Мариса бързо се приближи към нея.

— Опасността отмина, Браяна — каза успокоително тя, като забеляза ужаса в златистокафявите очи на братовчедка си и усети леките потръпвания, разтърсващи тялото й.

Браяна кимна, проклинайки страха, който според нея я посрамваше.

— Извинете ме за слабостта ми — каза почти шепнешком тя.

Мариса я прегърна.

— Не е проява на слабост да се страхуваш от истинска опасност. И аз бях много уплашена.

Браяна се усмихна на успокоителните й думи.

— Благодаря ти за тази мила лъжа.

— Не е лъжа, уверявам те — рече Мариса и й помогна да се изправи. После потърси с жаден поглед съпруга си. Кам спокойно издърпа камата от гърба на другия разбойник, после изтри кръвта с дантелена кърпичка и я пусна на земята. Мариса го гледаше как бавно се приближава към човека, когото бе застрелял.

— Чарити, помогни на лейди Браяна да се прибере в каретата — каза тя, оставяйки братовчедка си в ръцете на прислужницата, й се насочи към предната част на екипажа. Момчето, което бе яздило с Кам, се бе качило отгоре и превързваше ръката на кочияша.

— Можете ли да се справите с екипажа? — попита меко тя.

— Мисля, че да, миледи. Раната е съвсем лека — увери я той. — Благодаря на небесата, че онзи подлец се оказа лош стрелец.

Мариса го погледна и забеляза бледността на обикновено червендалестото му лице.

— Мисля, че е по-добре Дикън да кара. Искам да запазите силата си за утре, Палмър.

— Както наредите, ваше благородие — отвърна Палмър.

— Значи нареждам — каза тя, обърна се и се върна при вратата на каретата. Забеляза, че съпругът й е отново на седлото. Другият жребец бе завързан зад колата заедно с още един по-малък кон. Тя вдигна очи към него. Думите заседнаха в гърлото й. Бюканън бе спасил живота им, рискувайки своя. Струваше й се недостатъчно да му каже просто «Благодаря». Освен признателност я изпълваше и някакво странно чувство, което караше кръвта да пулсира по-силно във вените й.

— Какво ще правим с тях? — попита тя.

— Ще ги оставим тук, в мръсотията, където им е мястото — отвърна той. — Имате ли някакви възражения?

Мариса сведе очи към двете фигури. От една страна, християнското милосърдие изискваше да се погрижи за погребването на двамата разбойници. От друга, те се бяха опитали да наранят нея и спътниците й. Очите й се присвиха презрително.

— Да останат тук, докато изгният и лешоядите се нахранят с мършата им — заяви тя.

— В такъв случай предлагам да не си губим повече времето с тях — рече той. — Можете ли да боравите с пистолет? — Кам насочи коня така, че да застане почти до нея.

— Да, макар и не толкова умело, колкото вас, милорд — отвърна тя.

— Няма значение, щом можете да уцелите това, което трябва. — Той се наведе и й подаде оръжието на разбойника. — Дръжте го подръка, в случай че ни се наложи да спрем отново. — Той се наведе, докосна подутата й страна и я погали нежно. — Трябваше да загине от бавна смърт заради това — промълви той, после се изправи и сложи ръкавиците си. — Храбро момиче сте — заяви той. — Малцина биха действали по-бързо от вас пред лицето на смъртта.

Гордост ли бе доловила в гласа му? Усети как страните й се изчервяват.

— Не смятам, че съм по-храбра от вас, милорд — каза тя меко и се върна в каретата.



— Според мен това не беше обикновен опит за грабеж — заяви Браяна.

Мариса се настани удобно.

— Права си. — Тя остави пистолета в кошничката с ръкоделието си. — Той търсеше точно граф Деран. Изглежда, някой желае смъртта на съпруга ми, на всяка цена.

Мариса бе решена да разпита мъжа си по-късно тази вечер, когато щяха да отседнат в хана за през нощта. Тя стисна ръце в скута си, сведе очи и насочи мислите си към него. Дали бе доловила правилно нежността, която според нея се бе изписала на лицето му?

Ами лекото му докосване? Широката му длан бе толкова нежна. Милувка на любовник — тя бе почти убедена в това.

Колко глупаво да оставя фантазията си да се развихря. Той не й бе любовник и изобщо бе твърде далеч от всичко, което означаваше тази дума. Тя знаеше, че в края на краищата трябва да спят заедно, дори и само заради брачния си обет, заради наследниците, необходими на графството. Това бяха дълг и отговорност, които двамата споделяха.

Мислите на Мариса се съсредоточиха върху въпроса, който присъстваше неотменно, независимо от това колко пъти се опитваше да го отмине и пренебрегне: щеше ли той да изпълни задачата си по същия хладнокръвен, ефикасен начин, по който бе премахнал разбойниците?



