Вероника Хол - Девицата и звярът

Мариса пое дълбоко дъх, стресната от грубата студенина на думите, изречени от съпруга й. Какво ли се бе случило между него и семейството му? Погледът й бе привлечен от висок брадат мъж, който скочи от едър пъстър кон.

— Значи това е новата ми дъщеря — произнесе той сърдечно. Шотландският му акцент бе по-силен от този на сина му. — За каква прелестна девойка си се венчал, Камерън! — И с тези думи Ангъс Бюканън се наведе, прегърна младата си снаха и я вдигна от земята. После я пусна, прегърна сина си и го потупа сърдечно по широкия гръб.

Докато баща и син се прегръщаха, Мариса хвърли поглед на жената, която все още седеше на кафявия си кон високо над нея. Тя бе невероятно красива, макар и далеч не млада; просто с онази прелест, която времето никога не може да заличи. Очите й бяха същите като на Камерън, дълбоки и езерно-сини, косата й имаше същия цвят на старо злато.

— Добре дошли във Фиц Хол, миледи — произнесе Мариса, после погледна граф Тейрн. — Добре дошъл и на вас, милорд.

— Да — повтори Кам, — добре дошли, наистина.

Мариса пак вдигна глава към красивата руса гостенка и видя в очите й неизмерима тъга. Синът й не й се радваше. Сините очи молеха за малко топлота, за мъничко искрено гостоприемство зад твърдостта на Кам.

Ангъс разбра отчаяния копнеж по обичта на Кам в очите на жена си. Най-малкият му син все още не бе забравил, не бе простил несъзнателната жестокост на майка си. Той остави Камерън, върна се при жена си и й помогна да слезе от коня, като тихо прошепна на ухото й:

— Бъдете търпелива, обич моя.

Алана Бюканън тръгна със съвършена грация по каменната алея към сина си и неговата съпруга. Усмихна се и се наведе, за да целуне Мариса по двете бузи.

— Ангъс е прав, вие сте прелестна девойка. Синът ми е намерил щастието си.

— Но не и благодарение на вас — каза тихо Кам.

Горчивината в гласа му накара Мариса да потрепери. Тя чу как шотландската графиня пое дълбоко дъх при острите думи на сина си.

— Камерън — изръмжа предупредително Ангъс.

— Не — отвърна Алана, като постави ръката си върху лакътя на мъжа си. В думите й се просмукваше болка. — Камерън казва истината.

— Истина или не — рече Мариса, — смятам, че е най-добре да влезем вътре. — Мариса забеляза, че Камерън все още не е докоснал жената, чиято красота бе наследил. — Сигурно сте уморени след дългото пътуване.

— Един момент — прекъсна я Ангъс и отиде до една дребна жена, седяща между двама тежко въоръжени конници. Тя му подаде нещо изпод наметалото си и когато той се обърна, Мариса видя, че държи малко момиченце, лапнало палеца си. Ангъс отнесе детето до мястото, където чакаха жена му, синът му и снаха му.

Алана успя да се усмихне сърдечно.

Мариса погледна детето. Нямаше никакво съмнение, ме малкото момиченце е на Камерън. Вродената гордост на рода Фицджералд й помогна да преодолее шока от сблъсъка с миналото на съпруга си.

Тръпка премина и през тялото на Кам. Сякаш гледаше в огледало, огледало, което отразяваше онова, което някога е бил. Нямаше никакъв физически белег за жената, която бе родила детето; то приличаше само на него, сякаш родено като Атина от Зевс.

— Елзбет — каза той развълнуван и дори уплашен да не би любимата му дъщеря да го отблъсне.

— Татко? — попита Елзбет с тънкото си гласче и протегна закръглените си ръчички.

— Да, това съм аз — отвърна Кам, без да знае точно какво да направи.

— Тогава се дръж като баща — настоя Ангъс, подаде детето на Кам и взе от ръката му бастуна.

Кам пое дъщеря си, полюлявайки я в лявата си ръка. Елзбет обви малките си ръчички около шията му и се притисна към него, сякаш се боеше да го пусне, за да не би да изчезне.

Радост изпълни Кам. Дъщеря му с готовност го бе приела, независимо от това, че съвсем не бе идеален със завинаги осакатеното си лице и фигура.

