Браяна и Джейми се спогледаха.

— Моля всички ви да поздравите заедно с мен лорд и лейди Деран по случай брака им — повтори лейди Барбара. Прислужниците забързаха да напълнят отново чашите на гостите, а старата графиня вдигна чашата си за наздравица. — За графа и графинята!

— За графа и графинята — повториха гостите.

Мариса реши, че трябва публично да благодари на баба си и че точно сега е най-подходящо да направи това, така че застана до старата жена и стисна здраво ръката й.

— Аз също бих искала да вдигна наздравица. Тя е за моята баба, Барбара Тримейн Фицджералд, вдовстващата графиня Деран, чиято обич и подкрепа означават за мен много повече, отколкото смята самата тя. Съмнявам се, че бих се завърнала, ако не бе тя. Баба ми храбро бранеше моето наследство, дори и срещу силите на Републиката, когато се налагаше. Моля, вдигнете чаши в нейна чест. — Мариса стисна жилестата ръка на баба си. — В чест на моята grand-mere!

Мариса се усмихна гордо.

Ехото в залата повтори думите й. Чу се сдържано ръкопляскане. Барбара сияеше в центъра на вниманието.

Стоящият до Мариса Кам също реши да направи жест. Дълбокият му мелодичен глас незабавно привлече вниманието на цялата зала.

— Да живее Негово най-милостиво величество Чарлз II, наш крал по Божията воля! А също и — добави той, напомняйки за неотдавнашния брак на английския крал с португалската принцеса, — нашата нова кралица Катерина.

И отпи от чашата си с поглед, търсещ из залата Джейми. Видя приятеля си, застанал само на няколко крачки от него заедно с лейди Браяна. Джейми изглеждаше спокоен и щастлив. Дали неговият другар не се бе поддал на очарованието на ирландската вдовица? С окото на познавач Кам оценяваше красотата на Браяна: прелестна дама, която би била напълно подходяща за съпруга на Джейми, както и Джейми би бил напълно подходящ за неин съпруг. Кам познаваше отлично характера на Джейми, неговото чувство за отговорност. Навярно би трябвало да обсъди този проблем с Мариса.

Тази мисъл предизвика лека усмивка на лицето му.

Мариса.

Неговата съпруга.

Тази вечер неговата графиня нямаше равна на себе си по красота. Буйната й кестенява коса обкръжаваше с многобройните си къдри стройната й шия. Той се замечта за тази нощ, когато Мариса щеше да очаква целувките му, да копнее да правят любов. Докога още би могъл да изчаква да се слеят в едно?

Извърна глава към жена си. Роклята й бе от сребрист сатен, ризата — от кремава коприна, която придаваше на кожата й зашеметяващо излъчване. Диаманти и перли украсяваха китките, ушите и шията й, блестяха дори на обувките й. По стените на стълбището висяха портретите на дедите й. «Питър Лили би трябвало да нарисува и нея» — помисли си Кам. Само отличен художник би могъл да представи израза й. Образец за красота, запечатан на платното за всички следващи поколения, вечно свидетелство за хубостта й тази вечер.

На широката му уста се появи усмивка. Не му трябваше картина — споменът за Мариса тази вечер щеше да остане с него през целия му живот. Когато остарееше, щеше да го извади от чекмеджето на паметта си и да се наслади на чувствения спомен. А после пак да го заключи дълбоко, запазвайки го за времето, когато ще има нужда да изпита още веднъж ускоряващото пулса усещане за сексуална възбуда.

Гостите очакваха знак за началото на танците и общото веселие. Вдовстващата графиня погледна внучката си.

Разбирайки мълчаливия й въпрос, Кам кимна. Обичаят изискваше той и съпругата му да открият танците, но той не бе в състояние да го направи и имаше нужда от заместник.

Джейми разбра молбата, изписана на лицето му и без да се колебае, остави Браяна и се насочи към Кам и Мариса.

— Мога ли да имам изключителната чест за този танц, миледи? — попита любезно Джейми и се поклони.

Опряна на лявата ръка на Кам, Мариса вдигна глава и го пропита с пълното съзнание какво точно иска от него:

— Разрешавате ли, милорд:

— Да, миледи — отвърна Бюканън, повдигна ръката й и докосна нежната плът с топлите си устни.

Колко чудесно бе да усеща устните му върху кожата си, помисли си тя. Погледът й срещна неговия. Това, че можеше да мисли така, я шокира за миг. И все пак бе истина. Между тях се бе появило притеглянето на неизказана страст. Нямаше смисъл да отрича това. Въпреки липсата си на опит Мариса интуитивно разбираше, че ги свързва някаква здрава връзка.

С леко подрезгавял глас Мариса каза:

— Благодаря ви, Камерън.

Джейми я хвана за ръката и я поведе към центъра на залата, за да открият празненството.

