Но към какво?

За какво?

Затвори вратата, решил, че е по-добре да остави жена си да ближе раните си в уединение. Огледа резултатите от гнева си — разпръснатата храна, виното, разлято като кръв върху каменния под, обърнатата маса. Погледът му попадна върху празното легло. Кам разбра, че също не може да остане повече тук.

Грабна бастуна си от пода, вдигна одеялото от леглото и бързо го натъпка в брезентовата торба заедно с все още мократа кърпичка.

Поспря на вратата и погледна за последен път къщата. После затръшна свирепо вратата, оставяйки зад себе си спомените. Де да можеше да залости и вратата в ума си толкова здраво.



Щом се прибра, Мариса легна в топлата вана. Неколцина от домашните прислужници забелязаха раздърпания й вид, но благоразумно се въздържаха от коментар. Чарити също не зададе никакви въпроси. Мариса се погледна в огледалото в банята и потръпна. Изглеждаше като някаква дива, обрулена от вятъра скитница. Нареди незабавно да й донесат вода.

Лесно бе да измие следите на Камерън от тялото си; не бе толкова лесно обаче да ги отмие от ума си. Водата я отпусна и успокои болките в бедрата й. Бързата езда през хълмовете след първите й преживявания в правенето на любов бе изтощила тялото й почти до краен предел.

Водата изстина, гневът й също. Тя се изправи, излезе от ваната и се избърса с мека хавлия. Ръката й се плъзна по плоския й корем. Мариса се запита дали детето на Камерън би могло да бъде заченато в тялото й толкова бързо.

Преди да вземе някаква дреха, за да се загърне, вратата се отвори. Мариса се извърна и видя вдовстващата графиня.

Баба й затвори вратата с трясък.

— Какво се е случило?

Мариса й отправи озадачен и леко объркан поглед и се наведе, за да вдигне от пода котето Лайънхарт, което си играеше с объркано кълбо прежда за гоблени. Погали черната му козина и котето измърка от удоволствие.

Барбара не можеше да се заблуди толкова лесно.

— Нещо не е наред — настоя тя. — Кендъл ми каза, че ти и графът ще прекарате нощта в една от къщите в имението. И да не се притеснявам, защото изборът бил ваш. После Мод ми каза, че си се върнала, а тя го разбрала от едно от момичетата в кухнята; то предало, че си се върнала сама и си имала вид на раздърпано момче. — Веждите й се вдигнаха. — Вече минава осем часът.

— Промених решението си.

— Тъй ли? Или пък нещо друго го е променило?

Мариса остави котето на пода, приближи се до големия куфар, подпрян на леглото, и извади роба от фин бял лен, поръбена с дантела. Облече я и завърза здраво колана на кръста си.

Баба й седна на един нисък стол и впери очи във внучката си.

Мариса усети нужда точно в този момент да се довери някому. Кой би бил по-подходящ от баба й, след като собствената й майка бе в Ирландия? Можеше да вярва на баба си, която бе жена с огромен опит. Седна в краката на Барбара и подпря глава на коляното й.

Барбара протегна ръка и погали разпуснатите кестеняви коси на внучка си. Понякога, когато погледнеше Мариса, сякаш виждаше себе си като в огледало — изминалите години просто изчезваха.

— Разкажи ми — рече тя внимателно.

Мариса говореше бавно и ясно.

— Камерън ми остави съобщение, в което ме молеше да отида при него. Направих го. След снощи…

— Какво се случи снощи?

— Излязох и отидох да се разходя в градината. Влязох в беседката и Камерън ме последва там.

— О! — каза само старата жена, но краткото й възклицание бе изпълнено с богат смисъл.

— Целувахме се.

— Добро начало.

— И аз си помислих така. — Мариса вдигна глава и зелените й очи се срещнаха с очите на баба й.

— Отговори ми на един въпрос — обичаш ли го?

Мариса не бе особено склонна да отговори откровено.

Барбара повтори въпроса.

— Отговори просто с «да» или «не», това ще бъде достатъчно, дете.

— Да, обичам го, grand-mere — призна Мариса. — Повече, отколкото смятах, че е възможно.

Барбара се усмихна мъдро.

— Това е проклятието и спасението на рода Фицджералд — каза тя. — За моите стари очи бе ясно, че си дълбоко влюбена в съпруга си.

— Разбрах колко много го обичам едва когато се отзовах на поканата му.

Старата графиня я изгледа продължително.

— В нашия род или е всичко, или е нищо. — Тя забеляза блясъка на сълзи в премигващите зелени очи на внучката си и я попита остро: — Нарани ли те?

Мариса кимна.

— Но не така, както си мислиш, grand-mere. Той нарани гордостта ми — и сърцето ми.

— Обясни ми.

— Исках бракът ми да е истински.

— Във физическия смисъл?

— Да — призна Мариса. — Отлагахме твърде дълго — но сега бях готова и ми се струваше, че и той е готов.

— Не те ли взе? — повдигна брадичката й с ръка лейди Барбара.

Мариса се изчерви; Барбара вече бе получила отговор на въпроса си.

