Погледна отражението си в огледалото и бузите й поруменяха, като видя колко добре й стои роклята. На всяка китка носеше перлени гривни, затегнати с диамантени закопчалки. На шията си бе поставила перлено колие. На ушите й блестяха перли и диаманти.

— Изглеждате прелестно, миледи — каза Чарити с въздишка.

— Благодаря — отговори Мариса. — Виждала ли си ветрилото ми?

— Ето го, миледи — каза Чарити и го вдигна от леглото.

Мариса го отвори. Въпреки че вечерта бе хладна, тя имаше нужда от него.

— Можеш да съобщиш на слугата на графа — Кендъл, че очаквам съпруга си, за да слезем по стълбите заедно.

— Веднага, миледи — каза тя и напусна покоите на графинята с широка усмивка. Нейно благородие със сигурност щеше да прекара нощта с господаря чудесно. Все пак беше странно, че не споделят едно легло, макар и да са вече женени. Понякога, когато смятаха, че никой не ги вижда, си разменяха потайни погледи, бързи и напрегнати, и Чарити не винаги ги разбираше. Наистина, според нея негово благородие не бе най-красивият мъж на света с всичките тези белези и изобщо с целия си вид. Но пък нито бе прекалено строг, нито се опитваше да глези нея или която и да било от другите прислужници. Според нейните наблюдения той спазваше категорично брачните си обети. Това я радваше, защото Чарити обичаше много господарката си. В Лондон бе чула разкази за дивашките нрави на двора, за развратници, които скитали из града, търсейки нови завоевания. Чарити знаеше, че като слугиня тя и всички като нея се водят лесно достъпни за повечето мъже с високо положение. Фактът, че остана девствена по свой избор, бе просто късмет в свят, който изобщо не се вълнуваше от това.

Кендъл отвори вратата и Чарити му се усмихна — познаваше добре слугата на негово благородие, също местен жител от Дорсет. Дребното му, жилаво тяло, наследено от ирландското семейство на майка му, запречваше вратата.

— Да?

— Нося съобщение от нейно благородие — обяви важно Чарити.

Кендъл вдигна вежди и повтори:

— Да?

— Графинята очаква съпруга си — отвърна Чарити.

— Тогава — чу се гърленият глас на графа зад Кендъл, — нека не караме госпожа съпругата ми да чака, нали?



Джейми Ковингтън наблюдаваше насъбралото се в огромната зала множество. Десетките мъже и жени се смееха и бъбреха, а погледите им постоянно се стрелкаха към широкото стълбище, в очакване на началото на представлението. Защото това си бе представление, реши Джейми. Неговият приятел щеше да бъде за пореден път обект на всеобщо внимание, както и съпругата му. В какво щяха да превърнат тези провинциалисти Камерън Бюканън? Светлокафявите очи на Джейми огледаха залата, преценявайки събралите се. Трудно беше да съди.

Стройна тъмнокоса жена в другия край на пълното с хора помещение привлече погледа му. Дъхът му секна за миг. Когато тя извърна глава и гъстите черни къдри се разпиляха по голите й рамене, той я позна. За Бога, тя бе прелестна! Това бе лейди Браяна О’Далей Макбрайд, но тази вечер бе оставила черните си вдовишки одежди и вместо тях носеше рокля с бронзов цвят. «Кожата й сякаш искри» — помисли си той. Украшенията на шията, китките и ушите й бяха зашеметяваща колекция от безценни рубини.

Джейми откри, че без да иска, тръгва право към нея. Физическото вълнение, което бе усетил в Лондон в нейно присъствие, сега бе по-силно. В тази мълчалива красавица имаше нещо, което го привличаше. Чувстваше се като човек, който дълго е бил сляп и внезапно е съзрял силна светлина.

— Лейди Браяна — каза тихо Джейми.

Браяна, която бе видяла Джейми да се придвижва към нея, вдигна глава и го погледна право в лицето. Първоначалното й вълнение изчезна, щом срещна топлия му поглед.

— Здравейте, господин Ковингтън — отвърна тя на поздрава му. В гласа й се усещаше топлота.

— Джейми, моля — настоя той с лек поклон.

— Както желаете, Джейми — съгласи се тя и одобри избора му да не носи, за разлика от мнозина други мъже в залата, сложна перука и модна шапка. Дворцовата мода, предимно във френски стил, проникваше в провинцията по-бавно.

— Наистина е изключително приятна изненада да ви видя тук, в Дорсет. Едно приятелско лице е добре дошло. — Пръстите на Браяна си играеха с нервни движения с ветрилото.

С внезапна, шокираща яснота Джейми разбра, че желае тази жена за съпруга, за другар в живота. Като никоя друга, тя проникваше в сърцето му и го изпълваше с тиха наслада.

Джейми й се усмихна широко.

— Благодарен съм, че лейди Деран е намерила за подходящо да ме покани на това тържество.

— Аз също — промълви нежно Браяна.

— Бих желал да запазите един от танците за мен, лейди Браяна — помоли Джейми.

Гъста руменина пламна по бузите на Браяна. Тя сведе очи и рече:

— Няма да танцувам тази вечер.

— За Бога, колко съм нетактичен — извини се Джейми. — Забравих, че все още оплаквате загубата на съпруга си. Простете ми.

