Тръгна по коридора и мислите й пак се насочиха към съпруга й. Копнееше за него, а изглежда, и той я желаеше. Тя се изчерви при спомена за фриволните си мисли на вечеря. Докато се хранеше и разговаряше, бе в състояние да се съсредоточи истински само върху Кам, който седеше до нея и жестикулираше със силната си ръка, докато приказваше. Копнееше да почувства тези дълги, фини пръсти върху плътта си, да я докосват чувствено, да я възнасят в рая.

Изглежда, всички в дома тази вечер копнееха за любов.

Мариса влезе в стаята на Елзбет и от гърдите й се изтръгна писък: видя неподвижното тяло на бавачката и изцапаните й с кръв дрехи. Гласът й секна от страх при вида на надвесилата се над леглото на Елзбет жена. Непознатата грабна спящото дете. Проблесна острие.



Кендъл се бе погрижил да донесат голямата медна вана. Беше пълна с мляко.

Забелязал фриволния блясък в очите на прислужника си, Кам го освободи със смях.

— Не мисля, че ще ми трябваш повече тази вечер — рече той, докато събличаше черния си кадифен жакет, нито пък утре сутрин. Поне, докато не те повикам. Разбра ли?

— Мисля, че разбрах, ваше благородие — отвърна усмихнат Кендъл.

И точно когато отвори вратата, за да си тръгне, и двамата чуха писъка.

— Мариса! — извика Кам, втурвайки се край стреснатия Кендъл. Ужасна болка раздираше крака му, докато тичаше по коридора и се качваше по стълбите към детската стая, но той не й обръщаше внимание и се мъчеше да тича възможно по-бързо.

— Защо викате така, миледи? — подигравателно попита Фейт.

— Пуснете я — настоя Мариса.

От устата на Фейт излезе звук, който трябваше да означава смях.

Гласът й смрази кръвта във вените на Мариса.

— Не — отвърна Фейт, — защото детето ще дойде с мен.

— Не мога да допусна това — рече Мариса застанала между жената и изхода.

— Мислите ли, че ме интересува какво можете да допуснете и какво — не? — изръмжа Фейт, стисна детето през кръста и приготви ножа в случай на нужда. Елзбет плачеше от страх.

— Успокой се, миличка — промълви Мариса, като се опитваше да разпръсне надигащия се страх както в детето, така и в самата себе си. — Всичко ще бъде наред. — Мариса нямаше нищо, с което да защити себе си или Елзбет, нищо освен собствената си смелост. — Какво искате? Ако става дума за пари, ще ги имате.

— Защо ви е грижа за детето? За вас ще е по-добре да го няма. Един спомен по-малко за звяра, за който сте омъжена.

Мариса трябваше да я задържи с разговор, докато някой не откликнеше на вика й. Докато непознатата все още бе в стаята, имаше възможност Елзбет да бъде освободена.

— Имате някакви оплаквания от мен или съпруга ми?

— Може и така да се каже — отвърна Фейт.

— Ще ми кажете ли за какво става дума, за да можем да се разберем?

— Прекалено късно е вече.

Мариса пристъпи леко напред. С невероятна бързина Фейт вдигна ножа. Мариса замръзна.

— Никога не е прекалено късно.

— Грешите. Правя ви услуга, не можете ли да разберете това?

— Като взимате дъщеря ми?

— Тя не е ваша дъщеря. Дори аз зная това. Тя е копеле! — Едва чуто Фейт добави: — Като мен.

— Казвам ви, че е моя, и никога няма да ви позволя да й навредите.

— Отстранете се и ме оставете да мина!

— Не и с Елзбет.

— Ще я убия, ако не се махнете от вратата.

— Защо искате да нараните едно невинно дете?

Фейт се усмихна горчиво.

— Невинно? Тя носи в себе си дявола! Също като баща си.

— Грешите — увери я Мариса.

— Вие грешите, графиньо. Нали Камерън Бюканън е неин баща.

«Помогни ми Господи! — помисли Мариса. — Тази жена сигурно е луда!» Мариса направи още една стъпка, очите й не се откъсваха от непознатата.

— Не се приближавайте, графиньо! — отново я предупреди Фейт.

— Какво имате срещу съпруга ми?

— По-добре питайте него какво има срещу мен, глупачка такава! — промърмори Фейт.

— Говорите с гатанки.

Фейт се изсмя нервно.

— Някога той имаше ангелско лице. Знаете ли това?

Навярно можеше да й попречи, като я залъгва с приказки.

— Познавали сте Камерън преди да го обезобразят?

— Може и така да се каже — отвърна Фейт, разхлабвайки леко прегръдката си около Елзбет. — Защото аз го направих.

Кръвта замръзна в тялото на Мариса.

— Вие?

— Да, аз — каза гордо Фейт.

Ако жената не бе хванала Елзбет, Мариса би се хвърлила сляпо върху нея, за да й отмъсти. Това бе кучката, отговорна за нещастието на Камерън! Гневът й и премина в хладна ярост и тя остана на мястото си.

Камерън чу самохвалните думи, докато се втурваше в стаята. Пред него, само на няколко крачки, бе неговото любимо дете, хванато от злобната уличница, която го бе предала преди години. Макар да бе променила цвета на косите си, той никога не би могъл да забрави чертите й. Гореща ярост изпълни сърцето му.

