— Благодаря ти, grand-mere — каза с обич Мариса.

— За това, че казвам истината ли? — запита Барбара.

— Това би се считало за шокиращо в някои кръгове, миледи — намеси се Джейми.

Барбара се подсмихна и го погледна закачливо.

— Зная отлично, но това никога не ме е възпирало.

— Като говорим за съпруга ми, виждал ли го е някой тази сутрин?

— Дойдох рано, за да говоря с него за някои недовършени дела — каза Джейми, — но ми казаха, че вече бил излязъл.

— Излязъл? — запита Мариса, остави филията и стисна ленената покривка.

— Така ми казаха, миледи — отвърна той.

— Имахте някакви планове, така ли? — попита лейди Барбара.

Мариса стисна ръце в скута си и уплашена, че съпругът й играе някаква перверзна игра, каза:

— Поне така разбрах.

На вратата се почука дискретно. Влезе Кендъл.

— Простете, миледи — каза той на Мариса, — но графът остави писмо за вас. Нареди да ви го предам лично.

— Ами дайте ми го, моля — рече Мариса, стана и пое писмото от ръката му. Видя новия печат, който бе поръчал Камерън. Счупи восъка и бързо прочете кратките редове.

Прескъпа ми съпруго, Моля ви да дойдете при мен.

Бе подписано с голямо «К». Отдолу имаше още един ред.

Кендъл ще ви каже къде. Доверете му се. Доверете се и на мен.

Мариса вдигна очи от здраво стиснатия в ръката й лист и погледна Кендъл.

— Вие знаете?

— Да, миледи.

— Какво се е случило, Мариса? — попита вдовстващата графиня. Само за няколко мига лицето на внучката й от замислено бе станало щастливо.

Трябва да се заема с нещо изключително спешно и важно, grand-mere — отвърна Мариса. Сърцето и туптеше радостно в гърдите. Камерън бе спазил обещанието си.

Мариса бързо стана и нареди:

— Да тръгваме, Кендъл!

— Къде отиваш, Мариса — чу се гласът на баба й.

«При мечтата си, grand-mere» — искаше й се да извика. Вместо това тя поспря на стълбите, за да вземе пелерината си. Барбара, Браяна и Джейми гледаха озадачено.

— Да реша един твърде неотложен проблем — каза тя и излезе.

Глава осемнадесета

Лейди Браяна вървеше по алеята към езерцето. Бе взела салфетка, пълна с трохи, за да нахрани лебедите, но съзнанието й бе заето с въпроса какво бе накарало братовчедка й да побегне, без да довърши закуската си.

Отекна далечна гръмотевица. Тя вдигна глава и се взря в сивото небе. Скоро щеше да завали. Щеше ли дъждът да измие тъгата и болката, престъплението, всичко, за което съжаляваше в живота си, и да пречисти душата й? Не, нямаше, не можеше. Болката й беше до живот.

Съжаляваше, че не взе участие в танците предишната вечер. Колко чудесно би било да приеме предложението на Джейми Ковингтън, да остане с него, да танцува, да изпита удоволствието от движението в ритъма на музиката.

Бе наблюдавала със завист как братовчедка й танцува с Джейми и бе тактувала тихо с крак, седнала на стола си. Бе слушала вдовстващата графиня разсеяно, скришом гледайки танцуващите и най-вече добрия приятел на Камерън Бюканън. Именно тогава очите й срещнаха открития му поглед.

Колко различен бе той от силния, понякога мрачен съпруг на братовчедка й. Джейми бе мил. В съпруга на Мариса тя усещаше явна, макар и овладяна мощ, а в Джейми виждаше само приятен мил кавалер.

И все пак Браяна откри, че изпитва влечение към Джейми като мъж. То се бе появило внезапно и без предупреждение. След Донал тя умишлено отблъскваше този импулс. Вече веднъж се самоизмами, като взе моминското си увлечение за истинска любов.

Трябваше да признае, че Джейми не приличаше по нищо на Донал.

Но, питаше я заядливо някакъв вътрешен глас, откъде можеше да е сигурна? Донал не бе разкрил истинската си природа пред нея преди да се венчаят.

Браяна не се питаше откъде е сигурна — тя просто приемаше, че Джейми Ковингтън не е втори Донал Макбрайд. Навярно поради това, което бе видяла предишната вечер в кафявите му очи, които, според нея, я гледаха с възхищение. Очите на Донал, припомни си Браяна, бяха егоистични, копнеещи само за собственото му удовлетворение.

Тя се приведе над тревата и започна да хвърля парченца хляб на спокойно плуващите лебеди. «Колко са красиви — помисли си тя с лека усмивка. — Толкова спокойни и кротки.»

«Колко е красива» — мислеше си Джейми, приближавайки се към нея. Изглеждаше спокойна, почти като лебед в черните си траурни дрехи. Дамата от езерото, потънала в собствената си тъга, скрита дълбоко в черупката на мъката си.

С всеки изминал ден той откриваше, че е все по-силно влюбен в Браяна — в нежната й усмивка, в кроткия й смях, в милия й характер.

