В края на улицата се виждаше «Короната и звездата».

Кам бе дълбоко озадачен от внезапното появяване на Джейми. Той бе изпратил вестител при Джейми след нападението над жена му и чакаше с нетърпение отговора му. Изглежда, че каквато и информация да бе открил приятелят му, не бе се осмелил да я довери на куриер.

От една хлебопродавница излезе момче с два самуна под мишница. Щом забеляза мъжа, облечен целия в черно и яхнал едър бял жребец, момчето премига няколко пъти и чак после поздрави:

— Добър ден, ваше благородие.

Кам наведе глава наляво и видя приветливата му усмивка.

— На теб също, момко — отвърна той, преди да продължи пътя си. Този единствен приятелски жест повиши настроението му и докато влизаше в двора на хана, Кам се усмихваше. Скочи от коня, подаде юздите на някакъв коняр на средна възраст и влезе в сградата.

Към него се приближи висок и як оплешивяващ мъж.

— С какво мога да ви помогна?

— Имам среща тук — каза Камерън. — С Джейми Ковингтън.

— Значи вие сте граф Деран? — попита любезно мъжът.

— Аз съм — кимна Кам.

— Прощавайте, че не ви познах, милорд — извини се ханджията.

— Не се безпокойте — отвърна Кам. — А сега, къде е приятелят ми?

— Той нае самостоятелна стая, милорд. Последвайте ме, моля. — Ханджията тръгна по извитата стълба.

Кам го последва бавно. Знаеше, че трябва да пази силата на здравия си крак за танците тази вечер. Ако изобщо можеше да се открие нещо добро в окуцяването му, това бе, че вече не му се налагаше да партнира на всякакви дами. Можеше да стои настрани и само да наблюдава. Никога не бе обичал официалните танци в двора в изгнание. А когато се върна, бе имал твърде много други приятни начини да прекарва времето си.

Ханджията почука на вратата.

Тя се отвори и отвътре се показа Джейми Ковингтън. Изглеждаше уморен.

— Джейми! — каза радостно Камерън.

— Ще желаете ли нещо, милорд? — попита ханджията.

— Позволих си волността да поръчам малко бира, Кам — каза Джейми.

— В такъв случай нямам нужда от друго, Джейми — отвърна Кам и пристъпи през вратата, като свали украсената с перо шапка и плаща си.

— Тогава ви оставям с уважаемия господин, милорд Деран — каза почтително ханджията.

Щом вратата се затвори, двамата мъже се прегърнаха.

— Какво те води в Дорсет, Джейми? — попита Кам.

— Мислех си, че ще получа само писмен отговор от теб.

— Бях силно обезпокоен, когато получих писмото ти — отвърна Джейми и подаде халбата студена бира на Кам. — Голямо щастие е, че графинята и лейди Браяна не са пострадали.

— Да, така е. — Кам седна на тапицирания с конска кожа стол. — Съжалявам, че трябваше да убия онзи кучи син веднага, защото бих се радвал да получа от него информацията, която ми трябваше. — Той отпи от бирата си. — Като говорим за информация, ти откри ли нещо?

Джейми също надигна халбата си.

— Боя се, че нищо.

— Проклятие! — избухна Кам и блъсна калаената халба на малката масичка. Пяната се разплиска по дървото и облечената му в ръкавица лява ръка. — Съвсем нищо ли?

— Опитах с всички сили, Кам.

— Не се съмнявам в това, Джейми.

— Поверих задачата на най-верните си хора — поясни Джейми, — защото знаех, че не е благоразумно дворът да научи за покушението срещу новия граф Деран. Нито пък информирах Негово величество, нали така пожела ти? А сигурен ли си, че мъжете, които са се опитали да извършат това престъпление, са търсели теб?

Кам се замисли за миг и отвърна:

— Да. Чух един от тях да разпитва жена ми за мен. Това не бяха просто разбойници, които използват случая да заграбят богата плячка. Дойдоха отзад, а не отпред. Бяхме преследвани като елени в кралската гора. — Той почисти пяната от ръкавицата си с кърпичка, която извади от вътрешния джоб на жакета си.

— Кам, трябва да се примириш с факта, че може никога да не узнаем кой е наел непознатите убийци — съчувствено каза Джейми. — Докато беше на служба при краля, си създаде много врагове. Може би някой от тях търси реванш. Мога да си представя колко дълъг би бил списъкът им, ако някога решиш да ги изброиш.

Кам сви широките си рамене.

— Да, дълъг и пълен с опасни хора. — Не искам да прекарам остатъка от живота си, като се озъртам постоянно през рамо, Джейми, нито пък искам — прибави натъртено той — жена ми да живее така. — Кам се изправи и се приближи до малкия прозорец, който гледаше към задната улица. — Мислех си, че миналото отдавна е погребано. Изглежда, внезапното ми появяване в Лондон доста е притеснило някого.

— В такъв случай предлагам да наемеш хора, които да пазят теб и семейството ти — каза Джейми.

— Вече се погрижих за сигурността на жена ми и семейството й. Родът Фицджералд е тачен в Дорсет, тъй че не бе трудно да убедя Де Уорт — управителя на жена ми, да ми помогне да намеря мъже, които биха се грижили за нея и семейството й. Преди сто или повече години графството би разполагало със своя собствена войска. Тя й хората й са в безопасност, докато сме тук.

— Но аз си мислех, че се готвите да заминавате за друго имение на графинята…

— Ще тръгнем в края на седмицата.

