— Както казах на графинята, аз съм ясновидка. Понякога предсказанията ми са конкретни, но в повечето случаи са просто усещане за нещо. — Госпожа Бък хвана ръката на лейди Браяна. — Няколко нощи поред една тъмна дама навестяваше сънищата ми. Чух викове на скръб и болка. Кръв се стичаше по витото стълбище. После видях телата на млад мъж и стара жена. Когато графинята ме посети днес, усетих, че тъмната дама от сънищата ми е наблизо.

Браяна издърпа ръката си и шепнешком попита:

— Какво мислите да правите сега?

— Нищо.

— Нищо? — удиви се Браяна.

— Да, миледи. Какво да правя според вас? Просто ви го казвам.

— И защо?

— Защото трябва да пропъдите чувството си за вина. Защото ако то остане във вас, не ще преживеете живота, който ви очаква.

— Какво искате да кажете? — попита Браяна с пълни със сълзи очи.

— Не е било по ваша вина. Онова, което се е случило, е трябвало да се случи.

— Вие не разбирате — каза Браяна почти разплакана. — Щях да успея да предотвратя трагедията, ако не ми липсваше смелост! — Без сама да знае защо, Браяна се довери на тази непозната.

— Не, миледи. Те са избрали своя път, както трябва да направите сега и вие. — Госпожа Бък стана. — Уроците на живота често са горчиви. — Тя хвърли поглед на роклята, която лежеше на леглото, и се усмихна: мъжът, когото бе видяла в сънищата си, щеше да бъде доволен. — Щастието е пред вас, миледи, стига да прокудите миналото от ума си.

В стаята се смрачаваше: бавните сенки, проникващи отвън, поглъщаха светлината.

— Трябва да ви оставя. Сбогом, госпожо.

С пълни с влага очи Браяна изпрати гостенката си и щом вратата се затвори, сълзите, които досега бе сдържала, бликнаха. Тя се разрида, раменете й се разтърсваха от огромната й болка.



Конникът видя самотната женска фигура на пътя точно преди галопиращият му жребец да връхлети върху нея. Той дръпна юздите и големият кон се изправи на задните си крака, сякаш бе полетял във въздуха.

— Луда ли си, жено? Можех да те убия! — гневно викна Кам.

Жената, стресната за миг от едрото животно, близнак на онова, което сутринта бе яздила графинята, вдигна глава и видя лицето на мъжа.

Кам позна втренчения й поглед и устата му се извиха присмехулно.

— Простете, че ви уплаших.

Гласът му проникна в нея със силата на забит кинжал. Тя разпозна и гласа, и човека и пое дълбоко дъх.

— Не сте ме уплашили, сър. Просто се бях… улисала. — И тя наистина се беше улисала, защото не позна веднага гласа, който бе чула да вика в агония. — Простете ми. Мислите ми бяха далеч оттук.

— Това е очевидно, госпожо. Трябва да сте по-внимателна.

Заля я почти непреодолима болка, обгори я, сякаш кожата й се бе допряла до огън. Усещането бе толкова силно, че тя загуби свяст.

Кам скочи от коня, коленичи до нея и свали ръкавиците си. Пипна я. Гладката й плът бе топла. Бледите й очи бяха отворени и унесени.

Той видя един слуга от конюшнята, извика му да донесе вода, повдигна главата на госпожа Бък и каза:

— Не мърдай, жено.

Тя лежеше неподвижно, усещайки силните му ръце. Дори в оскъдната вечерна светлина можеше да види белезите по едната страна на лицето му. Върху едното му око имаше черна превръзка, прикриваща онова, което бе отдолу. Това беше мъж, който бе познал почти нечовешки страдания. Мъж, осъден поради гордост и стечение на обстоятелства на мрачен и мъчителен живот.

Момчето се върна с кофа вода и черпак.

— Да извикам ли някого, милорд?

Милорд. Сега госпожа Бък знаеше кой бе онзи безлик непознат. Това бе граф Деран, оженил се наскоро за Мариса.

— Не, върви си и ти — отговори Кам. Момчето се отдалечи бежешком, а той се обърна към госпожа Бък:

— Ето, изпийте това.

Тя пи. Водата я освежи и възвърна духа й.

— Благодаря ви, милорд.

— Можете ли да станете? Имате ли нужда от помощ?

— Ще се оправя, милорд.

Кам внимателно се изправи и протегна лявата си ръка да й помогне. Щом отново застана на крака, госпожа Бък леко се усмихна.

— Милорд Деран, аз съм госпожа Бък.

— Вашата репутация на лечителка ви предшества, госпожо.

«А страданието предшества теб» — помисли си тя. Да, тя бе в състояние да отиде при графинята и братовчедка й и да сподели с тях виденията си, но този мъж бе различен. Стени, здрави крепостни стени го обграждаха; само силна и дълбока любов би излекувала раните на тази душа и би разрушила укрепленията, които го държаха в плен.

— Ако някога мога да ви бъда от полза, милорд трябва само да ми кажете.

Думите й му се сториха искрени.

— Бог да ви пази, госпожо — каза той и хвана юздите на Ромул. Жребецът изцвили и заудря земята с копита.