— Какво не беше наред? — Навярно шотландецът е бил прекалено земен, прекалено опитен любовник за внучката й. Мариса бе страстна, това Барбара можеше да види сама — макар внучката й да бе невинна. Мариса бе жена, която трябваше да бъде ухажвана и спечелена, а не тъпкана под нечие дребнаво мъжко самомнение.

Мариса се запита как да започне разказа си. Стройните й рамене потръпнаха. Тя реши да бъде пряма.

— Преди да ме направи своя жена, той ме завърза за леглото.

— Наистина ли? — извика Барбара и си помисли, че за брака им е малко рано за такива неща.

— Хвана ръцете ми и ги завърза — каза бавно Мариса, — с плат, боядисан в цветовете на неговия клан, за таблата на леглото, тъй че да не мога да го докосвам или прегръщам. Умолявах го да ми каже защо. Отначало отказваше, после неохотно ми каза, че обичал друга жена и че целта му била да ми направи дете. Наследник на неговото графство. — Мариса спря и пое дълбоко дъх. — Ако не можел да бъде в ръцете на жената, която обичал, не искал никоя друга. Когато ме искал за съпруга, мислел за друга жена — завърши Мариса с глас, подрезгавял от вълнение.

— Затова ли се върна тук? — запита Барбара.

— Не можех да остана там — обясни Мариса.

— Защото се почувства предадена?

— Да — отвърна кратко Мариса.

— Казваш, че е признал любовта си към друга жена пред теб?

— Да.

— В такъв случай, мила моя — упрекна я баба й, — от теб зависи да промениш отношението му.

— Какво искаш да кажеш? — запита Мариса озадачена.

— Сражавай се за съпруга си с оръжията на жена. Ти си Мариса Фицджералд. Плът от моята плът! — подчерта старата жена.

— Как? — Мариса изглеждаше заинтригувана.

— Отвращава ли те правенето на любов?

Бузите на Мариса отново се изчервиха.

— Не.

— Докосва ли те той? — продължи Барбара.

— Да.

— Къде?

Мариса отправи изненадан поглед към баба си.

— Защо ти е да знаеш?

— Приеми, че не съм задоволена от твоя отговор.

Барбара погледна внучка си с окуражителна усмивка.

— Ръцете му бяха изключителни, grand-mere. Те бяха навсякъде по мен — каза Мариса.

— Хареса ли ти?

«Хареса» бе твърде слаба дума за онова, което бе почувствала, когато магьосническите му пръсти я бяха милвали цялата.

— Извънредно — отвърна тя.

— А болката?

— Тя нямаше значение — отговори честно Мариса, — защото означаваше, че съм вече наистина жена.

— А после? — попита Барбара. — После достави ли ти удоволствие?

Мариса се усмихна.

— Като нищо, което някога съм преживявала. В един момент — призна тя — помислих, че умирам, grand-mere. Чувствах се, сякаш отлитам.

— Това е добре — каза Барбара и стана от тапицирания с кадифе стол. — Хората от рода Фицджералд никога не се предават — добави тя с усмивка, — освен ако това не отговаря на целите ни. — Тя тръгна към вратата. — Имам нещо, което ще ти отвори очите за възможностите ти. Една жена трябва винаги да знае и да използва всички възможности. Ще се върна след мъничко.

Барбара изпълни обещанието си и след по-малко от половин час донесе на Мариса някаква книга. Тя бе подвързана в гладка, изтъркана кожа, със златна закопчалка. Старата жена я подаде на внучката си.

— Дядо ти открил това в един парижки магазин — усмихна се закачливо Барбара. — Той знаеше, че събирам украсени ръкописи, и когато видял този, го купил за мен. Вътре пише, че се основава на някаква книга от Изтока. Написан е на френски и се разказва за приключенията на един рицар и неговата дама. А сега ще те оставя. Приятно четене. — Тя целуна Мариса по бузата и излезе.

Мариса изчака, докато баба й си отиде, и взе книгата в леглото заедно с няколко свещи, които постави на масичката до него. Бегъл поглед я увери, че котето е в кошничката си. Тя си легна, пооправи няколко от напълнените с гъши пух възглавници, завъртя ключето и отвори книгата.

Богато оцветената и щедро украсена титулна страница обявяваше, че това е La verite d’Amour. Истината за любовта.

Тя погледна текста, прескочи няколко страници напред и откри рисунките, които придружаваха стиховете и прозата. Имаше рисунки на мъж, полуоблечен мургав рицар, и на руса дама отпреди векове, чието единствено одеяние бяха косите й. Широкият гол гръб на рицаря бе обърнат към читателя и наполовина закриваше жената; дланта му бе върху гръдта й, а устните му целуваха нейните.

Дали и тя бе изглеждала толкова смутена, когато Камерън я бе целувал и милвал?

Мариса внимателно обърна страницата и очите и се разшириха.

В следващата рисунка и рицарят вече бе гол. Бедрата на жената бяха обвити около неговите. Той я придържаше с големите си ръце, също толкова големият му и твърд член сега бе част от нейното тяло, а устните му целуваха гърдите й.