— Не можеш ли да разубедиш съпругата си?

Кам се усмихна сардонично.

— Съпругата ми е жена със силна воля, Джейми. Щом реши да направи нещо, трудно можеш да я накараш да се откаже. Това имение, Фиц Хол, е много важно за нея.

— Ами ти, Кам? Важен ли си ти за нея?

— Не знам, Джейми — отвърна честно Кам.

Джейми го погледна. Знаеше, че сега не е време да го притиска повече. Може би по-късно. И вместо да го разпитва, каза:

— Преди малко ме попита защо съм дошъл. Всъщност причините са няколко. Първата е, че в деня, когато замина за Дорсет, при мен пристигна пратеник.

— Пратеник? — попита Кам. — Откъде?

— От Шотландия.

— Дъщеря ми? — Гласът му премина в шепот. — Да не се е случило нещо с нея?

— Не, няма нищо общо с Елзбет.

— Тогава кой е изпратил куриера?

— Майка ти.

Тези две думи смразиха атмосферата. Ноздрите на Кам се раздуха от гняв.

— За какво има да ти пише графиня Тейрн?

— Иска информация за теб и жена ти.

— Как смее? — попита Кам.

— Тя ти е майка, Кам.

— Тя е жената, която ме е родила, Джейми. — В думите му се криеше горчивина.

Кам никога не бе говорил за връщането си в Шотландия, освен за раждането на дъщеря си. Джейми знаеше, че трябва да се е случило нещо лошо, защото колчем споменаваше за Шотландия, Кам ставаше мълчалив.

Сега Джейми реши да докосне незарасналата рана.

— На какво се дължи това скъсване помежду ви?

Кам се бореше със силната болка, която не го напускаше дори и сега. Щом затвореше очи, сцената се явяваше съвсем ярко. Той — любимото дете, както често го бе наричала тя — бе изправен там като затворник, очакващ произнасянето на присъдата си. Тя никога не би го отблъснала, или поне така наивно си бе мислил. Тя го обичаше. Обичта й можеше да облекчи безкрайната мъка.

А сетне се бе случило немислимото. Неговата красива майка бе избягала с писък при вида на обезобразения си син.

Можеше ли да довери това на Джейми? Да види жалостта, която със сигурност щеше да пламне в очите на приятеля му? Не! Не можеше. Не се нуждаеше от утеха или милосърдие.

— Не мога да говоря за това.

Джейми разбра, че няма смисъл да пита повече.

— Както желаеш.

Кам се опита да промени темата на разговора.

— Каза, че има няколко причини за пристигането ти?

— Да. Изглежда, пратениците сега превръщат спокойния ми някога дом в своя постоянна спирка. Понякога се чувствам така, сякаш съм обект на поклонение и мнозина искат благословията ми — каза шеговито Джейми. — Само три дни, след като получих твоето писмо, пристигна и едно от съпругата ти, която ме кани да присъствам на бала в чест на венчаването ти.

— Мариса ти е пратила покана?

— Собственоръчно.

— Нищо не ми е казала.

— Моли ме идването ми да остане изненада, макар и да не знае, че ти вече ми беше писал след инцидента с разбойниците. Затова наех стая в този хан, вместо да дойда веднага при теб.

— Тогава не трябва да разочароваш съпругата ми, Джейми. — Кам взе шапката и плаща си. — Трябва да се връщам, преди някой да заподозре нещо. До скоро виждане. — Кам замълча за миг и прибави: — Обещавам да се престоря на изненадан от внезапното ти появяване на бала. — Той намести украсената с черно перо шапка върху тъмнорусите си коси. — Много любезно от страна на съпругата ми да те покани.

«Твърде любезно наистина» — повтори той на себе си, щом излезе от стаята.

Глава петнадесета

Мариса отново прерови ковчежето си с бижута — още не можеше да реши какво да си сложи за бала тази вечер. Чарити вече бе свършила да подрежда дългата й кестенява коса в изящна фризура и тя искаше да намери обеци, които да заслепят всички. Бе твърдо решена тази вечер да се наслаждава, колкото може.

Най-сетне откри онова, което търсеше. Перли и диаманти. Отличен избор за роклята, която щеше да носи.

Бръкна в малката порцеланова кутийка, в която имаше черни изкуствени бенки, често носени от жените, за да подчертаят красотата си. Лепна една малка кръгла бенка до извивката на долната си устна, погледа я няколко мига — после бързо я махна. Бе сигурна, че всички жени на бала тази вечер ще следват обичайния стил. Но не и тя.

Хвърли поглед на шишенцата си с парфюм и се замисли какъв ли аромат да използва. Искаше нещо, което да въздейства, нещо, което да предизвика желаното от нея впечатление. Помириса всички шишенца подред и накрая се спря на благоуханието в малко, рисувано на ръка китайско съдче. Това не бе парфюм, а по-скоро крем, грижливо приготвен във Франция специално за нея. Как я бе нарекъл кралят? «Английска роза». Мариса бръкна със средния си пръст в съдчето, размаза малко от сладостно ухаещия мехлем по лявата си китка и по шията си. Затвори очи за миг и във въображението й се появи една друга, по-голяма от нейната, мъжка ръка с дълъг, гъвкав показалец, хлъзгаво гладък от ароматния крем, спускащ се между едрите й гърди и оставящ зад себе си гореща следа. Зърната на гърдите й набъбнаха под коприната на ризата.