Кам потопи ленената кърпичка във ведрото и после я изстиска.

Мариса го гледаше с широко разтворените си зелени очи.

Той седна на ръба на леглото и впи в нея здравото си око.

— Няма да те нараня, обещавам.

Мариса му вярваше. Това стоеше над логиката и тя просто прие факта. С осакатената си дясна ръка той хвана одеялото и бавно го дръпна от тялото й. Тя се изчерви и сведе очи, удивлявайки се на импулсивното си желание да го помоли да я вземе отново. Болката от разкъсването на девствената й ципа се бе разпръснала, изместена от чудното усещане за екстаз, толкова поглъщаш, че не можеше да не се поддаде на съблазънта му.

Кам нежно изтри с влажната ленена кърпа кървавите следи от бедрата й. Мариса се задъха от студенината на плата, от интимното докосване на ръката му до тялото й. Краката й се разтвориха леко; неспособен да устои на изкушението, Кам наведе глава, почти докосвайки с устни червеникавокафявите къдри.

Той стана, едва сподавяйки дълбоката болка в сърцето и тялото си. Колкото повече копнееше за Мариса и за повторение на чудесните мигове, които бяха прекарали заедно, толкова по-добре разбираше, че това е невъзможно. Бе отишъл твърде далеч и връщане назад нямаше. Великолепният му план да прави любов с нея по свой собствен начин се бе сблъскал с неочакван проблем: тъй като обичаше Мариса, той не можеше повече да продължава да използва откраднати мигове, когато искаше безброй часове, да спъва тялото й за сметка на собствената си свобода.

Това бе техният първи ден като любовници и щеше да остане и последен, закле се Кам.

Глава деветнадесета

Тежко, тревожно мълчание изпълваше стаята. И мъжът, и жената пазеха мислите си, питайки се кога и дали изобщо трябва да говорят. Дъждът бе престанал и вечерта бе студена. Кам беше отворил едно малко прозорче, за да влезе свеж въздух. Ъглите на устата му бяха изкривени от мрачна усмивка. Да седи на невероятно неудобния стол едва ли бе начинът, по който бе планирал да прекара остатъка от вечерта. Вместо да изпитва насладите от тялото на жена си, той бе заключен сам в собствените си проклети тайни, неспособен да й даде обяснение.

Съмняваше се, че жена му е в добро настроение. Бе забелязал объркването, изписано на лицето й, въпросите в зелените й очи.

Усети, че е гладен. Не бе ял от сутринта. Любезността изискваше да покани жена си, независимо от обстоятелствата. Кам се надигна от стола, като се подпря на златната топка на бастуна си, за да превъзмогне болката в десния си крак. Извърна се и видя, ме Мариса е будна. Тя лежеше на леглото, все още завита само с одеялото. С възможно най-изискания дворцов тон той попита:

— Ще се присъедините ли към мен на вечеря, Мариса?

— Да — отвърна тя. Беше лежала будна, опитвайки се безуспешно да намери отговори на въпросите си. Ситуацията изглеждаше съвсем необикновена. Камерън се бе оттеглил мълчаливо, бе запазил разстоянието между тях и тя не знаеше какво да прави. Точно затова остана неподвижна и се питаше какво ли им крои бъдещето.

Кам остави бастуна си, донесе от ъгъла на стаята една кошница, покрита с парче плат, и я сложи на захабената изтрита повърхност на масата.

Мариса се уви в карираното шотландско одеяло, стана от леглото и вдигна захвърлените си брич и риза от каменния под. Босите й стъпала се вледениха. Обърна се с гръб към съпруга си, наметна одеялото на раменете си и обу брича. Пусна одеялото чак когато навлече и ризата си.

Кам я гледаше, забравил кошницата. Желанието предизвикваше болки в слабините му. Копнееше да прокара ръка по извивката на гърба й, да я последва с устни и да опита цялото й тяло. Насили се да се овладее и се зае с работа: извади две прясно опечени пити хляб, няколко ябълки — Кендъл му беше казал, че били най-хубавите, с които разполагала готвачката, и че току-що били донесени от Кент, а също и череши и праскови. Имаше и малко шунка и три резена сирене.

Вече облечена и по-спокойна, Мариса обу чорапите си, поспря и отправи тревожен поглед към съпруга си, който държеше остър нож. Макар да не бе левак по рождение, той използваше ножа умело и сръчно. Китката му бе силна, а пръстите — гъвкави. Дъхът й секна. Тя вече отлично познаваше силата и красотата на тази опитна ръка.

Седна срещу съпруга си и пое калаената чиния, отрупана с шунка, сирене и плодове.

— Вино? — запита той с бутилка в ръка.

— Да — отвърна тя. Сетне отпи и остави бокала на масата. Бе неин ред да отправи въпроса си.

— Защо?

Кам срещна погледа й и промълви единствено:

— Не мога да ви кажа.

— Не можете или не искате?

Той само присви широките си рамене. Зелените й очи потъмняха от гняв.

— Не можете да ми кажете дали това, което се случи между нас, бе както трябва?

— Какво знаете вие за това как трябва? — отговори Кам на въпроса й с въпрос.

