— Колко мило — отбеляза тя. — В стаята, която отредихте за мен и съпруга ми, също има такава купа.

Мариса се обърна усмихната.

— Цветята изпълват дома с аромат и прогонват мрачното настроение.

Алана харесваше момичето, за което се бе оженил синът й. С всеки миг, прекаран в нейната компания, тя се радваше за това все повече и повече. Девойката бе млада и извънредно красива, а и изглеждаше достатъчно здрава, за да роди на Камерън силни синове. Да, този брак щеше да бъде изключително полезен за любимия й син.

Качиха се по оградената с резбован парапет орехова стълба и влязоха в стаята за шев.

Мариса дръпна един шнур, за да извика прислужницата, нареди да донесат вино за нея и гостенката й и седна на тапицираното с кадифе канапе под трикрилия прозорец.

Алана се настани на едно кресло до нея и се полюбува на ръкоделието й.

— Много сте сръчна с иглата.

— Благодаря ви, госпожо.

Алана й се усмихна.

— Бих била много щастлива, ако ме наричате «майко».

— Не мога да наричам някоя жена «майко», докато истинската ми майка е жива.

Алана кимна.

— Мога да ви разбера, дете мое. Собственото ми име е Алана и можете да ме наричате така, ако ви е по-приятно.

— Ако не възразявате, бих предпочела да използвам френската дума, belle-mere.

— Mais non, mon cherie — отвърна Алана.

— Вие говорите френски?

— Oui — отговори Алана. — Когато бях дете, имах бавачка французойка.

— А мен ме научи майка ми — поясни Мариса. — Нейната майка беше французойка.

— Камерън говори добре няколко езика.

— Да, знам.

В този момент прислужницата влезе с поднос в ръце.

— Готвачката настоя да донеса малко от чудесния й сладкиш, миледи — рече момичето, като постави таблата на една ниска масичка.

— Чудесно, Мери. Благодари на готвачката от мое име — каза Мариса и подаде на свекърва си чаша мадейра и чиния с тъмен плодов сладкиш.

— Разбирам — започна Алана, — че бяхте смаяна, и Камерън също, когато ви се натрапихме. Ако някой трябва да бъде обвиняван, това съм аз. Аз настоях за това пътуване.

— Вие сте родители на съпруга ми и сте винаги добре дошли в дома ни — каза Мариса.

— А дали и синът ми смята така?

— А защо не?

— Вината е моя, мога да ви уверя.

— Защо — запита Мариса.

Алана изпи виното. Бе решила да довери на това момиче тайните си. Изпитваше огромна потребност от съюзник — да й помогне да разруши стената, която бе издигнала между себе си и любимия си син.

— Преди да мога да ви отговоря, ще ви задам един въпрос.

Мариса остави сладкиша и виното непокътнати.

— Какво искате да ме питате?

— Истински ли е бракът ви?

Мариса вдигна брадичка.

— Лично кралят на Англия ни кумува. Сватбата е съвсем законна и обвързваща и за двама ни.

Алана присви рамене и отиде по-надалече:

— Споделяли ли сте леглото на сина ми?

Майката на съпруга й приличаше много на собствената й баба, която също бе дошла при нея с откровените си въпроси.

Червенината с цвят на дива роза по страните на Мариса беше достатъчен отговор за Алана. Тя стана от креслото и се присъедини към Мариса на канапето.

— Обичате ли сина ми?

В езерно-сините й очи Мариса видя сериозността на въпроса. Алана Бюканън изпитваше отчаяна нужда да разбере.

— Обичам го, belle-mere — каза Мариса с ясен и откровен глас.

— Дори такъв, какъвто е?

Мариса хвана ръката на Алана, въздъхна и поясни:

— Аз не съм някое вятърничаво момиче, което иска красива играчка за пред света. Но ще ви призная, че бях смаяна, когато се срещнахме за пръв път и видях лицето му — това трябваше да се очаква. Бях неподготвена. Но не се уплаших, belle-mere, защото очите ми могат да проникват зад белезите.

— Значи не побягнахте с писъци, когато ви го представиха?

— Не, разбира се! — ядоса се Мариса.

Алана разтвори сърцето си и отговори на честността на Мариса със своята собствена откровеност.

— В такъв случай вие сте точно жената за моя син. Бих искала да бях проявила поне малко от вашата смелост, когато го видях.

Мариса се смути.

— Какво искате да кажете?

Вместо отговор Алана зададе нов въпрос.

— Ще отговоря на въпроса ви след малко — обеща тя, — но първо трябва да ми кажете дали знаете как Кам получи белезите си.

— Не — призна Мариса. — Все още не сме разговаряли за такива подробности. И Негово величество, и приятелят на Кам, Джейми Ковингтън, знаят, но не са ми казвали нищо.

— Да, кралят има причина да обича сина ми, защото Кам доказва лоялността си към Чарлз със собственото си лице. Една жена обезобрази сина ми. Алчна кучка, която продаваше за пари информация за роялистките агенти.

— Жена? — попита Мариса, поглъщайки думите й. — Мислех си, че е някой от хората на Кромуел.

— Известно ли ви е какви длъжности изпълняваше Камерън при нашия крал?

