— Наистина е добро — каза тя.

Мариса, облечена в домашна рокля от мека материя в наситено винен цвят, изпи чашата си. От една страна, тя се безпокоеше дали госпожа Бък е споходена от ясновидството си, а от друга, бе нервна, че наистина може да е така.

Госпожа Бък постави чашата си на подноса, вдигна очи към лицето на Мариса и се вгледа в зелените й очи.

— Вие сте обградена с голяма любов, миледи, но въпреки това около вас има завист и омраза.

— Омраза? — попита Мариса. — Кой може да ме мрази?

— Не е ясно, миледи. — Госпожа Бък стисна ръце в скута си. — Понякога дарбата ми е само чувство, без ясен образ.

— Дали е някой, който е близо до мен? Можете ли да ми кажете това? — настоя Мариса.

Госпожа Бък затвори бледосините си очи и се съсредоточи.

— Не, миледи, не е някой около вас. Преследва ви безжалостен ловец, човек, който няма да се задоволи, докато не пролее кръв.

Мариса потръпна.

— След като напуснахме Лондон, каретата ми беше нападната — съобщи тя направо, без заобикалки.

— Докато сте тук, сте на сигурно място — каза госпожа Бък и хвана ръката на Мариса, тази, на която графинята носеше златния пръстен на брачния си съюз. После вдигна глава и отново се взря в очите на Мариса. Знаеше със сигурност, че брачната връзка все още не е консумирана. Графинята бе девствена и й предстоеше да изпита плътското удоволствие.

— Вие ще познаете любовта по-силно и по-дълбоко, отколкото изобщо сте си представяли — каза тя. — Трябва да се доверите на сърцето си, защото то ще ви води, когато разумът не може.

— Сигурна ли сте? — попита Мариса. Къде щеше да открие онази любов, за която толкова убедено говореше госпожа Бък? Или тази жена казваше само това, което мислеше, че Мариса иска да чуе, без да е осведомена за истината на положението?

— Дотолкова, доколкото изобщо мога да бъда, миледи. — Лицето на госпожа Бък бе спокойно. — Ще се случат различни неща — и всяко от тях ще бъде изпитание за смелостта ви. Но храброто сърце ще надделее. — Тя пусна ръката на Мариса. — Бих искала да ви кажа повече, но не виждам нито лице, нито мога да свържа омразата с някое име.

— Това няма значение, имам бдителен страж.

— И все пак изпитвате известно съмнение.

— Може би — призна честно Мариса.

— Не ви карам да приемате думите ми насила. Или го правите, или не.

— О — каза Мариса, — аз наистина приемам това, което казвате.

— А вярвате ли ми? — попита госпожа Бък със скептична усмивка.

— Това е съвсем друг въпрос.

— Ще откриете онова, което търсите, несъзнателно, миледи, защото то е съвсем наблизо. — Госпожа Бък спря за миг, обля я спокойна топлина. — Краят на пътуването е съвсем близък. — Тя стана. — Ще ви оставя да привършите с тоалета си… но къде е Тъжната дама?

Мариса се усмихна на този прякор.

— Лейди Браяна почива в стаята си. Бих могла да й предам всичко, което трябва да й кажете.

— Няма да обсъждам това, миледи. Важно е да я видя лично.

— Братовчедка ми наскоро остана вдовица и все още скърби — поясни Мариса и стана. — Не мисля, че ще ви приеме.

Госпожа Бък я погледна в очите.

— Мога поне да опитам, ако ми позволите?

— Стаите й са долу, вляво от залата.

— Сбогом и на добър час, миледи.

— И на вас, госпожо Бък.



С преклонена глава Браяна привърши молитвите си, стиснала седефена броеница в ръка. Като католичка в една протестантска страна, тя изповядваше религията си тайно. Братовчедка й бе пер на кралството и Браяна уважаваше това. Знаеше, че английският крал Чарлз е толерантен към всяка вяра, но мнозина от поданиците му не бяха. В Лондон Мариса успя да уреди католически свещеник да посети Браяна. Тук обаче се бе оказало трудно.

Е, и преди беше така. Защото дори и при изповед тя не можеше да се насили да говори за греховете си или да предаде паметта на жената, която я бе обичала толкова много, че бе нарушила Божите заповеди и бе убила Донал Макбрайд. Смъртта му бе приета като нещастен инцидент, но Браяна знаеше истината. Нейната слугиня Бриджит й бе помогнала да се оправи след ужаса на първата брачна нощ, бе изсушавала сълзите, които тя бе проливала след всяко брачно посещение, бе виждала по тялото й следите от безотговорното грубо отношение на Донал, бе чувала неговите непрестанни хвалби за уменията му на любовник. Бриджит я бе умолявала да си отиде, да се върне в замъка на брат си Килрун.

Браяна си помисли колко глупава и горделива е била. Ако се бе осмелила да потърси помощта на брат си, и Донал, и Бриджит щяха все още да бъдат живи. Е, поправи се тя, поне Бриджит щеше да е все още жива. Щеше да се наложи, тя бе сигурна в това, брат й да убие Донал, но пък двубоят щеше да бъде честен. Килрун не би допуснал обидата към по-малката му сестра да остане ненаказана.

