Вероника Хол - Девицата и звярът

В градината щеше да намери уединението, от което се нуждаеше. Беше й дошло до гуша от любезни разговори, неискрени комплименти и намеци, че навярно ще съжалява за уредения си от краля брак. Едно иронично подмятане най-накрая преля чашата. Мариса го дочу, докато минаваше покрай библиотеката, чиято врата бе леко открехната.

— Ако това е белег за кралско благоволение, по-добре да мина без него. Представете си само да видите подобно чудовище в леглото си.

Тези думи бяха отправени към друга жена, чийто отговор бе още по-груб и Мариса почувства как бузите й се изчервяват.

— Да се надяваме, че графинята поне не пали свещите. Навярно дължината на онази работа на новия граф си струва ужаса, който предизвиква лицето му. Чувала съм да казват, че недъзите се компенсирали с голяма надареност.

През отворената врата се разнесе фалшив кикот. Мариса я бутна и влезе. Гърбът й бе изправен, ръцете — изпънати отстрани.

— Как смеете? — Зелените й очи бяха ледени. Умният човек би прочел и обърнал внимание на изписаното в тях послание.

Двете жени стреснати станаха от дивана и се изчервиха при вида на жената, за която клюкарстваха, но едната все пак високомерно заяви:

— Просто казваме онова, което повечето от поканените тази вечер си мислят.

— Това ли е глупавото ви оправдание? — запита Мариса.

— Ние ви съчувстваме — добави другата жена.

Гласът на Мариса бе студен.

— Не ми е необходимо съчувствието ви — каза тя решително. — Напуснете дома ми.

— Не можете да промените общото мнение — предизвика я първата жена.

— Госпожо, вие сте безсрамна мръсница! — бе отговорът на Мариса. — Да не би да си мислите, че вашето мнение ме интересува? — Тя се засмя горчиво.

— А би трябвало — каза жената язвително, засегната от острата забележка на Мариса. — Тук не ви е префиненият Лондон, където несъмнено сте била любимката на двора — тя се засмя, — заедно с вашата нацистка ирландска братовчедка, която си мисли, че е по-добра от нас, богобоязливите люде.

— Вие сте лъжлива лицемерка — каза бавно Мариса, наблягайки на всяка дума. — Махайте се, преди да наредя да ви изхвърлят пред всички гости като презрян боклук, какъвто впрочем сте! — Тя застана в очакване на вратата.

— Много добре — каза жената с измамна любезност. — Може би сбъркахме с прекалената си загриженост — продължи тя и отблъсна ръката на приятелката си, когато тя се опита да я издърпа навън. Копнееше да каже думите, които биха нанесли решаващия удар. — Бездруго разправят, че родът Фицджералд ражда само курви, тъй че по-добре да запазим загрижеността си за нещастния ви съпруг.

— Роуина — умоляваше я другата жена, — млъкни, за Бога!

— По-добре честна курва, госпожо, отколкото нещастна проститутка, за чиито услуги и половин пени би било прекалено висока цена! — Мариса повдигна кестенявите си вежди и я погледна с отврата, сякаш виждаше някаква особено противна гадинка. — Наистина, ще си позволя да предположа, че за да спите с някого, би трябвало да го подкупите… И си помислете добре преди да повторите някоя от клеветите си. Имайте предвид, че кралят е отзивчив… — тя съзнателно направи пауза — към молбите ми.

«Само се опитайте!» — закани се Мариса наум.

Наблюдаваше ги как си тръгват. Но доволната усмивка на устните й скоро се смени от хлад в сърцето. Тя хлопна вратата на библиотеката и се запъти към градината.

Едва тук, разхождайки се сама сред благоуханните цветя, тя намери отдих от оживлението в къщата. Толкова много време бе пропиляла сред гостите! Липсваше й насладата от спокойствието в Ирландия, където се разхождаше сама по скалистия бряг, вдишваше свежестта на океанския въздух и бродеше из природата. Но тогава тя бе момиче, необременено с истински отговорности. А сега бе жена, която носеше на раменете си цялата тежест както на собствената си репутация, така и на репутацията на мъжа си.

Краката сами я отведоха до обвитата в розови храсти дървена беседка. Мариса влезе в нея и пътьом откъсна голяма бяла роза. Бе играла тук като дете, когато баща й идваше в това имение. В детските й спомени беседката бе вълшебно място.

В беседката имаше извита мраморна пейка. Мариса набра полите си и приседна. Замисли се. Дали всички гости тази вечер си бяха съставили същото мнение като онези две злоезични кучки? Спомни си изражението на няколко лица, когато двамата с Кам слизаха по стълбите. Неспособност да повярват. Шок. Жалост. Страх. Глупци! Те виждаха само куцането, счупената ръка, открояващата се черна превръзка на окото. Не виждаха онова, което бе открила тя: мъжа, който бе служил достойно на каузата на своя крал; мъжа, който бе предизвиквал отбраното лондонско общество насред театъра; мъжа, в чието докосване се криеше някаква невероятна магия и който само с просто докосване откриваше нещо неизвестно, скътано дълбоко в нея.

