— Не — отвърна Мариса.

— Сигурна ли си?

Мариса кимна.

«По дяволите семейната ни гордост!» — помисли си тъжно Браяна. Тя пречеше и на двете да споделят всичко, което ги безпокоеше. Гордостта й бе попречила да напусне дома на мъжа си, защото тя се бе колебала да признае, че е допуснала ужасна грешка с избора си на съпруг. Ако го бе направила, може би щеше да предотврати случилото се.

Чарити влезе с кана гъста сметана, следваше я някаква слаба жена с поднос, върху който имаше две димящи купички овесена каша и дебели резени топъл кафяв хляб.

Мариса разбра, че апетитът й е добър, както винаги, въпреки случилото се през изминалата нощ.

— Сега ли да направя прическата ви, миледи? — попита Чарити, когато прислужницата от хана излезе.

— Направи ми обикновена плитка — нареди Мариса. — Тази сутрин имам намерение да пояздя малко.

— Разумно ли е? — вметна Браяна, наливайки гъстата сметана в купата си с овесена каша.

Раменете на Мариса потръпнаха. Тя искаше да попита Бюканън защо разбойниците го знаеха по име. Дали това не бе свързано с годините, които бе прекарал в служба на каузата на Стюарт, питаше се тя, докато отхапваше хляба. Бе решена да открие отговора. Може би по време на посещението им при баба й щеше да намери начин да го попита въпреки неудобството, което изпитваше в негово присъствие.

— Помислих за това — отвърна Мариса — и пратих вестител при баба ми да ни осигури още днес въоръжен ескорт. Когато хората от ескорта пристигнат, ще ги чакат отпочинали коне, за да не забавяме пътуването си.

Браяна се усмихна, доволна от бързата реакция на братовчедка си.

— Трябваше да се сетя, че след всичко, което се случи, няма да оставиш нищо в ръцете на случайността.

Мариса привърши закуската си.

— Това бе пропуск от моя страна, още когато напуснахме Лондон — рече тя самообвинително. — Няма да го допусна отново.



Кам задържа Ромул, докато прислужникът помагаше на лейди Браяна и Чарити да се качат в каретата. Мариса прошепна нещо на братовчедка си преди да яхне Рем, който биеше земята с копита от нетърпение. Кам бе одобрил плана й за въоръжен ескорт. Ако този път възникнеше някаква неприятност, щяха да са подготвени да се справят с нея. Видя как мъжът, който очевидно бе водач на групата, насочи коня си към Мариса и забеляза, че младежът се изчервява, докато разговаря с графинята. Определено бе заслепен от нея. И Кам отлично го разбираше. Слънцето придаваше на кестенявата й коса силен, топъл блясък. Когато тя дойде при него миналата нощ, косата й бе завързана отзад с копринена панделка. На сутринта той я бе намерил в леглото си. Сега я бе скрил в ризата си като спомен за най-интимния им миг.

Долови бързия поглед, който тя хвърли към него. Бе нежен и някак си срамежлив и издаваше неувереността й. Тази мисъл едва не го накара да се засмее на глас. Мариса Фицджералд бе най-красивата английска аристократка и дори нещо много повече от това. В неговите прегръдки миналата нощ тя сякаш се разбуди, реакциите й бяха искрени и непресторени. Сладките й устни и зрелите й форми почти го бяха накарали да прекрачи границата, да мине точката, от която връщане назад няма. Едва бе успял да се отдръпне, и то с огромни усилия. За изтощеното му небце, отдавна отвикнало от вкуса на богатия живот, тя имаше вкус на свежест — като глътка чиста и студена езерна вода.

Мили Боже, кога изгодата се бе превърнала в обич? Кога любовта бе заменила похотта, превръщайки обикновеното желание в съкровен копнеж? Защото той наистина я обичаше. Мариса бе непрестанно в ума му, а той се боеше, че се е промъкнала неканена и в душата му.

Тя бе владетелката на светлината, омъжена за принца на сенките.

Не можеше да я обича, както би желал, без прегради помежду им, защото това би означавало да разкрие онова, което бе крил толкова време.

Затова щеше да я обича по свой собствен начин.

Мариса бе щастлива да язди с хора от родовото си владение. Управителят й бе довел още четирима мъже, на чиято лоялност към рода Фицджералд можеше да разчита. Докато разговаряше с управителя Робин де Уорт, тя хвърли поглед към съпруга си, който гордо яздеше едрия си жребец. Новият граф Деран кимна леко и широката му уста се изви в иронична усмивка. Тя се изчерви и отново насочи погледа си към управителя. Защо ли й се стори, макар и само за миг, че зад усмивката му се крие самота?

— Готова ли сте да тръгваме, миледи? — попита Робин. Беше почти трийсетгодишен, със здраво и едро тяло. Син на дорсетски викарий, той не бе пожелал да последва стъпките на баща си и бе решил да използва образованието си по друг начин. Плащаха му добре за службата и му се доверяваха; имаше положение, любяща жена и деца. Робин се смяташе за голям късметлия. За разлика от господарката си, на него не му се беше наложило да се жени за кралски любимец; бе се венчал за жена, която обичаше безрезервно и която го бе дарила с двама чудесни синове и дъщеря, която той обожаваше. А сега очакваше и ново дете. Да, той бе напълно доволен и наистина щастлив човек. Но можеше ли да се каже същото и за лейди Мариса? Щастлива жена ли бе тя?

