Мариса се обърна. По водата спокойно се плъзгаха два лебеда — един черен и един бял.

Мариса изтича към камъните, които обграждаха езерцето, и се наведе напред. Широките й поли се разстлаха по тревата.

Браяна, която бе посветена в тайната, извади резен хляб от дълбокия джоб, пришит на черната й пола, разчупи го, подаде едно парче на Мариса и седна до нея на един голям сив камък.

Лебедите заплуваха към мястото, където им хвърлиха хляба, наведоха грациозните си дълги шии и започнаха изящно да лапат парченцата.

От удобната си позиция сред дърветата на отсрещния бряг един мъж на кон наблюдаваше тази пасторална картина. Сцената излъчваше спокойна красота. Липсваше само сладкият звук на детски смях. Ако бракът му бе нормален, той също би могъл да се наслаждава на разходката в това прелестно обкръжение.

Кам погледна младите дами със здравото си око. Смееха се. Две жени, които всеки мъж би се смятал за благословен да притежава.

Въздухът се изпълни с възбудени детски гласове. Кам премести кошницата, която носеше в другата си ръка, без да изпуска юздите на жребеца. Към групичката отсреща се присъединиха мъж, жена и три деца.

— Как се чувствате днес, миледи? — попита Робин.

Мариса стана и изтупа полата си.

— Много добре, Робин. — Тя погледна жената, застанала до управителя — неговата съпруга, в последните дни на бременността. — А вие как се чувствате днес, госпожо де Уорт?

Милото лице на съпругата на Робин, ниска пълна жена, засия.

— Поносимо добре, миледи, макар че — тя сложи ръце на издутия си корем — бебето ми е неспокойно. — Очите й се разшириха от силното ритане на детето.

— Може ли да ви докосна? — попита Мариса.

Госпожа де Уорт й отправи широка признателна усмивка, хвана протегнатата й ръка я допря до корема си.

Мариса усети енергичното движение на бебето и се запита дали и при нея ще бъде същото, ако изобщо някога усети в тялото си нов живот. За да стане това обаче, първо трябваше да легне с мъж.

Докато минаваше по малкия каменен мост над езерото, Кам видя как жена му положи ръка — онази, на която носеше пръстена си — върху корема на другата жена. Видя развълнуваното й лице и усети силна болка дълбоко под стомаха си. Изпълни го страстен копнеж да посее собственото си семе, да го види отгледано в стройното й тяло, да го види как расте. Отдавна ограничаваната му плът отказа да се покори и реагира на образите, появили се в ума му.

Той видя как тя се навежда и вдига на ръце дъщеричката на управителя. Лапнало пълничкото си палче в устицата, детето доверчиво склони тъмнокосата си главичка на рамото на Мариса. Тази сцена изпълни Кам с мъчителен копнеж и той се запита дали Мариса ще приеме незаконородената му дъщеря със същата топлота, с която приемаше детето на управителя. Дали нямаше да отблъсне дъщеря му заради позора на нейното раждане?

Можеше ли да се осмели да й признае истината?

От кошницата, която държеше, се чу мяукане. То отвлече вниманието му от мрачните му мисли и Кам пришпори коня към групичката.

Мариса остави на земята детенцето и се обърна към мъжа, който бавно яздеше към тях. Разговорът секна. Никой не помръдваше, дори оживените преди миг момчета.

Вдовстващата графиня пое нещата в свои ръце и се обърна към жената и децата на Де Уорт.

— Това е новият ми шотландски внук — каза тя и с шеговита усмивка попита: — Какво носите в кошницата, Деран?

— Дребни подаръци за моята графиня и братовчедка й.

Барбара потупа по-големия син на Де Уорт с украсения си със златна дръжка бастун и нареди:

— Донеси ги, момче.

Момчето се втурна да изпълни заповедта на господарката си, макар че това означаваше да се приближи до обезобразения чужденец.

Кам се наведе, подаде му кошницата и рече:

— Да не я изпуснеш.

Момчето ококори очи и бавно се обърна, страх го беше и от обезобразения мъж, и от големия кон. Но дланта на Мариса върху ръката му го успокои.

— Какво има тук? — попита Мариса и отмахна плата, който покриваше кошницата.

— Нещо, което си помислих, че ще ви хареса, миледи — отвърна Кам.

— О! — изплъзна се от устните на Мариса, когато тя бръкна в кошницата и извади едно черно котенце. Подаде го на Браяна и извади още едно; то също бе черно, с бяла лапичка. Мариса го вдигна до лицето си. Малката му лапичка замахна към носа й и я погъделичка.

— Къде ги намерихте?

Кам се радваше, че подаръкът им харесва. Погледна Браяна, която галеше малкото черно животинче и му шепнеше на родния си език. Жена му също се радваше на своето коте.

— Излязох до пояздя и срещнах една старица. Тя ме помоли да ги взема, иначе трябвало да ги изхвърли, тъй като никой не ги искал.

— Коя е тази старица? — попита Робин де Уорт.

— Не знам — сви рамене Кам.

— Най-вероятно е била госпожа Бък — каза госпожа де Уорт.

— Вещицата! — извикаха двете момчета.