Ангъс и Алана прочетоха радостта, изписана на лицето на сина им, Мариса също. Стоическата му маска се бе пропукала. В Мариса се надигна вълна от надежда — мъжът й бе способен да приема обич; навярно тя все още можеше да отстрани преградите и да го накара да види онова, което щеше да му предложи.

Елзбет се прозя, положи глава на широкото рамо на баща си, затвори очи и заспа.

— Мисля, че е най-добре да сложим детето в леглото, съпруже — предложи Мариса и погали дългите руси къдри, падащи върху мъничките рамене на Елзбет. Момиченцето бе плът от плътта на Кам, кръв от кръвта му, и затова й бе скъпо, независимо коя жена го бе родила. И все пак бе любопитна коя е майката. Дали не бе жената, от която Кам се бе отказал, за да се ожени за нея? Тази непозната жена ли бе любовта, която той не можеше да забрави?

— Мег — повика Алана бавачката.

Мег побърза да се подчини и нежно пое спящото момиче от ръцете на баща му.

— Камерън — меко каза Мариса, — нека окажем на родителите ви гостоприемството, което благородното им семейство заслужава.

Кам, взел отново бастуна си, пое ръката на жена си и двамата поведоха гостите към дома.

— Той все още ме мрази — простена Алана, докосвайки пълните си със сълзи очи с кърпичка от ирландски лен.

— Дай на момчето малко време, любов моя — каза Ангъс, прегръщайки голото й тяло. Искаше му се да е в състояние да облекчи болката, която разкъсваше жена му, защото вече знаеше какво е да бъдеш отблъснат от единствения човек, чиято любов би трябвало да е безгранична.

— Мислите ли, че съпруга му го обича? — подсмръкна тя, като се прилепи по-силно до топлото едро тяло на Ангъс.

— Не мога да кажа със сигурност — отвърна той, — макар и да вярвам, че не е безразлична към него.

— А Камерън? — попита тя, плъзвайки ръката си по мускулестите му гърди.

— Не е толкова лесно да го разбереш — призна Ангъс.

За Алана това бе ясно. Най-малкият й син никога не се бе държал така открито, като двете й по-големи момчета. Лицата на Кенет и Дънкан бяха открити за целия свят. Кам можеше да се крие зад каквато маска поиска.

Слънцето оголваше телата им и Ангъс се размърда в широкото легло. Целуна я по главата и я прегърна по-силно.

— Той обича мъничката си жена — каза подчертано Ангъс, — в това няма никакво съмнение.

— Да — съгласи се Алана — наистина е така. Но обича ли го жена му?

Мариса се промъкна в стаята, която бе наредила да дадат на детето. Бе една от стаите, предназначени за децата, които се надяваше да роди. Ръката й докосна плоския корем под роклята й. Там все още нямаше дете, плод на нейната плът и на плътта на Кам. Месечното й неразположение бе дошло само два дни, след като се бяха любили с Кам в онази къща.

Тя тихо приближи до леглото, в което спеше малкото момиченце; стъпките й бяха заглушени от скъпия килим. Детето изглеждаше като ангел, самата невинност и светлина.

— Толкова ми напомня на Кам като малък!

Мариса се обърна и видя свекърва си.

Алана се приближи до новата си дъщеря и потърси в зелените й очи някакъв намек за злоба към спящата й внучка, сетне въздъхна с облекчение. Доколкото можеше да съди, в ясните зелени очи нямаше нищо, от което да се бои.

— Да, тя прилича на баща си — съгласи се Мариса. — А майка й? — запита тя откровено, като се надяваше, че майката на Камерън ще й каже истината.

Алана отговори с въпрос.

— Кам не ви ли е говорил за нея?

— Не — неохотно призна Мариса.

— Може би трябва да оставим Елзбет да спи на спокойствие, докато разговаряме — предложи Алана.

— Да, така ще е по-добре — съгласи се Мариса.

— Има ли тук някакво място, където можем да останем сами?

— Стаята ми за шев — каза Мариса. — Последвайте ме.

Алана тръгна след нея и докато минаваше през къщата обърна внимание на богатата мебелировка. Стените бяха облицовани с махагон; предметите на изкуството си съперничеха с изложените в кралския дворец. Удобен, добре уреден и богато обзаведен дом. Прозорците пропускаха обилна светлина, която окъпваше яките дъбови подове в злато. Навсякъде бяха разпръснати дебели килими от Изтока. Въздухът бе изпълнен с аромат на парфюм и рози. На една малка масичка Алана забеляза сребърна купа, пълна с цветя и треви.