Мариса впи зелените си очи в Алана. Срамът от някогашната постъпка на свекърва й бе болезнено изписан на лицето й. Сега Мариса вече можеше да си обясни студения тон и грубото поведение на Кам.

Макар и да знаеше какво бе извършила Алана Бюканън, Мариса не можеше да я съди и презира. Беше й ясно, ме тази жена наистина е страдала от неблагоразумната си постъпка. Бе загубила уважението на сина си, и то, ако Мариса преценяваше правилно, на любимия си син.

— Твърде късно разбрах какво съм извършила. Камерън проваляше всичките ми усилия за помирение и отблъскваше опитите ми да се извиня.

— Значи сте дошли да го видите за последен път?

— Моля се да не е за последен път — каза Алана.

— А детето? — Мариса не бе сбъркала обичта към момиченцето, която бе видяла в очите на съпруга си. За него то означаваше много.

— Елзбет принадлежи на баща си. Тя е Бюканън и това е нейно рождено право — заяви Алана.

— А майка й?

— Тя умря при раждането й.

Щеше ли образът на тази непозната жена да хвърли сянка върху брака й? Мариса рискува с още един въпрос.

— Съпругът ми обичаше ли я?

— Нито една жена не спечели сърцето на сина ми — отвърна шотландката. — Тялото му да, многократно, защото винаги е бил истински жребец, особено под наставничеството на Чарлз Стюарт. Но семето си остави само веднъж, и Елзбет е живото доказателство за това. — Алана наклони русокосата си глава настрани. — Безпокои ли ви фактът, че Елзбет е незаконородена?

— Тя не е отговорна за обстоятелствата около раждането си.

— А ще бъде ли по силите ви да я обичате? Много трудно е да намерите в сърцето си място за детето на друга жена.

— Тя е дете на съпруга ми и затова е част от връзката ми с него — бързо отговори Мариса. — А освен това, щяхте ли да рискувате, ако не бях я приела с желание?

Алана сви рамене.

— Не се бойте, belle-mere. Ще се грижа за Елзбет, сякаш съм я носила в собствената си утроба — увери я Мариса.

— Моля се на Бога — каза откровено Алана — да носите скоро в утробата си братчета и сестричета на внучката ми.

— Такова е и моето желание — отвърна Мариса.



Много по-късно, докато лежеше в топлата вана, Мариса се върна мислено към разговора си с графиня Тейрн. Майката на Камерън й бе изяснила много неща, които не разбираше.

С информацията, която й бе дала Алана Бюканън, Мариса можеше да планира следващата си стъпка. Подобно на военачалник определящ стратегията на битката, Мариса обмисляше как би могла да спечели наградата, за която копнееше най-силно — любовта на Камерън Бюканън.

Онова, което кроеше, бе дръзко и рисковано.

Тя стана от медната вана с греховна усмивка на уста.

Любовта й си струваше това.

Глава двайсет и трета

— Ciamar a tha sibh? — Ангъс изчака да остане насаме с Камерън, за да попита сина си как живее.

Кам отговори на келтски, че е добре, а сетне премина на английски.

— Не съм забравил древния език, татко.

Ангъс се усмихна сърдечно.

— Добре е, че не си, момчето ми, особено сега, когато си английски лорд.

— Все още съм шотландец и винаги ще остана такъв — отвърна гордо Кам.

— Сега си един от най-важните лордове в Англия. — Ангъс тържествено погледна сина си. — Земите и именията ти са достойни дори за принц — каза той. — Това е повече, отколкото изобщо някога бих могъл да ти дам, момчето ми.

— Това не е толкова важно — каза Кам сериозно. — Имам онова, което ценя най-много, татко — уважението и обичта ви. — Той хвана баща си за ръката. — Никога не съм ревнувал от Кенет или Дънкан.

— Да, зная това, синко — отвърна Ангъс. — Нито баща ти, нито по-големите ти братя не са имали по-предана от твоята ръка, на която да се облегнат. Само ми се искаше да бях притежавал повече… — Гласът на Ангъс бе изпълнен със съжаление. — Тогава навярно нямаше да ти се наложи да напуснеш Шотландия, за да търсиш късмета си. Тогава — той спря, хващайки дясната ръка на Кам, — щеше да можеш да останеш в родната си земя.

Кам долови скритата мъка в бащините си думи и се опита да го успокои.

— Лицето ми не е такова по ваша вина. Изобщо недейте да мислите така — каза твърдо Кам. — Щях да последвам Чарлз Стюарт независимо от всичко, защото вярвах в него и каузата му. Вярвам и сега.

— Значи си се примирил?

Кам сви широките си рамене под фината си ленена риза.

— Отдавна, откакто се научих да приемам действителността такава, каквато е.

Ангъс, чийто обикновено дълбок, силен глас се бе смекчил, попита:

— Тогава защо не можеш да простиш на майка си?

