На писалището й бе сложен миниатюрен портрет в златна рамка. Графинята го вдигна и се вгледа в младата жена. На малката картина сякаш виждаше усмивката на Хю и собствените си зелени очи. Дали внучката й бе наследила и толкова страстната им чувственост? Според собствените си наблюдения Барбара бе преценила, че е така, и именно затова бе толкова загрижена за брака на Мариса. Ако се оставеха настрана практичността и лоялността към короната, дали внучка й се бе омъжила за човек, който би й помогнал да изяви всичко, което се криеше под повърхността? Или щеше да й се наложи да търси другаде онова, от което има нужда?

Вдовстващата графиня сви леко стройните си рамене. Макар никога да не бе изпитвала толкова силна любов, колкото навремето с Робин, тя бе намирала временно щастие в прегръдките на други мъже. Природата й изискваше физическо облекчение. Ако бе останал жив, тя никога нямаше да напусне леглото му. Без него и неговата любов тя бе търсила само утоляване на жаждата си. Ако бе поискала да се омъжи повторно, можеше да го стори. През живота си бе получавала безброй предложения за изгодни бракове, но избра да остане само негова жена.

А сега внучката им, последната физическа връзка помежду им, щеше да пристигне всеки момент с мъжа, който носеше титлата на любимия й съпруг.

Барбара се молеше този непознат мъж да заслужава и внучката й, и титлата. В напредналата си възраст тя не се боеше нито от хората, нито от Бог; обикновените ограничения вече не я безпокояха и тя не би се поколебала да елиминира всеки появил се проблем. Всъщност, ако нещо сполетеше Мариса, тя щеше да открие престъпниците и да ги изправи пред правосъдието — пред своето правосъдие.

Тя се пресегна за новия си бастун, изработен от фино резбован махагон. Колко мило от страна на Пърси да й го изпрати. Той бе способен ученик в леглото й, отзивчив и умен. Сега, макар и отдавна женен, той все пак бе намерил време да си спомни за нея с този малък знак за обичта си.

На вратата се почука силно и звукът я върна отново в настоящето.

— Влез — извика Барбара с глас, вече не толкова силен, колкото преди години.

Към нея пристъпи жена на неопределена възраст.

— Внучката ви е била забелязана не много далеч оттук, миледи — рече тя и изпитото й бледо лице се озари от усмивка.

— Отлично — отвърна Барбара и бавно стана от стола си. — Погрижете се вечерята да бъде сложена, когато пристигнат. Тази вечер ще се храним в големия салон. Не искам нищо да помрачава завръщането й. Тя няма да остане дълго при нас, тъй като копнее да види възстановения Фиц Хол. Хайде, подайте ми ръка по стълбите, Мод, искам да ги посрещна навън.

Преди да излезе от стаята, Барбара погледна още един път портрета и се усмихна. «Дългото очакване скоро ще свърши, любов моя, и аз отново ще бъда в прегръдките ти, този път завинаги. Нека само да видя нашата Мариса щастлива и вече мога да дойда при теб.»



Мариса пришпори коня през железните порти, на които бе изписано голямо «Д». Останалите я последваха. Чаткането на копитата по каменната настилка отекваше в стените на голямата къща.

Тя дръпна юздите и спря животното. Отново бе в любимия си гостоприемен Дорсет. Пред нея бе голямата къща — всяко поколение бе прибавяло по нещо към нея, тъй че тя се бе разпростряла нашироко. Дъбови дървета я обграждаха като часови на стража, винаги нащрек. Розовите храсти бяха разцъфнали и изпълваха градината с пъстрите си нюанси.

Мариса обичаше това място. То бе седалището на графовете Деран, земята — кърмилница, от която извличаха силата си. И все пак, колкото и да го обичаше, не му бе отдала сърцето си — душата й бе обвързана с Фиц Хол, имението, което бе поверила в ръцете на съпруга си.

Тя смушка коня и се насочи към къщата. Вдовстващата графиня стоеше на вратата. Светлината хвърляше сенки над имението, но поглеждайки към алеята, тя позна внучката си, възседнала огромен бял жребец. Зад нея на обикновен кон яздеше Де Уорт, а до него — някакъв друг мъж, с шапка, украсена с перо, яхнал близнака на коня на Мариса.

Тя ги гледаше и очите й се изпълниха с гордост, когато Мариса импулсивно скочи от коня си, без да дочака коняря да й помогне. Изоставяйки благоприличието, Мариса се затича по стълбите и само след няколко мига бе в прегръдките й.

Макар да не бе особено висока, Мариса се извисяваше с почти цяла глава над дребната си баба.

— Слава Богу, че си в безопасност, мила — въздъхна Барбара. — Нямаше да мога да понеса да загубя и теб.

— В такъв случай твоята благодарност, както и моята, трябва да бъде насочена към съпруга ми, grand-mere [1] — рече Мариса, — защото точно той избави мен, братовчедка ми Браяна и прислужницата ми от опасността.

Барбара целуна затоплените от слънцето страни на внучка си и все още острите й очи забелязаха белега на бузата й.