Мариса кимна.

— Да, зная. Той ми разказа малко след като Джейми ми разкри в какво се е състояла работата му.

— Той се нагърби със задачата да се върне в Лондон и да открие предателя сред привържениците на роялистката кауза. За съжаление бил разкрит от жената, с която спял — а тя участвала в заговор за убийството на краля. Това, което знаел синът ми, щяло да е от огромна полза за хората, които търсели Чарлз Стюарт. Кам отказал да разкрие местонахождението на краля или пък някой от плановете му. По-скоро би загинал, отколкото да предаде краля си.

— Вярвам в това — потвърди Мариса, — защото можах лично да се убедя във връзката между Негово величество и Камерън. Тя е изключително здрава.

— Да — рече Алана с леко треперещ глас, — той е верен на онези, които обича. Много трудно е да се скъса връзката на Камерън с някого.

Мариса забеляза вълнението в гласа й. Алана замълча, сякаш събираше сили.

— Бил подложен на мъчения, за да издаде онова, което знаел.

Мариса задиша тежко.

Алана Бюканън въздъхна и притисна свободната си ръка към устните си, сякаш за да спре трепета им.

— Добре ли сте? — попита я Мариса. Усещаше вълнението, което я изпълваше.

Алана видя състраданието в очите на снаха си. Ех да беше проявила състрадание и тя, когато синът й се нуждаеше от нея! Съпругата на Кам беше силна и способна на нежност. Две много ценни качества. Всяка жена би трябвало да ги притежава, за да обича съпруга си… и сина си.

— Да — най-сетне отвърна Алана. — Кам е третото ми дете. Кенет и Дънкан, по-големите му братя, приличат много на Ангъс, моя съпруг. Камерън е различен. Елзбет е негово копие.

— А следователно и ваше — отбеляза Мариса.

Графиня Тейрн се усмихна горчиво.

— Вярно е. Синът ми бе прелестно дете. Едната страна на лицето му все още притежава тази чудна красота.

Мариса можеше чудесно да си представи как бе изглеждал мъжът й преди — несравним мъж, с прекрасно лице и фигура.

— Но аз се отклонявам — продължи Алана. — Онази кучка оковала ръцете и краката му за леглото си, докато спял, гол и уязвим. Помощникът й счупил костите на дясната му ръка. Кам не проговорил. Слугата смазал коляното му. Но той не проронил и дума.

Мариса можеше да си представи мъчителните болки, които бе изпитал Камерън.

— Когато и така не успяла да накара сина ми да проговори, проклетата кучка го измъчвала с нагорещен ръжен. Извадила окото му, а сетне обгорила лицето и шията му. Щяла и да го убие, но Джейми Ковингтън успял да го избави.

Гняв се надигна в Мариса — че някой изобщо е бил способен на такава нечовешка жестокост. Ръцете й се свиха в юмруци, ноктите й се забиха в дланите. Искаше й се жената, причинила болка на Камерън, да бъде подложена на Фицджералдовото правосъдие.

Сетне сърцето й се изпълни с невероятното страдание, което съпругът й бе изпитал. Животът му се бе променил завинаги вследствие пъклените планове на една жена. Някой по-слаб мъж сигурно би се пречупил под тежестта на общественото презрение и собственото си самосъжаление. Но не и Камерън. Той носеше белезите си и външно, и вътрешно. Всеки би могъл да види физическите недъзи, но колцина биха могли да проникнат в невидимото, питаше се тя. В раните на душата.

— Преди малко говорихте за смелост? — запита Мариса.

— Липсваше ми — тъжно призна Алана. — Когато синът ми се върна при нас, едва оживял от ада, през който онази кучка го бе превела, той отново бе подложен на страдание от ръцете на една жена.

— Вашите? — запита озадачено Мариса.

— Да. — Алана стисна ръце в скута си и сведе очи. — Като глупачка аз виждах само недъзите, а не човека. Собствения си син, когото обичах повече от всичко на света… нараних го по-дълбоко, отколкото го бе наранила тя.

— Какво се случи?

— Джейми ни бе съобщил, че той е ранен и че ще се върне при нас колкото се може по-скоро. Очаквахме го дълги месеци. И най-сетне той отново бе в замъка ни. В безопасност зад крепостните стени. Носеше тежко черно наметало с качулка, което много приличаше на монашеско расо и скриваше лицето му. После свали наметалото… Лицето, което видях, предизвика у мен шок, по-силен от здравия разум, по-силен от майчинското чувство. Изкрещях от ужас при вида на собствения си син. Вместо да съм благодарна, че е останал жив, допуснах егоистичната ми суетност да го нарани още повече, като избягах отвратена.

Мариса можеше да си представи описаната от Алана сцена. Камерън, едва възстановил се от раните, нанесени на плътта му, се връща у дома — единственото място, където е очаквал да го посрещнат с обич. До каква степен майчиното му предателство трябва да е разкъсало цялото останало му достойнство; а бягството на жената, която го е носила в утробата си, трябва да е предизвикало дори още по-силно страдание. Вместо да притисне Камерън в обятията си, дарявайки го с цялата любов, на която е била способна графиня Тейрн, тя избягала позорно.