Кам се отдалечи от баща си, отиде до каменната камина, в която гореше слаб огън, и се загледа в пламъците. Ангъс продължи:

— Тя не е съвършена жена, Кам, както и аз не съм съвършен мъж. Обичам Алана; обичам я, откакто я видях за пръв път — тогава тя беше малко момиче… — Гласът му стана замислен. — Тя беше най-красивата жена, която бях виждал или се надявах да видя. Красива и разглезена, първо, от собствения си баща, сетне и от мен, щом се оженихме.

Ангъс гледаше сина си. Кам се обърна и се взря в очите му.

— Дълго не можех да повярвам, че ме обича. Но това бе истина и все още е така. Обича и теб.

От устата на Кам се чу някакво грубо подобие на смях.

— Обичаше ме, когато не бях обезобразен.

Ангъс се съгласи.

— Да, така е, момчето ми. Не мога да го отрека. Ти беше чудният й ангел, истинска наслада за сърцето й.

— Докато красотата ми не изчезна — каза Кам обвинително.

— Тя допусна грешка. На теб не ти ли се е случвало?

Кам рязко изпъна рамене, доколкото му позволяваше скованият гръб.

— Никога не съм твърдял, че вървя по пътя на ангелите, татко. Да, допускал съм много грешки. — Фейт Белами беше най-голямата му грешка, доколкото можеше да прецени; тя едва не му коства живота и разума. Насилването на майката на Елзбет също бе грешка, но единственото, за което съжаляваше, беше смъртта й, тъй като никога не би могъл да съжалява за раждането на дъщеря си.

— В такъв случай, щом не си безгрешен, дай на майка си още една възможност. Или безмилостната кучка, която те обезобрази, е изгорила цялото състрадание в душата ти?

— По дяволите, татко! — извика Кам. — Позволявате си прекалено много!

— Не е така, синко. — Ангъс пристъпи към сина си и леко го докосна по рамото. — Помисли добре за това, което казах. — Гласът му загрубя от вълнение. — Нека Господ ме съди, Камерън, но ти и Алана сте най-скъпото в живота ми, дори повече от честта и личната ми сигурност, повече от краля и родината.

Ангъс се обърна и си тръгна, като остави сина си да размишлява над думите му.



— Графиня Тейрн — обяви Чарити — моли тя и графът да бъдат извинени за вечеря, тъй като и двамата са уморени от пътуването и желаят да си починат. Братовчедка ви, лейди Браяна, също ви моли да я извините, защото има главоболие.

— Знае ли за това готвачката? — попита Мариса.

— Да, миледи — отвърна Чарити.

— Добре — рече Мариса. — Помолете я да изпрати по-късно някого да провери дали графът и графинята не се нуждаят от нещо. А съпругът ми и господин Ковингтън?

— Графът и господин Ковингтън са заедно в библиотеката, миледи. Преди час от Лондон пристигна пратеник със съобщение за господин Ковингтън.

Мариса леко изтърси пясъка от бележката, която току-що бе написала. Взе парче восък, запали свещта и накапа няколко капки върху сгънатата бележка. Сетне духна свещта, взе печата си, носещ вече изображението на лебед, и го притисна върху разтопения восък.

— Дайте това лично на съпруга ми.

Чарити взе писмото.

— Изчакайте, докато го прочете, и ми предайте отговора му. Ще бъда или в детската стая, или при братовчедка си.

— Да, миледи — отвърна Чарити.

Мариса се отправи по дългия коридор към стаите, които заемаше братовчедка й. Не бе виждала Браяна, откакто сутринта бе отишла на езда с Джейми Ковингтън.

Почука леко но дебелата дъбова врата и влезе. Това, което видя вътре, я накара да спре на прага. Прислужницата на Браяна опаковаше вещите на господарката си в голям куфар. Мариса сложи ръце на кръста си и попита:

— Какво означава това?

— Едит, оставете ни — нареди Браяна.

— Да, миледи — бързо отговори слугинята и излезе от стаята.

— Реших да се върна в Ирландия — каза равнодушно Браяна, сгъна една рокля и я сложи в тапицирания с кадифе куфар.

— Защо? — Мариса бе ужасно озадачена. До днес братовчедка й не бе показала с нищо, че иска да си заминава.

— Защото трябва — бе отговорът на Браяна.

Мариса забеляза, че очите на Браяна я избягват, и заподозря, че братовчедка й крие нещо. Направи няколко стъпки към нея, хвана я за китките и попита нежно:

— Какво се е случило?

— Нищо — отвърна Браяна.

— Глупости — настояваше Мариса. — Досега изобщо не си говорила за заминаване.

— Обмислях това от известно време.

Мариса повдигна вежди.

— Нима? — Поради някаква причина тя не й вярваше.

Браяна бе обърна с гръб към Мариса. Колко трудно правеше положението й братовчедка й! Ако Мариса бе повярвала на историята с главоболието й, тя вече щеше да е далече, преди някой да се сети.

— А Джейми? — попита Мариса, като заобиколи братовчедка си и я погледна в лицето. И видя издайническото изчервяване на страните й.

— Какво имаш предвид? — Златистите очи на Браяна се срещнаха със зелените очи на Мариса.

— Не може да не си забелязала отношението на Джейми към теб — усмихна се Мариса. — Той е ужасно влюбен в теб, братовчедке.