Донал бе пил онази последна нощ. Тя не бе добре — силно главоболие я бе принудило да се оттегли в леглото си рано. Час след това съпругът й бе дошъл в нейната стая и бе влязъл насила, изблъсквайки Бриджит, която бе приготвила за господарката си успокоителен билков чай. Браяна го бе молила да я остави, но той само се бе засмял и бе смъкнал брича си. Тя крещеше от болка, докато той проникваше в сухото й тяло, чуваше как Бриджит моли пред вратата да я пуснат, чу и грубия вик на мъжа си:

— Махай се, вещице! Жена ми и аз не искаме да ни безпокоят.

Когато свърши, той се оригна, стана от нея и залитна.

— Вино! Искам вино.

Това бяха последните думи, които тя чу от него. Той дръпна резето на вратата и я отметна така, че тя се блъсна в стената.

Браяна остана да лежи с риза, вдигната до кръста, разкрачена, с изтерзано от болка тяло, с лепкавите следи от семето му по нея и по леглото. Бриджит се втурна при нея и смъкна надолу копринената й фуста и смачканата сатенена риза.

— Защо му позволявате да ви използва като проститутка? — каза тя през сълзи, но решително и гневно. После Бриджит се обърна и изскочи от стаята.

Уплашена, че старата жена може да направи нещо, заради което да бъде наказана или дори осъдена, Браяна се насили да стане от леглото. Стигна до залата и изведнъж видя Бриджит да се приближава зад Донал на стълбището с протегнати напред ръце.

— Не! — немощно се изтръгна от устните й.

Но бе закъсняла. Бриджит блъсна силно пияния Донал. Това деяние й коства собствения живот, тъй като тя загуби равновесие и падна по стълбите след него.

Браяна никога нямаше да забрави гледката на двете смачкани, кървави тела под стълбите. Бе притиснала ръце към устата си, за да не повърне.

Изкрещя и вдигна на крак цялата къща, а сетне припадна горе на стълбите. Когато се свести след часове, разказа версията, която щеше да бъде нейната истина — че Бриджит е загинала, опитвайки се да спаси съпруга й от падане. Паметта на Донал не означаваше нищо за нея; бе излъгала само заради душата на Бриджит. Ако бяха разбрали, че е убийца, нямаше да я погребат на осветена земя.

Браяна погледна роклята, която братовчедка й бе дала да носи на бала тази вечер и прокара ръка по тъканта. Светлината на свещите, които огряваха стаята й, засилваше цвета на тафтения плат. Той бе наситено бронзово-червеникав, с бяла дантела по корсажа. Фустата бе от бял сатен. Под роклята щеше да носи най-фината си ленена риза, така че дантелените й ръкави да се подават изпод буфана, който стигаше до лактите й. Мариса й бе заела рубините на О’Нийл, за да ги носи с роклята.

Новата й прислужница, селско момиче със сладко личице, бе щастлива, че се е издигнала дотолкова, че да прислужва на такава високопоставена дама. В сърцето на Браяна това момиче, Едит, никога нямаше да измести обичната й Бриджит, но Браяна знаеше, че трябва да си намери собствена прислужница, защото не можеше да продължава да заема Чарити от братовчедка си. Именно Чарити обаче така умело фризира косата й в присъствието на Едит, която я наблюдаваше.

Едно време тя обичаше да танцува. Любимият й танц бе един чудесен галярд [3]. Двете с Мариса бяха ревностни ученички на френския учител по танци, когото бе наел брат й.

Тихо почукване на вратата привлече вниманието й. Тъй като прислужницата й бе долу и приготвяше храната, която щеше да залъже глада й, докато дойдеше време да се нахрани по-късно вечерта, Браяна по необходимост трябваше сама да отвори.

На прага стоеше непозната жена с бледосини очи, втренчени право в нея. Браяна се стресна, като разбра, че това е госпожа Бък, и понечи да затвори вратата.

— Моля ви, миледи, трябва да говоря с вас — каза вежливо жената.

Браяна трябваше да натисне съвсем малко, за да затвори, но кой знае защо отпусна ръце и с нежния си глас, в който се долавяше ирландски акцент, каза:

— Влезте, моля.

Госпожа Бък влезе, застана с отпуснати ръце и зачака. Браяна седна на писалището си я погледна.

— Какво ще желаете, госпожо Бък?

Госпожа Бък усещаше скръбта, изпълваща тази жена. Тя се криеше в дълбините на златистите й очи, спотайваше се в непристъпността й.

— Да облекча болката Ви, ако мога.

Браяна се опита да скрие възбудата си и се престори, че чете някакъв документ на писалището си.

— За каква болка говорите? — попита тя след малко с абсолютно спокоен глас.

— Не точно болка. Вина.

Браяна трепна, преглътна и се насили да попита:

— И за какво трябва да се чувствам виновна?

Госпожа Бък се приближи до нея и коленичи пред везаните й пантофки.

— Заради смъртта на съпруга и прислужницата ви.

— Откъде знаете? — задъхано възкликна Браяна.

Госпожа Бък се зарадва, че лейди Браяна не отрича твърдението й. Хладната маска на ирландската благородница бе свалена.