— Но защо, защо? — възкликна тя.

— Имах си причини — рече той, използвайки възможността да отпие отново от чашата.

— Тогава помогнете ми да разбера какви са те — помоли Мариса.

— Това не ви засяга.

— Лъжец! — яростно каза тя.

Единственото синьо око на Кам потъмня.

— Дръж си езика, момиче!

— Аз съм Фицджералд! Ние не се спираме пред заплахи.

Кам протегна ръка и сграбчи нежната й китка.

— Сега сте Бюканън, миледи. По име и в действителност.

— И дойдох доброволно при вас — парира го тя.

— Да, знам — призна той и пусна ръката й.

— Тогава защо ме завързахте като престъпница?

Кам остави въпроса й без отговор и започна да се храни.

Раздразнена от нежеланието му да отговори на въпроса й, Мариса заби зъбите си в една ябълка, наслаждавайки се на вкуса й. С развързани ръце тя можеше да направи всичко, каквото поиска. Пред няколко часа бе искала да прегръща съпруга си, да усеща кожата му под пръстите си, да изследва тялото му така, както той бе правил с нейното. Помнеше какво бе усещала, когато бе докосвала Камерън в беседката и в неговата стая в странноприемницата, когато бе дошла да му поднесе благодарността си за това, че бе спасил живота й.

«Майко Божия!» — помисли си Мариса и впи поглед в него, оставяйки плода на масата. Изведнъж бе открила отговора на въпроса защо я бе завързал. За да не й позволи да го милва!

— Не искахте да ви докосвам, нали? — запита го тя открито.

Лицето на Кам остана безучастно; единственото, което тя забеляза, бе опъването на лицевите му мускули.

Но Мариса вече бе открила отговора.

Трябваше да се досети, че тя ще отгатне. Бе прекалено прозорлива и интелигентна, за да бъде заблуждавана дълго време. И все пак той още не искаше да признае истината. Малко лъжа би го предпазила — така щеше да държи Мариса на сигурно разстояние от сърцето си.

— Решителна сте, миледи. Ще ви позволя това — изсмя се рязко Кам. — Да, аз си имам причини. И най-важната е да имам наследник от вас. — Гласът му я преряза със студената точност на стомана.

— Дете?

— Да, дете. Син, надявам се.

— Това все още не обяснява…

— За Бога — прекъсна я той, — трябва ли да ме карате да ви казвам всичко?

— Да — настоя тя, смятайки, че накрая той ще й се довери.

— Взех единствената част от тялото ви, която желаех, от която имах нужда — каза той грубо. — Не ми е притрябвало да се държим за ръце.

Лицето на Мариса пребледня. Повдигна й се от вида и мириса на храната.

— Докато ви яхах, си мислех за жената, която обичам — каза Кам. — Именно нейните ръце копнеех да ме прегръщат… — Той казваше истината, но Мариса не можеше да знае това — защото именно тя бе тази жена. После добави: — Щом не мога да я имам, няма да позволя това и на никой друг.

Мариса се изчерви от унижение. Тя бе тъпа, влюбена глупачка. Съпругът й беше влюбен в друга жена.

— Обичате другата и все пак се оженихте за мен?

— Аз съм лоялен поданик на Негово величество. Бракът с вас ми донесе повече, отколкото някога съм мечтал.

Любовта бе за него най-богатата й зестра.

— Както и аз — равнодушно призна Мариса собствената си лоялност. — Моля се семето ви да покълне, за да не ви се налага пак да изпълнявате тежкия си дълг.

— Не е необходимо да ви обичам, за да спя с вас.

«Не е необходимо, но е така» — тези думи останаха неизречени.

— Извинете ме — каза Мариса и стана. — Нямам апетит.

Нямаше да позволи на Камерън да я види как плаче. Тръгна към вратата и излезе гордо, преди сълзите да потекат по бузите й.



Кам също бе загубил апетита си. Съзнателно бе отблъснал единствената жена, която желаеше. Възпирайки вика, който заплашваше да избликне от устата му, той стана, блъсна силно масата и разсипа храната по каменния под. Погледна към вратата. Беше тихо. Можеше да й каже…

Не, за него времето бе свършило.

Мариса изтича до малкия обор. Сълзите изгаряха очите й. Обяснителните думи и последвалите ги действия на Камерън я бяха разгневили и наранили.

Ромул и Рем я посрещнаха с приятелско цвилене. Тя се огледа и забеляза двете седла, подпрени на стената. Развърза Рем и го изведе от яслата. Хвърли седлото на гърба му и го затегна. Знаеше, че не може да остане повече тук. По-скоро би рискувала да се върне сама, отколкото да остане. Качи се на някаква дървена бъчва и яхна коня. Изви се, за да го изкара през вратата, и после го пришпори в галоп.

Кам чу силното цвилене, отвори вратата и видя един от белите жребци с Мариса на гърба да изчезва в тъмнината.

Не можеше да я обвинява. Почти очакваше тя да грабне камата му и да го промуши, ако можеше — толкова голяма бе раната, която видя в зелените й очи. Ако оседлаеше Ромул, все още можеше да я настигне и да я върне.