Вероника Хол - Девицата и звярът

— Аз съм, Макхийт. Нося съобщение за графинята — викна умореният вестоносец. Дрехите му бяха спечени от кал и мръсотия — доказателство за продължителната му езда през цяла Англия и половин Шотландия.

— Минавай, Макхийт — отекна гласът на стража на портата. — Искаш ли малко уиски да се прочистиш от шотландския прах?

Макхийт пришпори кафявия си кон през тясната порта и влезе в широкия двор.

— Ще поискам, щом предам съобщението на графинята. — Той скочи от коня и извади изпод черното си наметало кожена чанта. — Само гледай да не го свършиш дотогава.

Пазачът се засмя сърдечно, а Макхийт продължи пътя си в замъка. Бе изтощил няколко яки коня, докато стигне дотук. Потръпна при мисълта, че младият лорд Камерън ще бъде принуден да прекара остатъка от живота си сред англичаните, обвързан от заповедта на Стюарт да се ожени за една от жените им. За Макхийт това бе несправедливо заточение, живот, далеч от всичко, което можеше да предложи Шотландия, въпреки че младият господар бе получил в замяна английско графство.

Почука на дебелата врата на покоите на графинята. Отвори му млада, около четиринайсетгодишна прислужница.

— Търся графиня Тейрн.

— Поканете го вътре, Джанет — чу се спокоен женски глас.

Макхийт влезе в стаята. Жената, която търсеше, седеше с двете си снахи, едната от които — бременна, а другата — с едномесечния си син на ръце, и с няколко прислужници. В знак на уважение той коленичи на един крак и подаде на графинята кожената чанта.

— Оставете ме сама — рече тя.

Всички напуснаха покоите на графиня Тейрн. Останала сама, тя разчупи печата на чантата и извади дебелите пергаментови листа. Поспря преди да прочете съдържанието им, защото изпитваше опасения какво ли й съобщава мъжът, комуто бе писала. «За Бога, каква глупачка съм била» — помисли си тя и погледна през прозореца на кулата; видът на стадото черни шотландски крави, които кротко хрупаха трева, й достави удоволствие. Идиотската й суета я бе накарала да постъпи необмислено и по този начин навярно да загуби единствения човек, когото обичаше повече от всичко — най-младия си син Камерън. Графинята проклинаше глупостта си.

Дали гордият й син щеше някога да й прости грубата й грешка? Бе засрамила не само него, но и самата себе си с обърканата си реакция на пагубните промени във външния му вид, които онази кучка му бе причинила.

Тя взе една от любимите си вещи — отлично излъскано сребърно огледало, обградено със скъпоценни камъни. Бе подарък от Камерън, любимата й скъпоценност, спомен за рождения й ден. «Красотата заслужава да се оглежда в красота» — бе написал той в придружаващото подаръка писмо. Графинята вдигна огледалото и се вгледа в отражението си. Беше все още красива жена и изглеждаше по-скоро като по-голяма сестра на синовете си, отколкото като тяхна майка — жена, която времето бе пощадило; русата й коса все още пазеше благородния си блясък и цвят, а сапфиреносините й очи искряха жизнено. Цялата тази хубост тя бе предала и на най-малкия си син. Неговата ангелска мъжка красота бе огледало на собствените й женски черти. Само той от всичките й деца бе наследил нейното лице.

Разглезена, капризна и прокълната със собствената си суета на богиня, Алана Максуел Бюканън се бе омъжила за мъжествения граф Тейрн още като четиринайсетгодишно момиче. Съпругът й я боготвореше, боготворяха я децата им. Алана се бе наслаждавала на обожанието им до онази съдбовна вечер, когато всичко се бе стоварило на слабите й рамене.

Само да можеше да върне онази вечер, да върне ужасения писък, който се бе изплъзнал от устните й. Сякаш нажежено желязо изгаряше ума й по същия начин, по който бе обгорена плътта на сина й, щом си спомнеше за пристигането на Камерън. Без предупреждение, без подготовка за гледката, на която щеше да бъде подложено семейството. Той пристигна без слуги; от писмото му бяха научили, че ще избегне дългия, опасен път през Англия и ще пътува до Солуей Фърт с кораб, отправил се към южните морета. Оттам бе взел кон и бе яздил към родните хълмове.

Когато той свали скриващата лицето му монашеска качулка, ахна не само тя. Но именно нейния поглед бе видял той с единственото му останало око. Кам бе очаквал тя го утеши, да го успокои. Вместо това Алана се изправи и очите й замръзнаха за миг върху единствената му зеница. На мястото на единствения й син стоеше обезобразен сакат странник, слаб и бледен. Понякога нощем, в тишината, тя чуваше ехото на ужасния писък, който бе заглушил всичко. «Не» — бе въздъхнала отначало с немощен глас. «Не!» — бе изкрещяла след това и бе побягнала от стаята, за да се хвърли в леглото си.

