— Помолих я да се омъжи за мен — каза Джейми.

— И какво ти отговори лейди Браяна?

— Не ми даде пълен отговор. Може би не съм я притиснал достатъчно твърдо.

— Бъди внимателен — предупреди го Кам. — Тя е изключително крехка.

— Има защо — отвърна Джейми.

— И защо? — попита Кам, като вдигна въпросително русите си вежди.

— Не мога да ти кажа — отвърна Джейми. — Трябва да уважавам онова, което тя ми повери тайно.

— Тайно?

— Да, абсолютно тайно — отговори Джейми, взе кожената чанта и се отправи към вратата.

— Не намирам нищо лошо в това да отидеш при нея — мрачно каза Кам.

— Нито пък аз — рече Джейми. — Лейди Браяна ми е по-скъпа от всичко на света, Камерън. Желая й доброто и мисля, че съм подходящ за нея. С нежното си присъствие тя запълва в мен някаква пустота. — Кафявите му очи излъчваха топлота. — Ако ми позволиш, бих направил всичко възможно, за да бъде щастлива.

— В такъв случай нека Бог ти помага — пожела му Кам.

Вратата се затвори и Камерън остана сам. Мислите му се насочиха към собствената му пустота. Самотата се бе превърнала в негова крепост и той се бе заключил зад дебелите й стени. Празен бе животът му преди в него да се появи Мариса. Празно бе леглото му без нея. Празни бяха ръцете, които копнееха да я притиснат в прегръдките му. Празни бяха дните, откакто за последен път бяха разменили открити, неспотаени погледи.

Бащините му думи му тежаха ужасно, както и присъствието на дъщеря му и майка му. Детето не го бе отблъснало въпреки обезобразеното му лице; вместо това Елзбет го бе прегърнала с мъничките си ръчички и го бе целунала.

И с това се бе родила надеждата, че може би не е бил прав. Ако собственото му дете е способно да го обича такъв, какъвто е, с всичките му недъзи, навярно и друг би могъл.

Единственото, което можеше, бе да опита. Но бе ли по силите му да поеме този риск?



Браяна погледна отворения куфар. Думите на Мариса още звучаха в главата й.

Дали бе сгрешила, като искаше да замине, без да говори с Джейми?

Нежните сладки спомени за споделената с него любов изместиха думите. Само за един следобед с Джейми се бе почувствала повече омъжена, отколкото през целия си брачен живот с Донал.

Как би могла да понесе раздялата с него, след като едва бяха започнали? Бе опитала свежестта на любовта му и след развалата на брачния й съюз с Донал тя бе благодат, без която животът би бил мъчителен.

И въпреки това, именно защото обичаше Джейми, тя му дължеше…

Какво?

Истината.

На вратата се чу тихо почукване. Браяна се зачуди кой би могъл да бъде — нали бе отпратила прислужницата да спи. Помисли си, че Мариса може би идва пак.

Почукването се чу отново, този път малко по-силно. Последва го и глас.

— Браяна!

Джейми.

Беше само по нощница. Открехна едва-едва вратата и надзърна през процепа.

— Мога ли да вляза? — помоли той.

— Много е късно.

— Очевидно много по-късно, отколкото смятах — промълви той и влезе. Бе забелязал куфара на пода и подредените в него дрехи.

— Заминаваш ли някъде? — Той се извърна и стиснатите му устни се отпуснаха, като я видя да стои безпомощно, със спускащи се по раменете й дълги черни коси, с разширени очи. Нощницата й приличаше на мъжка риза, с широка дантела на лактите; единственото, което я придържаше, бе завързаната на шията лентичка. Стройните й крака бяха голи.

Браяна взе една роба, за да се наметне. Смешно! От какво я бе срам, след като бе лежала с този мъж и бе приела тялото му в своето?

— Възнамерявах да се върна в Ирландия.

— Без да ми кажеш?

— Такова беше намерението ми.

— Беше? — попита Джейми. — И си мислиш, че ще се задоволя с това?

— Мариса ме накара да променя решението си.

— Слава Богу — рече той с дълбока въздишка.

— Накара ме да видя нещата в нова светлина.

Джейми повдигна брадичката й и я целуна. Плъзна ръце по тялото й, привлече я плътно към себе си и промълви:

— Обичам те, Браяна.

Най-сетне и тя изрече думите, които той копнееше да чуе.

— И аз ще те обичам винаги, Джейми. Дотогава, докато в Ирландия остане само една О’Далей, а и след това.

— Тогава защо заминаваш?

— От страх — едва успя да каже тя.

— От какво?

— Че това, което се случи между нас, няма да продължи дълго.

— Защо мислиш така? — попита я Джейми. — Аз не съм вятърничав мъж. Нито пък, скъпа моя, давам прибързани и лъжливи обещания. — Той се поколеба за миг, обзе го внезапно съмнение. — Или си мислиш, че семейството ти ще се противопостави, защото съм англичанин и не споделям нито религията ти, нито общественото ти положение?

— Семейството ми би било щастливо, ако открия човек, когото обичам. Не, Джейми — рече тя. — Трябва да замина заради самия теб.

— Заради мен?