— Госпожо Белами!

Мариса рискува да хвърли бегъл поглед назад. Значи наистина бе вярно.

— Не можете да избягате — предупреди Кам.

— И аз някога си мислех, че не можете да ми се изплъзнете — възрази Фейт.

— Единственият ви изход е смъртта — каза той зловещо.

— Не бихте се осмелили да убиете жена.

— Не ме предизвиквайте — стисна устни Кам, като се мъчеше да сподави болката в десния си крак. — Пуснете дъщеря ми. — Гласът му бе студен и заповеден.

В неясната мъгла на объркания си разум Фейт разбираше, че плановете й са рухнали. Дори да убиеше детето, за нея нямаше изход. Можеше ли да се довери на почтеността на тези глупаци? А и защо? Очакваше я само смъртта. По-добре да нанесе последен удар в сърцето на Камерън Бюканън.

Миговете течаха мъчително.

Фейт вдигна ножа и тръгна към прозореца, но неочаквано се спъна в кошничката на котето. То измяука диво от болка. Фейт изпусна Елзбет и докато се мъчеше да запази равновесие, Мариса, която бе по-близо до нея от Камерън, се хвърли напред и с мощен тласък я блъсна. Фейт политна към прозореца, стъклото се пръсна… и внезапно настана тишина.

Задъхана, Мариса грабна Елзбет в прегръдките си и я притисна силно към себе си. Елзбет плачеше и Мариса се опитваше да я увери, че всичко вече е свършило.

Кам закуцука към счупения прозорец и погледна надолу. В тъмнината светеха факли: чули шума, слугите и конярите се бяха притекли на помощ. На каменната настилка, сред парчета стъкло лежеше разкривено и безжизнено тялото на Фейт Белами.

Най-сетне всичко бе свършило.

Кам извърна глава и видя една много, по-приятна гледка. Жена му и дъщеря му, прегърнати.

Направи няколко стъпки към тях и ги прегърна.

Бяха едно семейство — непобедимо, обединено от любовта, най-висшето чувство, което вълнува човешкото сърце.

Епилог

Тъй ведра нощ

Лондон, 1663 г.

Звярът бе укротен.

Камерън държеше на ръце петмесечната си дъщеря, лейди Катрина Ан Фицджералд Бюканън, а по-голямото му дете, Елзбет, бъбреше весело на по-малкото си братче, Чарлз Джеймс Рос, виконт Грейтън, което лежеше в люлката си. Лейди Барбара се прозя и премигна сънливо.

— Трябва да си направите семеен портрет, мила — заяви вдовстващата графиня, доволна, че е доживяла да види рода си продължен от правнуци.

— Кралят вече помисли за това, grand-mere — отвърна Мариса. — Негово величество, като кръстник на близнаците, нареди на собствения си придворен художник да свърши тази работа. Като подарък.

— Чудесно — рече Барбара. По сияещото лице на внучка си можеше да съди, че Мариса наистина е много щастлива и много влюбена в мъжа, за когото се бе венчала преди седемнайсет месеца. От очите на старата жена не убягваше и силната любов, която шотландецът — изпитваше към жена си. На устните и се появи лукава усмивка. Барбара вярваше в силата на страстната любов и споменът за нея я крепеше. При Мариса и Камерън любовта бе направила силната воля още по-силна, бе изковала неразрушима връзка.

— Разкажете ми приказка — помоли Елзбет Барбара, като остави заспалото си вече братче.

— С удоволствие — рече Барбара и стана от стола си. — Ела. — Тя протегна ръка и Елзбет доверчиво я стисна с мъничката си ръчичка. Барбара прошепна на момиченцето със заговорнически глас: — Хайде да видим дали можем да убедим готвачката да ни прати чаша шоколад, искаш ли?

— О, да, grand-mere — извика Елзбет, използвайки думата, която бе чула да използва втората й майка.

— Grand-mere, ако ще пълниш главата на Елзбет с приказки, ще те помоля да внимаваш. Без лични спомени, моля те — сгълча я Мариса.

Радост блесна в очите на старата жена.

— Не, разбира се — рече тя, — не бих си и помислила такова нещо. — И прибави наум: «Или поне не с истинските имена.»

Мариса гледаше как странната двойка напуска спалнята й. Беше ден за обща радост. Браяна и Джейми също бяха тук и братовчедка й й разкри една тайна — тя и Джейми щели да си имат бебе. Брат й Килрун казал, че някакво младо селско девойче се било сдобило наскоро с незаконородено момче, което не можело да отгледа, тъй като самото то било още съвсем момиченце. Браяна и Джейми се готвеха да отплават за Ирландия, да осиновят момчето и пак да се върнат в Англия, вече със сина си.

Мариса бе развълнувана, че братовчедка й, която обичаше Елзбет, Кат и Рос като свои собствени, сега щеше сама да има дете. Браяна и Джейми имаха място за обич към друго същество и в сърцата си, и в дома си.

Очите на Мариса се насочиха към сабите, кръстосани над камината. Един ден щяха да принадлежат на сина й, както и тази лондонска къща. В ума й през мъглата на годините отекнаха думите на ирландската старица. Дъщеря, съпруга и майка с едно-единствено име: Деран. Нейната съдба.