— Да — каза Мариса. — Да тръгваме. Искам да видя баба си и да спя в собственото си легло тази нощ. — Тя отправи въпросителен поглед към Де Уорт и подкара коня си. — Как е баба ми?

— Старата графиня е добре — отвърна Робин, използвайки прозвището, дадено на баба й от арендаторите на рода Фицджералд. — Копнее да ви види у дома, особено след като пристигна съобщението ви. За Бога — каза той с широка усмивка, — едва успях да я разубедя да не ни придружи. Чувал съм, че ви е защитавала наистина яростно, докато бяхте в изгнание в Ирландия през всичките тези години.

— Да, така беше. Тя струва колкото двайсетина отлични войници. — Мариса се усмихна и приглади кичурите коса, които се бяха изплъзнали от плитката й. — Много я обичам.

— Както със сигурност и тя вас, миледи — отбеляза Робин.

Мариса и Робин пришпориха конете си и излязоха малко и ред групата. След няколко мига ги настигна Кам.

Мариса бе оставила наметалото си в каретата и се наслаждаваше на топлото слънце. Кам, който яздеше от дясната й страна, завиждаше на слънцето за близостта му до плътта на Мариса. Въображението му се развихри и той си представи голото й тяло върху дебело шотландско одеяло, с коса, разпръсната около нея; усмихната и толкова красива, че би изгорила мигновено сърцето на всеки мъж. Там, сред родните му шотландски хълмове, той би прошепнал думите, които копнееше да й каже: Gradh mo chridhe: съкровена моя любов.

Но облак затъмни видението му. Кам завидя на красивия млад управител за чистото му лице, за здравото му тяло. Робин де Уорт би бил желан гост в леглото на всяка жена.

Внезапно, мислите на Кам се насочиха към подаръка, който бе получил миналата нощ — имението. То очевидно бе изключително важно за жена му.

Щедростта й го озадачаваше. Защо му бе направила толкова голям подарък?



Мариса си представяше реакцията на баба си, когато старата графиня разбереше, че тя доброволно се е отказала от част от наследството си.

Това, че бе подарила Фиц Хол, със сигурност щеше да накара баба й да се усъмни в здравия й разум. Щеше да й се наложи да изслуша строго наставление. Е, и какво толкова? Щеше да се защити с аргумента, че имението й принадлежи и може да се разпорежда с него както пожелае.

И все пак не бе казала за решението си и на Браяна. Дали и тя щеше да я помисли за глупачка? Всъщност не беше ли наистина глупачка? Имението беше богато, с няколко ферми и много добитък. Получаваният от него приход попълваше богатствата на рода Фицджералд.

След като пропътуваха безмълвно няколко мили, Робин наруши мълчанието.

— Простете ми, миледи. Забравих да ви кажа, че стоките от вашия кораб «Фицстар» пристигнаха преди три дни. Сега имаме много подправки, меласа и дърво от Карибите. Капитан Чеймбърс ме помоли да ви предам, че Негово превъзходителство губернаторът на Ямайка бил много благодарен за подаръка по случай рождения му ден.

— Искрено се надявах, че комплектът пистолети за дуел ще му хареса. Бяха едни от най-любимите на баща ми — усмихна се Мариса.

— Познавате се с кралския губернатор на Ямайка? — обади се Кам.

Мариса го погледна дяволито.

— Не съвсем пряко. Лорд Пърси Хамптън е бил любовник на баба ми, но връзката им е приключила преди около двайсет години.

— Пърси Хамптън? — Кам си спомни, че се бяха срещали във Франция. Според него Хамптън бе най-много на четирийсет и пет години.

— Познавате ли го? — попита Мариса.

— Предполагам, че човекът, с когото се срещнах в Париж, в двора в изгнание на Негово величество, трябва да е бил синът му.

— Не, бащата на лорд Пърси е починал, още когато той е бил дете — заяви Мариса и при озадачения вид на съпруга си избухна в смях. — Когато се запознаете с баба ми, лесно ще разберете защо един много по-млад от нея мъж би я намерил за очарователна.

— Трябва да е забележителна жена, надарена с извънредна красота и чар — рече Кам и прибави наум: «Като внучката си».

— Именно, а и с много повече от това — заяви Мариса.



Барбара Елизабет Тримейн Фицджералд, вдовстващата графиня Деран, беше в покоите си и четеше едно много дълго писмо от снаха си, получено тази сутрин от Ирландия. Засмя се на една забележка и вдигна очи от листа към портрета, който висеше на срещуположната стена. На него бе изобразен млад красив мъж с червеникаво-руса коса, засмени синьо-сиви очи и дяволита усмивка. Под картината на дървената рамка бе написано: Робърт Хю Фицджералд. Любимият й съпруг Робин. Бе починал само няколко седмици, след като портретът бе завършен, и я остави сама с малкия им син. От мъка тя бе загубила детето, с което бе бременна — още един син. Зелените очи на лейди Деран се овлажниха при спомена за щастливите дни, прекарани в брачното им ложе. Точно там тя се бе изучила от майстор на любовното изкуство, изкуство, доставящо несравнима наслада на страстната й природа. Под негово ръководство бе открила дълбините на способността си да изпитва наслаждение.