Именно съпругът й Ангъс, бащата на децата й, я бе накарал най-накрая да се вслуша в здравия разум. Тя се бе затворила за всички в продължение на почти цяла седмица и скърбеше за това, което смяташе за загуба на съвършеното си дете. Най-после неохотно бе пуснала Ангъс в покоите си.

— Алана — каза той. — Не можеш да останеш тук завинаги, мила. Синът ти има нужда от теб.

В отговор тя сви рамене.

Той удари по масата с юмрук и разпръсна многобройните стъклени шишенца с парфюми, без да се интересува, че ще се разбият в каменния под.

— Ти си пълна глупачка, жено, ако не можеш да престанеш да мислиш само за себе си — прогърмя гласът му. — Държиш се така, сякаш детето е мъртво. Но той е жив! Разбираш ли това, Алана? Жив. — И досега можеше да усети как мощните му ръце я сграбчиха и разтърсиха, за да я накара да го погледне. — Не можеш ли да разбереш, че и мен ме боли като го виждам такъв? Той ми е син — каза Ангъс с глас, изпълнен с мъка. — Но аз го обичам, както и да изглежда. Не ме е грижа за лицето му, щом е жив. — Той я отблъсна от себе си и й обърна широкия си гръб, за да събере мислите си. — Не си ли спомняш, че го обичаше повече от Кенет или Дънкан? — попита я той, когато отново се обърна с лице към нея. — Обичаше го повече от мен — добави той с въздишка.

Сините очи на Алана се разшириха от удивление.

— Това не е истина, Ангъс.

— Истина е, Алана. — В сивите очи на Ангъс нямаше порицание. — Не оспорвай онова, което не можеш да промениш, любов моя. Не за това дойдох тук!

— Искаш да спиш с мен? — попита го прямо тя.

Ангъс я погледна с горчива усмивка.

— Да, мила, и ще го искам винаги, докато не ме заровят под тази земя, но не това е причината.

— Тогава какво?

Дълбокият глас на Ангъс отекна в просторната стая:

— Дойдох да ти кажа да престанеш да хленчиш, жено. Ти си му майка, жената, която го е родила. Остави собствената си болка. Помисли за Камерън, а не за себе си. — Той присви очи. — Смяташ ли, че можеш да направиш това? Или искам твърде много от теб? — С тези думи Ангъс я остави сама.

Думите на съпруга й разпръснаха самовглъбението й и я накараха да размисли над поведението си. Обаче бе прекалено късно.

Камерън бе напуснал семейството си. Физически той бе с тях, макар и да не напускаше покоите си, като предпочиташе да се храни в уединение. Утешаваше се с алкохол и тогава езикът му ставаше по-остър и по-студен.

Най-сетне Алана го повика при себе си. Вместо обич в единственото му синьо око тя откри само разочарование. Вместо приветлива усмивка на устните му откри само презрение. Опита се да му обясни, да потърси прошка.

Синът й отблъскваше всичките й опити.

Алана тъжно разбра, че една част от сина й е умряла в ръцете на жената, която го бе обезобразила, а друга — когато тя бе пренебрегнала неговото страдание и бе поставила собствената си мъка над неговата съвсем действителна болка.

Грешката й я преследваше непрестанно.

През отворения прозорец се чуваха възбудените крясъци на децата. Нейните внуци. Синовете и дъщерите на двете й по-големи момчета.

Той дори се бе опитал да отблъсне дъщеря си. Алана знаеше отлично, че синът й има незаконородена дъщеря, скрита в имението. Мег, жената на Кенет, й бе съобщила за любовната връзка на Камерън с една от нейните дами, някаква обедняла нейна братовчедка. Кам бе отказвал упорито на предложението й да прибере жената в замъка до раждането на детето. А то, въпреки че не бе заченато в законен брак, все пак бе Бюканън и заслужаваше с него да се отнасят подобаващо, да стане част от голямото им семейство.

Алана бе умолявала съпруга си да използва влиянието си над сина им, но Ангъс отказваше, като се аргументираше с това, че Кам бил баща на детето и отговорността била негова.

Тя изчака, сигурна, че Кам ще пожелае детето му да познава семейството си. И когато изминаха няколко месеца, отиде при него и поиска да види внучката си.

— Не разбираш ли, че тя заслужава да бъде сред семейството си? Че трябва да познава лелите и чичовците си, братовчедите и родителите на баща си?

Острият му смях смрази кръвта във вените й, грубите му думи я вцепениха.

— Тя не е трофей, майко, да ви я показвам като бойна плячка. Тя е моя дъщеря. Майка й умря, Бог да даде покой на душата й, тъй че само аз ще се грижа за детето.

— Не — възпротиви се тя. — Мисля, че…

— Не давам и пукнат грош за това какво мислите, майко — заяви Кам. — А сега ме оставете на мира.