— Спокойно — тихо промълви той на животното.

Госпожа Бък потръпна. Въздействието на този прелъстителен глас би стоплило сърцето дори на девица, колкото и да се съпротивлява. Той бе като натрапчива мелодия, проникваща право в душата. Това бе мъж, чиято любов си струваше всички усилия. Той бе по някакъв начин свързан с опасността, заплашваща графинята, защото госпожа Бък видя в ума си някаква фигура. Тя принадлежеше на жена, макар и лицето й да бе скрито. Опита се да я види по-ясно, но видението изчезна толкова бързо, колкото се бе и появило. Прощалните й думи към графа бяха:

— Бъдете внимателен, милорд, защото миналото все още ви преследва.

Глава шестнайсета

Докато се обличаше за бала, Камерън размишляваше върху прощалните думи на госпожа Бък. «Миналото все още ви преследва.» Какво, по дяволите, искаше да каже? Той стоеше неподвижно, докато камериерът подреждаше воланите на бялата, завършваща с дантели риза, подаваща се изпод черния му жакет. През разрезите на жакета се виждаше бляскавата сребриста подплата. Сребърни лентички украсяваха колана и крачолите на черния му брич. Чорапите му бяха също черни, с широки, обточени със сребро панделки на колената.

— Изглеждате чудесно, милорд. Нейно благородие ще бъде много доволна. — Камериерът отстъпи назад, за да се полюбува на делото си.

— Така ли мислите? — повдигна тъмнорусите си вежди Кам.

— Да, милорд.

За Бога, този слуга бе пълен глупак. А всъщност и самият той не бе по-разумен. Само заради нея бе наел местния шивач, инструктирайки го точно как и какво желае. Бе разбрал, че покровителството на граф Деран означава много за търговците от Фицпъмбъртън. Нищо не можеше да им попречи да изпълняват бързо желанията на графа. Заради щедрите възнаграждения, които плащаше, те биха пренебрегнали дори физическите му недъзи, когато имаха работа с него. Съзнаваше, че те се преструват, че не забелязват лекото му накуцване, обезобразените кости на лявата му ръка, черната превръзка на окото. Без съмнение му се присмиваха зад гърба, но никой жив мъж не би се осмелил да му се присмее в лицето.

Кам се приближи до малкото огледало в позлатена рамка, което бе позволил да поставят в стаята. Току-що измитата му тъмноруса коса се спускаше на едри вълни върху широките му рамене. Той повдигна бавно дясната си ръка и закри едната половина от лицето си. Взря се в отражението пред себе си. Лявата му ръка се сви в юмрук, ноктите се забиха силно в дланта му. Как копнееше да строши стъклото, да изтрие живия лик, който се отразяваше в него.

Юмрукът му се разтвори, дясната му ръка се отпусна. Да, миналото винаги щеше да бъде с него; той никога нямаше да може да му избяга, защото го носеше непрестанно на лицето си.

Тази вечер щеше да бъде изпитание за храбростта му. Всички, които щяха да дойдат, вече знаеха за физическия недъг на мъжа, за когото се бе омъжила Мариса Фицджералд. Мълвата, той отдавна бе разбрал това, имаше по-бързи криле от тези на Кралската куриерска служба.

«Нека ме гледат, по дяволите» — реши Кам и отправи прощален поглед на мъжа в огледалото. Покри го невидимо наметало от гордост. Той бе Камерън Алистър Бюканън, граф Деран, когото Чарлз II бе дарил с богатство и власт. Това бе той.

— Забравихте нещо, милорд — каза Кендъл и очите му блеснаха дяволито.

— Какво, моля?

— Това — съобщи Кендъл и подаде на господаря си пакетче, обвито в небесносиньо кадифе.

Кам дръпна копринената панделка. В гънките на кадифето лежаха две кърпички. Той взе едната и подаде другата в кадифената й опаковка на Кендъл. Бе изящно изработена, с вплетени един в друг инициали Ф и Б.

Фицджералд и Бюканън.

Скоро телата им също щяха да се преплетат в едно. Кам се закле в това.



Мариса бе нервна, дори леко трепереше.

— Побързай, Чарити!

Чарити се усмихна на нетърпението на господарката си: тази вечер обичайното спокойствие на графинята бе нарушено. Тя пристегна връзките на роклята и корсажът повдигна гърдите на Мариса още по-високо над накъдрената бяла дантела. После оправи ризата, закопчавайки я със скъпоценни закопчалки така, че да се вижда сребристият сатен на долната риза, и накрая отиде да донесе на Мариса пантофките от бяло кадифе, украсени с малки перли и диаманти.

Мариса чуваше музикантите, събрани в галерията, и мелодичните звуци на клавесините и виолите. Чарити й бе казала, че мнозина от гостите вече са дошли. Баба й щеше да ги забавлява долу, докато станеше време да представи внучката си и нейния съпруг на събралото се общество. Мариса се радваше, че се сети да покани Джейми Ковингтън, защото разбираше, че за съпруга й е изключително трудно да се изложи на публично внимание. Той щеше да има нужда от приятел, на когото да се доверява.

Кам бе много важен за нея и тя бе склонна да отиде дори още по-далеч в търсенията си.