Не можеше да забрави как се бе чувствала с него, как бе сляла тялото си с неговото. Именно този спомен, заедно със студенината на Кам след това, бе постоянно в ума й. Погледът й го търсеше, питайки го мислено «защо», тъй като устните й не можеха да произнесат въпроса. Дори да бе прочел безгласното послание в очите й, той го бе оставил без отговор, преструвайки се, че между тях не се е променило нищо. А не беше така.

Изглежда, нещата се променяха и за братовчедка й и Джейми Ковингтън. Мариса се радваше на новопоявилия се блясък в златистокафявите очи на Браяна — поглед, изпълнен с топлота, която излъчваше някаква меланхолия винаги, щом Браяна бе с Джейми. Браяна се смееше повече. В гардероба й започнаха да се промъкват и други цветове освен траурните. Точно този ден тя дори се бе съгласила да излезе на езда сама с Джейми.

Мариса харесваше Джейми Ковингтън. Той беше интелигентен, имаше добри обноски и достойнство, което внушаваше спокойствие.

В този миг обаче Мариса чувстваше всичко друго, но не и спокойствие. Тя бе неспокойна, прекалено неспокойна, за да седи тук и да бродира. Една разходка из имението би й се отразила по-добре, отколкото да остане затворена и в уединение.

Само след няколко мига Мариса вече се наслаждаваше на топлото слънце навън. Запъти се към доскоро занемарената ябълкова градина. Внезапно усети, че настръхва. Спря и вдигна очи към прозорците на горния етаж.

Някой се взираше в нея. Тя разпозна тъмно-златистата коса и черната превръзка на окото и усети, че сърцето й започва да бие по-силно.

— Камерън!

Дори само прошепнато, името му изпълни целия свят.



Кам наблюдаваше как Мариса бавно слиза по тухлените стъпала, водещи към овошките в градината. Неговите овошки и градина. Всяка педя земя, всяко семе и фиданка, всяка овца и крава, всичко беше негово, подарено му от нея. Тук, във Фиц Хол, той наистина бе господар, а не просто съпруг. Според английските закони и повелята на краля той бе граф Деран, с всички произхождащи от това привилегии. Но този дом бе негов единствено по нейна воля.

Той обгърна с поглед голямата стая. Шотландското одеяло лежеше върху широкото легло от тежко орехово дърво. Когато бе отпътувал с краля в изгнание, му се бе наложило да остави в Шотландия някои неща, които ценеше. Широкия двуостър шотландски меч, подарък от баща му по случай шестнайсетия му рожден ден; ореховото ковчеже за писма с неговите инициали от по-големия му брат Кенет; изработената от кехлибар и злато игла, подарък от Дънкан; златната брошка, която бе направил преди години по античен образец и която бе предназначена единствено за неговата съпруга; отвътре пишеше на келтски: «Моето си е мое».

Неговата съпруга.

Неговата жена.

Неговата любов.

Кам отключи малкото чекмедже на писалището и извади скритата там панделка за коса от синьо кадифе. Потърка я между палеца и показалеца си. Мариса го объркваше. Той се бе отдръпнал от нея по-рано, отколкото трябваше, като ограничи контактите между двама им, макар това да бе почти невъзможно по време на пътуването им от Дорсет до Фиц Хол. Прекараните заедно дни бяха особено болезнени, защото копнееше да я докосва, да споделя с нея най-съкровените си мисли. Вместо това държеше езика здраво зад зъбите си и скъпеше думите си.

Върна се при прозореца и проследи с поглед как тя се отдалечава. Мариса бе красива — толкова жизнена, с толкова съвършено тяло, все още приковано към мъж, който не я заслужаваше. Но не можеше да я напусне, макар че това бавно мъчение го убиваше ден след ден. Гордостта му бе силна, дори повече от волята му.

Любовта му обаче бе още по-силна.



Браяна бе щастлива, че прие предложението на Джейми да пояздят из имението. Бяха отминали руините на стария замък, разположен на около миля от новия дом. Замъкът бе подложен на оръдеен обстрел по време на гражданската война и от него не бе останало нищо, с изключение на няколко безредно пръснати купчини камъни. Един от братовчедите й, братът на Мариса, бе загинал тук, защитавайки родния си дом. По пътя от Фиц Хол бяха видели и руините на друга роялистка крепост, замъка Гудрич, бившия дом на Толбътови, графовете на Шрусбъри. И него Републиката бе превърнала в развалини. Също като стария Фиц Хол той бе паметник на роялистката кауза, някога сигурен бастион срещу уелските конници.

Лъкатушещият път ги преведе през обширни равнини и хълмове. Говеда и овце пасяха мирно там, където доскоро армиите бяха сеели смърт и разрушение. Тази земя бе в кръвта на братовчедка й, Браяна го знаеше. Тя се намираше недалеч от Уелс, където някога общият им прадядо бе пресичал границата и бе ухажвал английската си любима.

Яздеха в спокойно мълчание, от време на време минаваха покрай селяни, които работеха на полето. Джейми пое по-една пътека, която постепенно ги изведе до уединено поточе, приток на река Ус. Спряха да напоят конете.

