милост трошици, най-малко от тези на съпругата си, дъщерята на Фицджералд.

— Уморен ли сте, милорд? — попита Мариса. Боже, колко изтощена се чувстваше от това изпитание, По-добре би било бързо да прекрати този фарс, за да не изкрещи и да разбуди прислугата. И защо ли се бавеше той?

Странни мисли я споходиха. Ами ако той не бе в състояние да изпълни съпружеския си дълг? Или — тя хвърли крадешком поглед към изправената му фигура — възможно ли бе той да не проявява интерес към това, което една жена може да му даде в леглото? Тя знаеше, че има и такива мъже, чувала беше шепнешком да се говори за някои от мъжете от кралската свита и за техните фаворити.

— Лягай си, жено — изрече той, а сдържаната сила в гласа му накара думите му да звучат като заповед.

— А вие ще си легнете ли с мен?

Изкушението беше голямо. Тя беше като небесно видение, явило се, за да го измъчва с лъжовни надежди, но той се боеше, че само ако протегне ръка и сграбчи чашата на удоволствието, тя ще се окаже пълна с горчиво питие.

— Не.

— Не?

— Не — повтори Кам. Помисли си, че трябва веднага да напусне тази къща, преди да е променил решението си. Започваше вече да го изпълва чувството на съжаление.

— Желая ти лека нощ — каза той и излезе, като остави Мариса да си блъска ума над въпроса защо си тръгва.

Що за човек бе това? Да изостави младоженката през първата брачна нощ? Мариса съблече вълнената роба и хвърли завивката върху масивното легло. Не можеше да си обясни поведението му. Беше подготвена по възможно най-добрия начин при създалите си обстоятелства да извърши това, което се очаквайте от нея, да отдаде дължимото на тържествения обет, който бе поела.

И като сгуши възглавницата, притискайки я към гърдите си, объркана от събитията през деня, Мариса се потопи в топлината на леглото си, изпълнена с несигурност за това, което щеше да последва, и за състоянието на собствените си чувства в бъдеше.



Кам знаеше съвсем точно какво усеща самият той — беше разстроен. Взе един жребец от конюшнята на жена си, яхна го и препусна, докато стигна до мястото, закъдето се беше запътил — жилището на Джейми извън града.

То беше съвсем скромно, малко имение, което Джейми бе наследил от майка си, потомка на проспериращи търговци. Кам познаваше добре къщата, тъй като много пъти бе гостувал в нея. И сега избяга именно тук, а не в удобната си обширна квартира в двореца Уайтхол. Не би могъл да изтърпи погледите и въпросите, които неминуемо щяха да последват — защо не е при жена си, красивата младоженка, която благодарният монарх му бе осигурил, и защо не се наслаждава на удоволствията на брачното ложе.

Нелепото положение и иронията, която се съдържаше във всичко това, изтръгна от гърдите му глух смях, подобен на кучешки лай. Той спря коня пред малка каменна постройка. Петлите вече пееха, чуваха се стъпките на неколцина мъже из двора; зората вече настъпваше и багреше небето в разноцветни ивици. Оборите на Джейми бяха малки в сравнение с тези на съпругата му, но независимо от това Джейми се гордееше с качествата на конете си.

Един едър шестнайсетгодишен момък се появи на вратата на конюшнята. Когато видя Кам, яхнал едрия дорест кон, той бързо грабна юздите, удържайки жребеца мирен, за да може ездачът да слезе спокойно.

С ядното съзнание, че е несръчен и че такъв ще бъде и занапред, Кам се изхлузи внимателно от седлото. Остра болка прониза болния му крак, когато стъпи на твърдата земя.

Опря се на бастуна си, мъчейки се да събере сили. Беше изтощен докрай, както от ездата, така и от случилото се през нощта. Знаеше, че няма нужда да дава наставления на момъка, за да се погрижи добре за коня му. Това несъмнено щеше да бъде сторено.

Измина краткото разстояние до къщата и изкачи няколкото стъпала отпред. Почука на вратата. След кратко очакване тя се отвори и на прага се изправи висок, кокалест възрастен мъж. Личеше, че се е облякъл набързо. Като разпозна пътника, който стоеше пред него, гой разтвори широко вратата и с кимване покани Кам да влезе.

— Рано сте дошли, лорд Бюканън.

— Бих искал да видя Джейми — каза Кам, влизайки в малкото преддверие.

— Господин Ковингтън е все още в леглото, сър. Ако обичате почакайте, докато го повикам.

Влязоха в скромната стая, която служеше за кабинет на Джейми. Икономът се наведе и сложи дърва в огнището, за да разпали наново огъня.

— Така би трябвало да ви е по-удобно, милорд. Да се погрижа ли да ви донесат нещо за ядене и пиене, докато събудя господин Ковингтън? Имаме чудесно ябълково вино от Съмърсет.

Кам се отпусна на кушетката, вдигна болния си крак и го просна върху копринената дамаска. Престори се, че не забелязва леката гримаса на неудоволствие от страна на иконома, когато обутият в ботуш крак докосна фината материя.

Въпреки че му се искаше нещо далеч по-силно от ябълковото вино, Кам отвърна:

— Чудесно, Бридж, дай вино.

След няколко минути в стаята влезе прислужница със свежо, хубаво личице. Носеше поднос с кана студено вино, голяма сребърна чаша и чиния с дебели резени сирене и сланина.

Тя направи реверанс към Кам и го дари с ослепителна усмивка.

— Желаете ли още нещо, милорд?

Момичето не показваше признаци на отвращение от лицето и тялото му, но той си даваше сметка, че не идва за пръв път в този дом. Тук се чувстваше сигурен, способен да се отпусне макар и за кратко. Загледа се в момичето с настойчив продължителен поглед.

— Не сега. Може би… по-късно — отвърна той, поглъщайки с очи високата й, добре закръглена фигура.

— Е, в случай че ви потрябвам за още нещо, милорд, казвам се Люси — каза тя и бавно облиза устни. — Ще се радвам, ако мога да съм ви в услуга.

— Върви си в кухнята, момиче — обади се Бридж от прага. Изчака девойката да излезе и продължи: — Господарят скоро ще дойде, милорд.