Продължително чукане на вратата рязко прекъсна полета на фантазията й.

Стресната, Мариса отвори очи и се погледна в широкото огледало със златна рамка, което висеше на ламперията на стената. Зърната й наистина се виждаха през копринената тъкан. Тя повдигна ръка и залюля гърдите си, усещайки напрегнатото доказателство за възбудата си. Както и по-рано, когато бе с Кам в неговата стая в хана, почувства дълбоко пулсиращо изтръпване между краката си, което не разбираше.

Чукането упорито продължаваше.

Само по риза и копринена фуста, Мариса открехна вратата. Видя, че отвън бе братовчедка й Браяна и я покани.

— Защо го направи? — попита Браяна, щом влезе.

Мариса се обърна към братовчедка си с дяволита усмивка и призна:

— Това бе вдъхновение. Щом видях този плат, разбрах, че никой освен теб не би могъл да го носи.

— Ласкаеш ме, братовчедке — каза Браяна, — а в същото време отлично знаеш, че би подхождал и на теб… Забрави ли, че все още съм в траур?

— Не съм забравила, мила братовчедке — каза Мариса. — Просто исках да ти дам кратък отдих от постоянната чернота на облеклото ти. Само за тази вечер е и бих искала да ти осигуря вниманието, което толкова заслужаваш.

— Не мога — възпротиви се Браяна.

Мариса реши да опита с друга тактика.

— Направи го само, за да ми доставиш удоволствие.

— Защо това е толкова важно за теб?

— Защото ти си сестрата, която никога не съм имала — обясни Мариса и притегли братовчедка си в стола при прозореца. Късното следобедно слънце проблясваше през стъклото.

— Колкото повече се опитваш да я скриеш, Браяна, толкова по-ясно виждам тъгата в очите ти. Помислих си, че роклята ще ти достави радост, макар и само за една вечер. Не съм ли права?

Браяна не би могла да изрече още една лъжа — толкова много други лъжи тежаха в душата й. Роклята наистина бе изключително красива, подходяща за кралица. Браяна не бе в състояние да устои на изкушението да прокара ръка по тъканта, докосвайки украсата по корсажа и ръкавите.

— Да — призна неохотно тя, — права си, братовчедке. Тази рокля ми доставя неописуемо удоволствие.

— В такъв случай трябва да я облечеш. Тази вечер е особен случай. Направи го заради мен. И най-вече заради самата теб — добави нежно Мариса.

Браяна се предаде пред убедителността на братовчедка си. Изглежда, това имаше огромно значение за Мариса, макар Браяна да възнамеряваше да остане незабелязана и да не се натрапва в очите на присъстващите. Като вдовица, от нея не се очакваше да вземе участие в танците довечера. Тази нощ бе за Мариса и за странния й съпруг.

— Печелиш, братовчедке — отстъпи Браяна.

Мариса се засмя.

— Не смятам това за победа, Браяна, а за много добра преценка на положението ти.

Сега бе времето да й каже за посещението си при госпожа Бък.

— Трябваше да дойдеш на езда с мен днес. Запознах се с госпожа Бък.

— И какво мислиш?

— Че не е вещица.

— Ако беше — отбеляза умно Браяна, — старата графиня нямаше да я приюти. Баба ти не би направила нищо, което да изложи на опасност положението й като наследница на рода Фицджералд.

— Нито пък аз — призна Мариса, подви крака и опря брадичка на коленете си. — Госпожа Бък е изключително интересна жена. Никога не съм срещала друга като нея.

— Тогава какво?

Мариса забави отговора си за миг, за да намери думите, с които най-точно да изрази впечатлението си.

— Тя беше много приятелски разположена, без никакъв фалш. Почувствах се спокойно с нея, сякаш се познавахме от дълги години, а не само от няколко минути. — Тя погледна Браяна въпросително. — Не мислиш ли, че е странно?

Браяна поклати глава.

— Изобщо не е така, Мариса. Точно това почувствах и аз, когато се срещнахме за пръв път.

— Тя ми призна, че е ясновидка.

Браяна пое дълбоко дъх.

— Каза ли ти нещо?

— Не. Каза, че способността й да предсказва бъдещето не може да се контролира по желание и че се появява неочаквано. — Мариса отново погледна Браяна. — Госпожа Бък би трябвало вече да е на път за насам.

— Идва тук?

— Да. И ми каза, че е важно и ти да си тук по време на посещението й.

Лицето на Браяна побледня.

— Защо аз?

— Не зная. — Мариса реши да не споменава, че госпожа Бък бе нарекла Браяна «Тъжната дама».

Страхът се стовари върху раменете на Браяна като огромна тежест и почти я смаза. Какво искаше от нея тази жена? Способна ли бе госпожа Бък да прозре тайните, които тя криеше в сърцето си? Би ли я издала? Би ли разкрила пред всички вината й? Щяха ли раните, които Браяна бе погребала грижливо, да излязат наяве?

Мариса видя внезапната паника в златистокафявите очи на Браяна и загрижено попита:

— Какво има, Браяна?

— Нищо — излъга Браяна. За пореден път бе принудена да скрие истината от братовчедка си.