Джейми скочи от жребеца си и помогна на Браяна да слезе. За първи път от нощта на бала оставаха сами. Докато сваляше стройното й тяло от седлото, Джейми срещна очите й.

Тя първа отмести поглед, стъпи на земята и тръгна към потока. Свали ръкавиците си и се наведе, загреба с шепи и отпи от ледената вода.

Джейми я гледаше, застанал само на две крачки от нея. Тя бе като сърна на горска поляна, готова да избяга.

— Миледи — започна той и пристъпи към нея.

Браяна се изправи бързо, очите й се разшириха от страх.

— Трябва да се връщаме — каза тя и сведе очи.

Джейми я хвана за китката.

— Не — каза той твърдо. — Не трябва.

— Моля ви — рече Браяна, — пуснете ме.

— Не мога — каза Джейми, без да пуска ръката й.

— Трябва — умоляваше го тя.

— Ако го направя, ще ми обещаете ли да ме изслушате?

Браяна обмисли молбата му за миг. Не можеше да избяга от него, знаеше това, и страхът от мъжкия му гняв при евентуалния й отказ я накара да вземе решение.

— Имате думата ми — съгласи се тя.

— В такъв случай нека поседнем — предложи той и я поведе към един голям дъб.

Браяна седна в гъстата трева, като разпростря полите около себе си, стисна ръце в скута си и сведе очи.

Джейми усещаше, че тя ужасно се бои от него, макар и да не можеше да открие причината за това. Искаше само да й обясни какво чувства.

Очите им се срещнаха и той онемя.

Страхът на Браяна се разпръсна, когато видя колебанието и липсата на увереност в кафявите му очи. Тя се отпусна, защото разбра, че Джейми няма да я нарани.

— Какво искате да ми кажете?

Джейми коленичи пред нея и хвана едната й ръка. Пое дълбоко въздух и заговори преди куражът му да го е напуснал.

— Моля ви да станете моя съпруга.

— Съпруга? — възкликна Браяна.

— Да — потвърди Джейми. — Зная, изключително дръзко е от моя страна дори да мисля, че дама с вашия произход и възпитание би избрала мъж като мен, но — той повдигна брадичката й, тъй че да може да я гледа в очите, докато се изповядва, — аз ви обичам.

Браяна бе смаяна. Обяснението в любов бе най-малкото, което очакваше. А брак? Не знаеше дали изобщо би могла да поеме отново този риск, независимо от чувствата си, а тя наистина харесваше Джейми Ковингтън. Дали това бе любов, или не, тя не можеше да каже със сигурност — или поне не можеше да го признае в момента.

Джейми възприе нежеланието й да говори като знак, че е обидена от думите му.

— Простете ми за ненавременните думи, миледи — успя да промълви той. — Моля, забравете, че изобщо съм ги казал.

Браяна забеляза болката в очите му. Сърцето й се устреми към него, тя протегна ръце и когато той понечи да се изправи, го спря и нежно каза:

— Почакайте!

Джейми, чиято гордост бе наранена от онова, което смяташе за извършена от самия него глупост, попита:

— Защо? — Мили Боже, как бе могъл да извърши такава колосална глупост!

— Не е така, както може би си мислите.

— А каква е истината, миледи?

Браяна докосна бузата му с нежна милувка. За първи път съзнателно поемаше инициативата в отношенията си с мъж.

— Произходът ми няма нищо общо с нежеланието ми.

Джейми помисли, че Браяна просто проявява любезност.

— Оценявам милата ви лъжа.

— Не ви лъжа — възпротиви се тя.

— Както кажете — упорито заяви той.

Тя стисна кръстчето, което носеше на шията си.

— Кълна се във вярата си, че произходът ви няма нищо общо с решението ми да не се омъжвам никога повече.

В златистокафявите й очи грееше истината.

— В такъв случай проблемът е в религиозните ни различия, така ли?

Искаше й се да може да използва този отговор. Тя принадлежеше по рождение към старата вяра, но не бе фанатично религиозна и нетолерантна към вярванията на другите.

— Не — промълви тя.

Джейми докосна черната й вълнена риза.

— Все още ли го обичате?

— Донал ли? — възкликна Браяна. — Мислите, че съм го обичала? — Насъбралите се ярост и болка я разкъсваха. Сълзи бликнаха от очите й, заплашвайки да облеят страните й. Беше толкова уморена да се преструва, че бракът й е бил такъв, какъвто трябва. Толкова уморена да пази паметта на мъжа, който я бе насилвал. — Нека ме съди Бог — каза тя, хлипайки, — но аз ненавиждах Донал Макбрайд. Чувате ли ме? Мразех го! — Тя притисна ръце към лицето си, за да скрие сълзите, бликнали от очите й.

Джейми бе зашеметен и от силата на думите й, и от гнева й. Грабна я и я запрегръща. Тя плачеше.

— Тихо, обич моя — нежно каза той, — всичко ще се оправи. — Галеше гърба й, опитвайки се да я успокои.

Искрената му топлота и загриженост проникнаха през болката и отчаянието, в които бе изпаднала. Той бе мъж, чиито ръце я закриляха, вместо да й причиняват страдание. Той бе мъж, чиито думи я успокояваха, вместо да я обиждат.