Браяна се запита какво ли би казал Джейми Ковингтън, ако му признае, че не оплаква Донал Макбрайд, а е облекчена от смъртта му, защото никога повече нямаше да бъде насилвана да споделя леглото си с мъж, който я отвращава. Знаеше, че по свой начин е отговорна за трагедията, защото не бе успяла да напусне съпруга си. Би ли разбрал някой убеждението й, че е длъжна да остане? Браяна бе научена да уважава обетите, които е дала пред Бога: че ще бъде покорна съпруга на Донал във всичко и така нататък. Нейната религия забраняваше развода. Тя бе понасяла грубите ласки на Донал със стоическа решителност. Нито веднъж не я бе докоснал с обич. Спокойната привързаност, която бе видяла между брат си и жена му, милувките и обичта, отсъстваха изцяло от собствения й брак.

Усети колко силно я наранява фактът, че трябва да отблъсне предложението за танц. А как би искала да приеме! Танците й липсваха. Но вината и гордостта я държаха нащрек.

— Благодаря за любезното ви предложение, Джейми. Бих искала да можех да приема.

«Какъв глупак съм!» — помисли си Джейми.

— Разбирам, лейди Браяна. Моля ви, простете ми тази невероятна нетактичност.

Извиняваше се, само за да остане с нея по-дълго. Навярно животът в столичния град го бе направил циник. Там бе виждал вдовици, които прекарваха няколко дни в траур, а после бързо и охотно заменяха черните си одежди с дрехи, предназначени да привлекат някой богат покровител. Познаваше и други жени, които бяха обичали съпрузите си, но разбираха, че трябва да се омъжат повторно, за да продължат живота, с който са свикнали.

Браяна му се усмихна горчиво.

— Извинен сте, разбира се. — Тя хвърли бегъл поглед към гостите. — А какво смятате, че те — тя наблегна на тази дума с леко, дискретно махване на ветрилото си — ще си помислят за братовчедка ми и нейния съпруг?

Джейми взе две чаши вино от сребърния поднос в ръцете на облечен в ливрея слуга и подаде едната на Браяна. Пръстите им се докоснаха за миг и между тях премина блестяща искра, която и двамата не осъзнаха напълно.

— И аз си задавам същия въпрос — призна той и отпи от виното. — Склонен съм да мисля, че ще са твърде озадачени.

— Искате да кажете, че ще се чудят защо братовчедка ми се е омъжила за Бюканън?

— Точно така — отвърна той. — И несъмнено ще стигнат до погрешни заключения.

Браяна повдигна глава. Радваше се, че Джейми не е така едър и заплашителен, какъвто бе Донал.

— А какви са верните заключения?

— Че това е връзка, предизвикана от доблест и дължаща се на лоялност. — Той отново вдигна чашата към устните си. — Само ако…

— Само ако какво?

— Само ако — завърши той — можеха да проникнат зад непроницаемото лице на Камерън.

— Както направи Мариса — каза Браяна.

— Дали? — запита Джейми. — Наистина?

Браяна кимна.

— Да не би да мислите, че на Мариса й липсва състрадание? — попита тя. — Виждала съм я как гледа съпруга си. И погледът й не изразява нито отвращение, нито страх.

В залата се спусна тишина. Музикантите в галерията спряха да свирят. Джейми и Браяна млъкнаха.

Всички очи бяха насочени към широкото стълбище. Под него бе застанала вдовстващата графиня и се усмихваше широко. Зелените й очи блестяха триумфиращо. Тази вечер Барбара носеше най-екстравагантната си колекция от смарагди — колие, гривни, обеци и скъпоценни шноли, закрепени в косата й. Златната й рокля събираше възхитените погледи и на мъжете, и на жените.

— Поздравявам всички ви с добре дошли от името на граф и графиня Деран — започна тя, радвайки се на благонамереността на събралите се. — Помолих ви да дойдете тази вечер, за да споделите с мен огромното щастие, което изпитвам от това, че любимата ми внучка се завърна в Англия и при мен, за да получи полагащото й се наследство. Тази вечер празнуваме и завръщането й, и неотдавнашния й брак. В нейно отсъствие се опитах да поддържам наследството й според силите си — продължи Барбара със силен глас, който леко трептеше от вълнение, — и да спазя желанията на сина си, нейния баща.

Отнякъде се чу биенето на часовник.

— Твърде много години бях лишена от присъствието и обичта на най-младия член на семейството ми, за което проклинам онзи кучи син Кромуел: нека Господ прати порочната му душа в ада завинаги! — заяви тя яростно, но след миг тонът й се смекчи и тя продължи: — Всъщност единственото, което искам да направя, е да ви помоля да пожелаете заедно с мен добре дошли на Мариса и мъжа, за когото тя се венча, Камерън Алистър Бюканън. — Тя кимна леко, което бе знак за музикантите да засвирят отново.

Щом музиката започна, Мариса и Камерън слязоха по стълбите, хванати за ръце. Залата бе притихнала, чуваха се само звуците на инструментите. Разговорите бяха секнали: всички наблюдаваха как граф и графиня Деран слизат при старата графиня. Мариса отправи на баба си любящ поглед и я целуна топло по бузата. За огромна изненада и на Мариса, и на Барбара, Кам направи същото.