Мариса посегна и хвана ръката на Браяна. Забеляза, че ноктите й са къси, изгризани. За първи път откриваше, че ръцете на братовчедка й не са съвършени.

— Можеш да споделиш с мен всичко, братовчедке.

— Нямам какво да споделям — прошепна Браяна и извърна глава. — Уморена съм. Ако ме извиниш, ще те оставя, за да си почина. — Стана от стола и си тръгна. Черната й пола се влачеше по пода. Напоследък бе отслабнала и дрехите бяха широки за и без това слабото й тяло. На вратата се обърна и каза: — Благодаря ти за любезността, за цялата ти любезност към мен, мила братовчедке. Довечера ще нося с гордост подаръка ти.

Мариса се запита какво ли тежи толкова много на братовчедка й. Дали скръбта на Браяна не бе изсмукала цялата радост от душата й като жадна за кръв пиявица? Дали причината не бе в загубата на любовта? И ако бе така, защо самата тя желаеше страстно онова, което те оставя толкова опустошена, след като любимият си отиде?

Браяна бе съвсем друга преди да се омъжи. Сестрата на Килрун бе блестяща и пълна с живот, с искрящи очи и вечна усмивка. Двете бяха разговаряли часове наред, наслаждавайки се взаимно на компанията си. Именно на Мариса се довери Браяна, когато Донал Макбрайд й съобщи, че я желае за съпруга и че ще я поиска от брат й. Щастието на Браяна бе пълно, особено в деня, когато се венча за красивия Донал. Мариса си спомняше: тогава си помисли, че любовта между братовчедка й и Донал е като излязла от приказките на трубадурите. Сетне, когато видя отново Браяна, братовчедка й беше вече облечена в черно вдовица, а блуждаещите й кафяви очи бяха пълни със сълзи.

Това ли бе цената на любовта?



Госпожа Бък вървеше по дългата алея към входа на имението. Сърцето й бе натежало. Не бе казала на графиня Деран, че бе видяла проблясъци, откъслечни видения, в които участваше тя. Опасност дебнеше Мариса Фицджералд. Незнайна тъмна сила се подготвяше за разруха. Не й се яви ясен образ — само неясни усещания. Госпожа Бък знаеше, че трябва да предупреди графинята, но какво можеше да каже? Нали Мариса Фицджералд щеше да я помисли за луда.

Ами мъжа, когото видя, заключен в тъмнината? В примката на агонията? Кой бе той? По какъв начин бе свързан с графиня Деран? Госпожа Бък бе сигурна, че не е враг. Болезненият му вик, вик на ранено горско създание, я измъчваше непрестанно.

Съзнанието й бе изпълнено с реещи се видения, чакащи разгадката си. Болка разцепваше черепа й. Докато приближаваше към входа, усещаше подозрителните погледи на работниците. Хлад се спусна по раменете й, макар денят да бе топъл. Скоро щеше да настъпи нощта — а с нея, чувстваше тя, щяха да започнат и вълненията.

Тя вдигна месинговото чукало и потропа на тежката порта. Жената, която й отвори, я погледна недоверчиво.

— Какво правите тук?

Госпожа Бък се изправи гордо, пренебрегвайки враждебния й поглед, и с ясен глас каза:

— Имам работа с графинята.

Слабата жена присви очи.

— Каква работа?

— Това не ви засяга — заяви госпожа Бък. — Ако обичате, съобщете на лейди Деран, че съм тук.

— Почакайте — каза жената и затвори вратата под носа й.

Изглежда, жената се боеше дори да я пусне в къщата. Горчива усмивка изкриви устата на госпожа Бък. Ако наистина бе такава, за каквато я смятаха някои, щеше да накара тази жена да си плати за обидата. Всъщност обаче трябваше да я приеме спокойно и да си държи езика зад зъбите. Споменът за съдебния процес и екзекуцията на майка й като вещица от неколцина самодоволни пуритани никога нямаше да се изличи от съзнанието й. Ако не беше старата графиня, подобна съдба щеше да сполети и нея.

Вратата бавно се отвори.

— Графинята ще ви приеме — обяви жената. Гласът й изразяваше неверието, че господарката на дома допуска госпожа Бък на частна аудиенция в покоите си. — Това е Чарити — допълни тя, — личната прислужница на графинята. Тя ще ви отведе при нейно благородие.

— Благодаря — отговори госпожа Бък и последва прислужницата по широкото стълбище.

Чарити почука на вратата на всекидневната на Мариса и обяви:

— Госпожа Бък, миледи.

Мариса, която седеше на ниско канапе, стана и покани гостенката си.

— Заповядайте. Ще изпиете ли чаша шери с мен?

Госпожа Бък отиде до канапето и седна. На овална маса от черешово дърво имаше сребърен поднос, бутилка испанско вино и два малки сребърни бокала. Мариса ги напълни с рубиненочервената течност и предложи единия на гостенката си.

— Опитвали ли сте някога шери?

— Не, миледи — отговори госпожа Бък.

Мариса й се усмихна широко.

— Тогава ще изпитате рядко удоволствие. Това е вино от една от най-добрите винарни.

Госпожа Бък отпи малка глътка и откри, че леко пикантният вкус й харесва.