— Да, обич моя.

— Трябва да ми обясниш как може заради самия мен да късаш сърцето ми — попита той, отпускайки прегръдката си.

Браяна го хвана за ръката и го поведе към малкия диван. Той седна с лице към нея и я загледа с ясните си спокойни очи. Тя продължи да стиска ръката му, поглъщайки сила от топлотата й. Гласът й бе нисък, думите болезнено излизаха от устата й.

— Аз не мога да ти родя деца. Безплодна съм.

За миг Джейми остана безмълвен. Мислеше си колко много бе коствало на жената, която обичаше, да признае нещо, очевидно толкова мъчително за нея. Тя бе искала да се откаже от любовта си, за да може той да има наследник.

Браяна се уплаши от мълчанието му. Дали Мариса не бе сбъркала?

Джейми поднесе ръката й към устните си и я целуна по кокалчетата, после я обърна и целуна дланта й.

— О, обич моя — каза той, — аз искам теб. Обичам теб. Ако дилемата е наследник или любов, без колебание избирам любовта.

Златистокафявите очи на Браяна се напълниха с радостни сълзи.

— И все още искаш да се ожениш за мен? — попита тя, сякаш не можеше да повярва.

— Да, ако ми окажеш тази чест.

— О, скъпи Джейми — въздъхна Браяна, хвърли се в обятията му и сложи ръка на сърцето му. — Ти си този, който ми оказва честта да стана негова съпруга.

Джейми я прегърна и я погали по косата.

— Не мога да ти дам онзи живот, за който си родена, сърце мое, но мога да ти обещая, че никога няма да ти дам повод да съжаляваш за решението си.

— Това ми е напълно достатъчно — рече Браяна. В ума си беззвучно благодареше на Мариса и се молеше любовта на братовчедка й да се окаже достатъчно силна, за да разсее горчивия мрак, обгърнал душата на Бюканън.

Защото любовта, както бе разбрала малко преди да е станало прекалено късно, бе могъща сила.

Глава двайсет и четвърта

За дръзката си игра Мариса имаше нужда само от съпруга си.

Всичко бе готово и го очакваше. Поръчаната от нея студена вечеря беше поставена, на малката маса, донесена по-рано в стаята й. Ветрецът, който се носеше от отворения прозорец, разбъркваше къдрите около лицето й. Косата й се спускаше по гърба на буйни кестеняви вълни и улавяше златистите отблясъци на многобройните свещи, които осветяваха стаята. Беше си сложила парфюм от рози и дори бе напръскала с него меките ленени чаршафи.

Големият платнен куфар, поставен до леглото, бе отворен. Мариса се наведе, за да провери дали дългите копринени шалчета, които бе купила, са вътре. Взе едно от тях и го прокара между дланите си, за да изпита здравината му, после доволна го върна вътре и затвори капака на куфара точно преди вратата на спалнята й да се отвори шумно.

Стресната, тя се обърна.

— Беше отворено — каза Кам от прага. Вниманието му беше погълнато от дрехата, в която бе облечена Мариса. Не приличаше на нищо, което бе виждал преди — отпусната, изработена от фин памучен плат в тъмнозелено, тя бе като смарагдовия пръстен, който носеше жена му, а дългите ръкави и стигащите до глезените поли бяха богато бродирани със златни конци. Деколтето бе изрязано във формата на буквата «V» и излагаше пред очите на Кам гръдта й. Че роклята е единствената й дреха, бе очевидно, защото Кам можеше да види сянката на гъвкавото й тяло под плата. Особено впечатление му направи начинът, по който тъканта прилепваше към гърдите й, като ги очертаваше детайлно. Тя носеше златен колан, който висеше свободно около кръста й, дебелите брънки бяха закопчани със смарагдова тока.

Той се възбуди.

— Харесва ли ви дрехата ми? — попита го дрезгаво Мариса и тръгна към него. Стъпките на обутите й в пантофки крака прозвучаха тихо по дървения под.

— Никога не съм виждал подобно нещо — призна Кам. — Много е особена. — «Примамваща, караща мъжа да копнее да я докосне» — прибави той мислено. Ако не я познаваше, щеше да си помисли, че се опитва да го съблазни.

— От Изтока е, нарича се кафтан — обясни тя.

— Откъде го намерихте?

Мариса го погледна иронично.

— Семейство Фицджералд притежава търговски кораби, не помните ли? Тази дреха е от едно пътуване преди много години. Докато бяхме в Дорсет, баба ми я намерила прибрана в някакъв куфар. Помислила си, че може да ми хареса. И наистина е така — рече Мариса и се обърна бавно, така че роклята заплува около нея като зелен облак. — Като я нося, мога да се мисля за някаква любима наложница, повикана да достави удоволствие на господаря си.

«Само да беше!» — помисли си Кам. Кръвта кипеше във вените му. Ако Мариса беше наложница, той щеше да смъкне роклята от тялото й и да разкрие богатото съкровище, лежащо под нея. И умът, и тялото му си спомняха нейната топла плът, долепена до ръката и устните му. Ушите му помнеха нежните й стонове и викове на удоволствие, когато заедно преживяваха бурята на споделения си триумф.