По каменната пътека прозвучаха стъпки. Мариса напрегна слуха си и чу потропването на бастун. Сърцето й заби по-бързо.

Кам спря. Сребристата рокля на Мариса се забелязваше отдалеко. Ангел в нощта, предлагащ избавление. Нешколувана прелъстителка, необучена сирена, която му даваше знак да се приближи към покритата с рози беседка.

Той пое дълбоко дъх. Кръвта във вените му се разгорещи. Пулсът му се ускори. Ръката му стисна златната дръжка на бастуна. «Тя е моя! — искаше му се да изкрещи на всички. — И аз съм неин.»

Кам се приближи бавно, за да не я изплаши, и седна до нея на мраморната пейка. Помълчаха за миг.

— Кажете го отново — помоли Кам дрезгаво.

— Кое? — запита тя, усещайки мириса на ароматизирания сапун, който той винаги използваше.

— Името ми. Кажете го. — Гласът му беше невероятно прелъстителен.

Мариса облиза устните си.

— Камерън — прошепна тя в обкръжаващата ги тишина.

Кам се наведе към нея, устата му се доближи до шията й. Тя усети дъха му над обецата си.

— Махнете я — каза той, навивайки една от многобройните й къдри около жилестия си пръст.

Мариса с треперещи ръце свали украшението и той веднага впи устни в месестата част на ухото й и го пое нежно в устата си. Главата й се отметна назад.

Мариса се задъха. Тялото й се обля в топлина. Със сръчните си пръсти Кам успя да се справи със стегнатите закопчалки на роклята й и корсетът се плъзна надолу. Силната му лява ръка я обгърна. Той бавно премести ръката си нагоре, махна твърдия корсет и меката тъкан под него и обхвана лявата й гърда. Зърното й се втвърди — той триеше ритмично върха му с палец.

— Камерън — простена тя. Устните му докосваха раменете й, галеха кожата й с възбуждащия си допир. Дишането й се учести, изпълни я странен, силен копнеж.

Кам знаеше, че може да вземе Мариса, да я доведе до границата на пълно отдаване. За един бивш развратник, който можеше да разчита на цял арсенал от умения, това би било съвсем просто. Но не и тук! Не и сега, макар че тялото му бе готово и копнееше да повелява над нейното. Тази беседка не бе най-усамотеното място, нито пък най-удобното и за двама им. Той знаеше подходящо място. Спокойно и сигурно, далеч от любопитните погледи на семейството й. Там, където той щеше да бъде господар на положението.

Ръката му прихвана главата й и нежно я обърна, тъй че езикът му да може да премине по цялата й уста. Мариса отвори устни и Кам пое нещата в свои ръце, задълбочаваше и удължаваше всяка нова целувка. Харесваше му дивата невинност на устата й, вкусът на вино, останал на езика й. Копнееше да се потопи в насладата на целувките им, да я възбужда, докато тя не откликне със собствената си пламенна страст.

Мариса се вкопчи в гърба му, впи нокти в кадифения му жакет и го придърпа още по-близо до себе си, сякаш се боеше, че ако го пусне, може да изчезне. Невероятно усещане — усещането за устните му, сливащи се с нейните устни!

«Камерън!» — пищеше тя наум от удоволствие.

Той откъсна устни от нейните и пое дълбоко дъх. Мъжествеността му се бе изпънала, стегната в бричовете; измъчваше го силна, пулсираща болка, която копнееше за облекчение, която бе жадна за окончателно сливане. Трябваше да спре или всичко щеше да бъде загубено. Контролът му вече бе достигнал предела си; всяка следваща размяна на интимности с Мариса би променила решението му.

Той се отмести леко. Очите й пърхаха отворени, огромни, питащи. Устата й бяха подути от целувките му. Гърдите й се повдигаха и спускаха, зърната им бяха набъбнали под плата на ризата. Мариса гледаше като жена, готова за окончателната кулминация на любовта. Преди той бе имал само една девственица: предпочиташе да бъде с опитни жени, които знаеха правилата на любовната игра и не хранеха никакви илюзии. Така бе по-лесно. По-добре за всички засегнати, особено за него. Девствениците, бе решил още навремето, бяха задължение, което бе най-добре да остави на някого другиго.

Сега обаче разбираше, че е спечелил онова, което някога бе презирал. Устните на никоя друга жена не го бяха възбуждали така, както Марисините. Никоя друга жена не бе предизвиквала такава внезапна реакция в тялото му както съпругата му с нежния си допир.

Той оправи внимателно корсета й и го издърпа нагоре, опита се да затегне дантелените връзки, които бе развързал.

Мариса, възвърнала най-сетне гласа си, попита прегракнала от страст:

— Какво правите?

— Мисля, че е очевидно, миледи — каза Кам, насилвайки се да се усмихне и стана. — Помагам ви да се облечете.

— Боите се да не ни открият тук, така ли?