— Кой е направил това? — попита тя.

— Не се притеснявайте — отговори Мариса. — Този човек е мъртъв.

Барбара се усмихна, без да изпуска внучката си от прегръдките си.

— А сега — каза Мариса, гледайки как съпругът й слиза от коня, а братовчедка й и прислужницата — от каретата, — бих искала да поздравите новия си внук, моя съпруг.

Очите на Барбара се насочиха към мъжа, който подаваше юздите на коня си на коняря. Изглеждаше много красив. Но щом се обърна и се насочи към стълбите, тя видя цялото му лице. Зелените й очи се разшириха от удивление. Пред нея, свалил шапката си, за да й се поклони, стоеше мъж, в чието лице тя откриваше чистота и разрушение, красота и болка.

Барбара едва успя да сподави възклицанието си.

Какво бе направил Чарлз Стюарт!

Глава дванайсета

— Искала си да ме видиш, grand-mere? — попита Мариса, като провря глава през вратата на дневната на вдовстващата графиня.

— Да — отвърна Барбара и остави книгата със стихове, която, четеше. — Влез.

— Имах намерение да си почина преди вечеря, grand-mere — заяви Мариса, — и може би да се поотпусна в една гореща вана.

С обичайния си властен глас Барбара заяви:

— Можеш да почиваш след вечеря. А ще ти оставя и достатъчно време да се насладиш на горещата вана. Това, за което искам да разговаряме, няма да те задържи дълго. — Тя насочи зелените си очи право в лицето на Мариса. — Кой е мъжът, за когото си се венчала?

— Знаеш името му — отговори Мариса, без да обръща внимание на онова, което се криеше под въпроса на баба й.

Барбара я прониза с проницателния си поглед.

— Не това исках да кажа и ти го знаеш много добре. Какъв човек е той?

Мариса си играеше с края на дългата си плитка.

— Едва ли ще мога да отговоря на въпроса ти точно — отвърна честно тя. — Очевидно е мълчалив, макар и да сме имали възможност да разговаряме няколко пъти по време на храна.

Вдовстващата графиня я прекъсна.

— По време на храна? — Все още тъмните й вежди се вдигнаха.

— Да — отвърна Мариса. — Женени сме съвсем отскоро.

Барбара промени тона си; гласът й стана мек й убеждаващ.

— Отнася ли се любезно към теб?

— Всъщност е изключително любезен — призна Мариса.

— Много жалко за лицето му — въздъхна Барбара и направи знак с ръка на внучката си да седне до нея. — Как му се е случило? Наистина е жалко, че лице с такава извънредна мъжка красота е било отчасти унищожено. Когато за първи път го зърнах, си помислих, че виждам истински ангел — толкова бе прелестен, че дъхът ми секна. После, когато свали шапката си и ме погледна, се смаях при вида на тази унищожена красота.

Тя протегна ръка, повдигна брадичката на Мариса и погледна дълбоко в познатите зелени очи на внучката си — огледало на нейните собствени.

— Има ли белези другаде по тялото си?

— Не знам, grand-mere — отвърна Мариса.

Барбара отпусна ръката си като отсечена.

— Не знаеш? Как така?

Мариса стисна ръце и опря брадичката си на тях.

— Просто не знам.

Барбара премига обърквано.

— Изобщо ли не си любопитствала, мила? — После в главата й проблесна друга мисъл. Дали съпругът на внучката й не бе от онзи тип любовници, които се грижеха само за собственото си удоволствие, а след като го постигаха, се отдръпваха и с тялото, и с душата си? Дали този шотландец не бе егоист, без никаква мисъл за жена си? Барбара знаеше, че повечето мъже не бяха като мъжа й или любовниците, които си бе избирала, нито пък като краля. Чарлз Стюарт бе мъж, който обичаше и ценеше жените, доколкото тя бе могла да прецени. Не можеше да повярва, че един мъж, който е бил толкова близък с краля, като този шотландец, е останал безразличен към естествения ред на нещата, към повика на плътта.

Мариса с готовност признаваше пред себе си, че я интересува как изглежда Бюканън. Бе виждала гърдите му: дали златистите косми покриваха цялото му тяло? Дали мъжката му плът щеше да реагира като нейната, ако с устните си намокреше тъканта на ризата му? Невинността й изобилстваше с въпроси и объркани предположения.

— Всъщност — каза тя — наистина бях любопитна.

— Тогава защо не задоволи любопитството си? — Макар да бяха минали толкова много години, Барбара все още можеше да си спомни гъвкавото тяло на Робин Фицджералд, мускулите и плътта, която покриваше яките му кости. И попита открито: — Да не би да е напуснал леглото ти, след като си е доставил удоволствие?

Мариса стана, тръгна към прозореца, после се обърна, погледна баба си и призна:

— Все още не сме спали заедно.

— Какво? — попита баба й сепнато.

— Все още не сме изпълнили брачния си обет — спокойно отговори Мариса.

— Невъзможно — заяви Барбара. — Знам от сигурно място, че чаршафите ти са били окървавени.