Камерън. Най-сетне бе произнесла името му на глас, съвсем съзнателно. Силата на тази единствена дума прониза тялото му и го разтърси. Нямаше го вече далечното и формално «милорд» или смразяващо учтивото «съпруже». Кам чу името си, сякаш бе изречено за пръв път, ново и чисто. Като си помисли човек, че някой може да чува името си през целия си живот, без да разбира истинската наслада от него, докато любимата му не го произнесе! Само допреди месец той би се присмял на всеки, който би му казал подобно нещо. Циничният му хумор бързо би представил другия като глупак, на когото му липсва и капка разум.

По дяволите! Мариса бе успяла да проникне през бронята му, и то само защото бе изрекла името му.



Мариса погледна към съпруга си.

— Изглежда, умът ви не е насочен особено към танца — каза Джейми.

— Толкова ли лошо танцувам? — запита тя. — Ако е така, моля за прошката ви. — Мариса с мъка откъсна очи от съпруга си. Какво я привличаше към него? Шумната тълпа в залата сякаш не съществуваше.

— Не, миледи, вие сте самото съвършенство — увери я Джейми. — Макар че, за да съм честен, трябва да призная, че сте разсеяна, сякаш ви се иска да сте някъде другаде. Така ли е? Или пък ви се иска на моето място да е друг? Камерън ли?

— Глупости — заяви тя.

— Нима? — настоя упорито той.

Мариса вдигна брадичката си. Очите й срещнаха питащия му поглед.

— Прав сте — отвърна тя.

Той говореше тихо, тъй че само тя да може да чуе думите му.

— Можете да ми се доверите, миледи.

Музикантите засвириха отново и Мариса и Джейми се съсредоточиха върху сложните стъпки. Мариса му вярваше.

— Мисля, че мога да ви се доверя — каза тя и го погледна с широка усмивка, която идваше от сърцето й. — Сега е моментът да ви изкажа своята признателност. Благодарна съм, че се отзовахте на поканата ми.

— Удоволствието е мое — заяви той.

— Въпреки това зная, че службата ви в Лондон при Негово величество е изключително важна.

— Мога ли да споделя с вас една тайна? — запита Джейми.

— Разбира се — отвърна Мариса.

— Животът, който водя там, е истинско бреме за мен. — Кафявите очи на Джейми гледаха прямо. — Когато започнах, имах цел, която споделих с Камерън — да видя Чарлз Стюарт на трона на Англия, защото това е негово рождено право. След като задачата бе успешно изпълнена, открих, че дворът ме уморява. Онова, което преди бе интригуваща игра, сега загуби привлекателността си за мен. Което не означава, че Негово величество вече няма врагове, дори напротив: всички владетели имат врагове. Но сега има други хора, които с желание биха поели моите отговорности. — Той направи пауза, за да изпълнят една сложна стъпка. — А аз останах сам. Нямам семейство, съпруга или деца, с които да споделя живота си.

Мариса разбра, че това е признание за самотност.

— И желаете да промените начина си на живот?

— Да — отвърна той. — Бих искал да имам това, което виждам около себе си. Съпруга. Жена, която да споделя леглото ми.

Мариса вдигна вежди.

— Човек лесно може да има всичко това и без да се жени.

— Не, не! — възрази Джейми. — Ако нещата стояха така, спокойно бих могъл да запълня живота си и в Лондон. Търся съпруга, а не метреса.

— Имате ли някого предвид?

Той реши да бъде откровен.

— Някоя, като братовчедка ви. Като лейди Браяна.

Джейми не знаеше точно какво ще последва, но най-малко бе разчитал на доволния вид, изписал се на лицето на Мариса.

— Смятам, че вие и братовчедка ми ще си подхождате отлично — рече тя.

— Мислите ли?

— Да — отвърна Мариса, разтваряйки ветрилото си. Танцът бе завършил. — Макар че може би ще ви е изключително трудно да я ухажвате.

— Но вие няма да ми пречите, нали?

Мариса поклати отрицателно глава. Тръгнаха обратно към Кам, който стоеше между вдовстващата графиня и лейди Браяна. По пътя хората ги спираха и я поздравяваха по случай венчаването й.

С тих глас, тъй че думите й да бъдат чути само от него, Мариса попита:

— Можете ли да останете с нас известно време?

— Защо? — вдигна глава Джейми.

— За Камерън е добре да има до себе си истински приятел, особено когато заминем за Фиц Хол. — Зелените й очи внезапно проблеснаха весело. — Освен това как бихте могли да ухажвате братовчедка ми, ако се върнете в Лондон?

— Изкусните ви доводи ме убедиха, миледи — отвърна Джейми. Това наистина бе най-добрият изход. Той щеше да е в състояние да наглежда Кам и графинята, като същевременно поддържа и връзките си с Лондон. Мрежата му щеше да продължи да се опитва да разкрие кой е отговорен за нападението срещу Кам и Мариса. Сърцето го болеше заради ужаса, който сигурно бе изпитала тази жена, въпреки че Кам бе похвалил храбростта й. Джейми не бе могъл да предотврати онова, което се бе случило с Кам преди години и угризенията все още го навестяваха. Той имаше дълг към приятеля си: да се опитва с всички сили да го опази от всяко зло.

— Ще съобщя на Бридж, камериера ми, да ми вземе още дрехи. Онези, които донесох, не са достатъчни.