— Глупости. Тя не е никаква вещица! — намръщи се Барбара и хвърли бърз поглед към внучката си. — Абсолютни глупости! Госпожа Бък първо е млада жена, и второ — опитна в лечителското изкуство. Нито повече, нито по-малко.

— Разправят, че можела да предсказва — обади се госпожа де Уорт.

Барбара се усмихна презрително.

Мариса долови лукавото изражение на баба си. Която или каквато и да беше тази госпожа Бък, Мариса знаеше, че тя се радва на закрилата на старата графиня и щом това бе така, щеше да се радва и на нейната закрила.

— Доста се уморих — каза Барбара. — Ще ме придружиш ли до вкъщи, Мариса?

— Разбира се, grand-mere — съгласи се Мариса, взе плетената кошница от по-големия син на Де Уорт и нежно постави котенцето си във временния му дом. — Браяна?

— Аз ще си го нося — каза Браяна. Нейното котенце си играеше с пръста й. — Струва ми се, че трябва да ги нахраним веднага.

Мариса се вслуша във все по-силното мяукане на котенцето си и кимна.

— Бихте ми оказали голяма чест, миледи, ако приемете да споделите трапезата ни, преди да заминете за Фиц Хол — обади се госпожа де Уорт.

— С най-голямо удоволствие ще приемем любезната ви покана — бързо отвърна Мариса. — Ще пратя някой да ви извести кога е най-удобно.

— В такъв случай до скоро виждане, миледи — сбогува се госпожа де Уорт, хвана съпруга си под ръка и тръгна с него по пътеката, водеща към дома им. Децата изтичаха пред тях.

Лейди Браяна се приближи до старата графиня и тихо я заговори. Мариса остана сама със съпруга си. Вдигна глава и срещна студения му поглед.

— Благодаря ви.

Тези две съвсем обикновени думи, промълвени с нежен глас, бяха истинска милувка за него, сякаш го бе погалила с ръка. Преди миг дори бе завидял на котенцето, че тя бе помилвала гръбчето му. Да можеше да направи същото и с него… но знаеше, че е невъзможно. И все пак това, че знаеше, не възпираше желанието, жаждата и копнежа му.

— Няма за какво, миледи — отговори Кам, притисна с колене хълбоците на коня и го пришпори в галон. Трябваше да избяга! Трябваше да избяга, за да не скочи от коня и да грабне Мариса в прегръдките си, захапвайки устните й със своите.

Подмина старата графиня и лейди Браяна и изчезна.



Кълбото синя прежда се бе търкулнало до купичката със сметана. Черното коте с бялата лапичка бе затиснало кълбото й и лочеше лакомо.

Мариса го гледаше от леглото си. Свещите ярко осветяваха стаята. Котето бе забавно създание: смело и безстрашно изследваше всичко в покоите й. В един миг се прокрадваше, дебнейки някаква въображаема плячка, в следващия се хвърляше върху всеки предмет, който привличаше вниманието му.

Нежното «мяу» означаваше, че се е нахранило. Вече бе изяло малко нарязана на ситно риба; сега бе сито и искаше да му обърнат внимание. Доближи се до леглото и вирна главичка.

— Искаш да дойдеш при мен, а? — попита Мариса и се наведе да вдигне мекото животинче. В отговор се чу гърлено мъркане. Тя сложи котето на една от дебелите възглавници, почеса го по гушката и мъркането се повтори. Котето доволно се разположи на възглавницата и затвори очи.

— Как да те кръстя? — запита го на глас Мариса. — Лайънхарт [2]. — Тя си спомни, че като дете бе видяла няколко рисунки на лъвове в една от книгите на баба си. Създания с жълто-кафява грива, могъщи и мъжествени, съвсем като мъжа, който й бе подарил заспалото сега котенце.

* * *

Тя бе загубена.

Хваната в капан.

Обграждаха я високи зелени стени.

Всички пътеки водеха към други стени и я принуждаваха да се връща, за да намери друг проход в лабиринта.

Слънцето бе високо, въздухът — топъл и гъст. Пот се стичаше между гърдите й. Беше с домино. Чуваше някакви далечни гласове, които се смееха и разговаряха.

Видя пред себе си каменна пейка и изтощена седна. В същия миг забеляза, че роклята й е от тафтата, предназначена за бала. Рокля, подходяща за кралския двор. На шията й висеше сапфирът на Стюарт.

Къде ли се намираше?

Развърза черната маска и я хвърли на земята. Смешно! За какво й е да играе на тази несериозна игра?

Изправи се, решена да намери пътя навън, и изведнъж чу непознат звук.

Ахна.

Към нея се приближаваше огромен златист лъв със сапфирено колие, същото като онова, което носеше тя.

Мариса се огледа и разбра, че няма спасение. Не можеше да избяга. Трябваше да се изправи срещу звяра.

Лъвът спря пред нея и гърлено изръмжа. Странно, тя усети как в нея се разлива спокойствие, като милувка на нежен ветрец. Инстинктивно и без да се пита защо, тя протегна ръка и звярът облиза дланта й с грапавия си език. После замърка и легна в краката й.