Мислите на Кам бяха мрачни и тревожни. Искаше му се да бе имал възможността да накара двамата бандити да платят скъпо за всичко, което бяха причинили. Единственият начин бе да ги премахне незабавно, знаеше го, но това не можеше да заглуши яростния му гняв. Видът на жена му в ръцете на разбойника бе смразил кръвта в жилите му. Той се бе насилил да преодолее надигналата се в него паника и да се съсредоточи върху най-добрия начин да я освободи. През живота си, по време на службата си при краля, се бе сблъсквал със смъртта безброй пъти. Тя неизменно съпътстваше неговия свят на интриги и измами. Колко различна и трудна бе ситуацията, когато бе видял как жената, която той… Какво? Обичаше? Уважаваше? Да, точно така. Той уважаваше жената, за която се бе венчал. Мариса Фицджералд бе проявила днес забележителна смелост. Когато бе изрекъл онези проклети думи, когато се бе преструвал, че не го е грижа, той знаеше, че по някакъв начин й бе дал да разбере, че всичко това е игра, част от опасен маскарад, който трябваше да играе, за да победи. Не бе сигурен, че го е разбрала, докато съблазнителните й зелени очи не потърсиха отговора в неговите.

Тя му се бе доверила. Той откри това в очите й, в леката усмивка на сладките й устни. В този въпрос на живот и смърт тя с желание му се бе доверила докрай.

Кам наля остатъка от бутилката в чашата си. Бе вечерял в стаята си, като остави жените да се хранят сами в голямата стая, предназначени за тях. Поднесе чашата към устните си и отпи голяма глътка. Виното бе добро, но всъщност ханджията и жена му правеха всичко заради почитта си към дома на графиня Деран. Дори и да бяха намерили за странно, че графът и графинята не споделят една стая, те не бяха казали нищо. Нейната каса в каретата и богатите й запаси от злато говореха най-красноречиво, той бе разбрал това.

Кам се приближи до прозореца, който бе оставил отворен. Нощта се бе спуснала, заключвайки го отново в затвора на нарастващото му отчаяние. Зад една врата спеше жената, за която се бе венчал. Той си я представи заедно с братовчедка й, сгушени удобно в леглото, изтощени от събитията през деня. С истинско усилие на волята той се бе извърнал от нея следобед и бе яхнал отново жребеца, макар че единственото, което му се искаше да направи, бе да я грабне в прегръдките си и да я притисне силно, да изпълни тялото й с трепети, но от по-друг вид. Да потвърди живота отново, след като се бяха сблъскали със смъртта. Да замени желанието за кръв с желание за живот.

Кам взе запалената свещ, вдигна я високо, приближи се до малката масичка, на която бяха поставени леген за миене и чаша, и погледна в малкото огледало на стената. Топлите отблясъци на свещта осветяваха меко лицето му и скриваха някои от белезите. Лицето, което дори една майка не можеше да обича. Единствената жена, на която смяташе, че може да се довери безрезервно, бе разпръснала глупавите му илюзии, като избяга с писък от големия салон в замъка на баща му. Красивата му руса майка, от която бе наследил чертите си, бе зърнала обезобразеното му лице и бе избягала от ужас, без да се интересува как ще се почувства любимият й син.

Кам проумя иронията във факта, че е принуден да накара жена си да му вярва.

Да, Мариса му бе доверила живота си, но нямаше друг избор.

Той също нямаше друг избор за това, което трябваше да направи.



Тя пристъпваше из стаята колкото може по-тихо, за да не събуди заспалата си братовчедка или Чарити, която се бе свила на сламеника до леглото. Погледна двете жени и със задоволство отбеляза, че спят дълбоко. Тя обаче бе неспокойна. Бе лежала в леглото и бе слушала тихото дишане на Браяна и лекото похъркване на прислужницата. Не можеше да издържи просто да лежи будна, така че стана и запали отлично излъскания месингов свещник.

Масата бе почистена от остатъците от вечерята; беше останало само едно блюдо със сладки. Мариса взе една захаросана фурма и я лапна, наслаждавайки се на вкуса й. Но сладостта не можеше да облекчи горчивите спомени за случилото се този следобед. Двама мъже бяха мъртви. Те не бяха обикновени разбойници, чиято цел е да ограбят каквото могат и да избягат. Тези мъже преследваха точно определен човек — нейния съпруг. С каква цел?

Мариса седна на един стол и мислите й се върнаха към събитията от деня. Благодарността, която бе изказала на Бюканън за навременното си избавление, не бе достатъчна — тя знаеше, че ако той се бе поколебал да рискува живота си заради техния, щяха да бъдат мъртви. Смелостта му заслужаваше награда. Но какво можеше да му подари?

На устните й се появи нежна усмивка. Да, имаше един подарък, който единствено тя можеше да му даде. Той щеше да му покаже колко високо цени услугата му и че потомците на Фицджералдови винаги плащат дълговете си.

Мариса стана и пристъпи към високия гардероб, където бяха окачени дрехите й. Отвори внимателно вратата, за да не събуди другите, и извади кесията си от малкото чекмедже. Бръкна в нея и извади малка сребърна халка, на която висяха няколко ключа. Усмихната се наведе и издърпа малкото ковчеже, скрито в дъното на гардероба. Занесе го на масата, отключи го и извади малък подпечатан лист хартия. Беше подарък от баща й за един рожден ден. Мариса остави свития на руло лист на масата, взе перо и малко шишенце мастило, взе и печата си и восък. Потопи перото и започна да пише.