Пое дълбоко въздух. Препятствия затваряха пътя към любовта му. Какво изпитва към него тя? Това бе първата му грижа. Той бе англичанин протестант, а тя — ирландска католичка. Тя бе дъщеря и сестра на граф, кръвно свързана с два други знатни рода, а той нямаше титла и не искаше да се нагърбва с допълнителните отговорности на високия обществен статут. Нямаше и семейство. Разполагаше със скромно състояние, напълно достатъчно, за да издържа съпруга в значителен разкош, но щеше ли да бъде достатъчно за жена, навикнала на богатство далеч по-голямо от неговото?

А и можеше ли друг мъж да измести любовта, която тя сигурно бе изпитвала към покойния си съпруг? Знаеше, че тя наистина тачи паметта на Макбрайд, защото стриктно се придържаше към траура си. Навярно никой не би могъл да замести Макбрайд в сърцето й. Или пък, ако не е така, би ли могъл друг мъж, би ли могъл той да внесе поне малко щастие в живота й? С желание би приел и съвсем мъничка част от сърцето й, ако тя можеше да му даде само това.

— Лейди Браяна? — изрече меко Джейми.

Браяна се сепна. Смяташе, че е сама, като се изключат лебедите и някаква патица.

До нея стоеше той, мъжът, който за броени дни се бе превърнал някак си във важна част от живота й. Бе заел постоянно място в ума й, а, опасяваше се, и в сърцето й. Дали това бе любовта, която предсказа госпожа Бък? Или тя погрешно бе приела неговата любезност за нещо повече?

Изчервявайки се от мислите си, Браяна се надигна. Ръката на Джейми бе пред нея, предлагайки силната си подкрепа. Тя я пое. Хвана се за здравите му, вдъхващи спокойствие пръсти и внезапно почувства сигурност. Ръцете на Джейми можеха да успокояват. Ръцете на Донал бяха големи, груби и способни да причиняват само болка.

— Нямахме възможност да разговаряме много на закуска — каза той.

— Да — съгласи се Браяна.

— Как сте? — запита той, все още държейки ръката й. Тя бе топла и мека. И толкова приятна!

— Ами добре — отвърна тя и внезапно усети свян от присъствието му.

Джейми се проклинаше. Искаше му се да притежава поне малко от уменията на Кам както да води разговор, така и в отношенията с жените. По дяволите, колко неловко се чувстваше! Опитът му с жените бе нищожен. В Лондон живееше в свят на лесни завоевания и случайни сношения; бе открил, че този живот е противен на природата му. Бившият съпруг на Браяна сигурно е бил много добър и изкусен любовник, опитен в изкуството да ухажва и печели жените, подобно на краля и Кам. Какво би могъл да предложи на жена, навикнала на вълнуващ мъж? Преценяваше се като спокоен човек, отдаден на четенето и играта на шах. Много отдавна бе приел прякора Кралския пуритан.

И все пак желаеше лейди Браяна за другар в живота.

Дали тя ще си помисли, че общественият му статут не е достатъчно висок? Дали ще се присмее на намерението му и ще сметне, че той може да служи само на амбициите, но не и на сърцето й?

Отново проехтя гръмотевица, този път по-близо.

— Трябва да се връщаме — рече Браяна.

Джейми стисна ръката й още по-здраво и я поведе към къщата.

Дъждът заваля, преди да стигнат. Бяха целите мокри, дрехите залепнаха по телата им. Едва успяха да стигнат до беседката, където намериха заслон.

— Можем да останем тук за малко, да почакаме и да видим дали бурята ще утихне — предложи Джейми, отмятайки мократа коса от широкото си чело.

Браяна, която пусна ръката му тъкмо преди да влязат в беседката, бе цялата мокра, задъхваше се. Черната й рокля бе натежала от водата и очертаваше стройното й тяло. За този мъж, свикнал с жените от кралския двор с тяхната пищна, прелъстителна красота, сигурно изглеждаше като проскубана сврака, слаба и черна.

Тя се разтрепери.

— Позволите, госпожо — каза Джейми, съблече жакета си и го наметна на стройните й рамене.

Браяна му бе благодарна. Дрехата му бе мокра, но все пак осигуряваше поне малко топлинка.

— Благодаря — промълви тя.

Дъждът валеше като из ведро. Браяна и Джейми се притиснаха по-плътно един към друг. Седяха на мраморната пейка и се вглеждаха и вслушваха в силния дъжд, подслонени сред розите, чийто аромат се носеше тежко из въздуха.

Браяна въздъхна, стоплена от присъствието на Джейми. Дъждът вече нямаше значение. Единственото, което имаше значение, бе спокойствието от близостта на този мъж.

Джейми протегна ръка, за да оправи разбърканите й влажни черни кичури, погали ги, задиша учестено и ги приближи към устните си.

— Какво правите? — попита Браяна и се обърна към него.

Джейми пусна косата й и се наведе към гладките й устни, към разширените й златисто-кафяви очи, които премигваха от объркване. Устните му бавно докоснаха нейните устни.

Браяна бе удивена, дори стъписана. Седеше неподвижно и с ужас очакваше Джейми да притисне необуздано устни към нейните, както бе правил Донал в онези редки случаи, когато бе насилвал устата й, преди да насили тялото й.