— Ей сега ще се върна с напитките.

Мариса свали кожените си ръкавици и ги пусна върху малката масичка до прозореца. В стаята надвисна тежко мълчание. Какво да му каже сега, когато са сами? Тя прерови ума си за подходяща тема за разговор.

— Очаква ли Негово величество да се върнете в Лондон за сватбата му?

Седнал в едно голямо удобно кресло, Кам гледаше как жена му се разхожда нервно из стаята.

— Не — отговори той. — Негово величество знае отлично, че не желая да участвам в публичния цирк около сватбата му. Животът в двора не представлява интерес за мен. — После прибави с нисък, отпаднал глас: — Някога, когато бях млад, търсех такъв живот. Сега той не ми носи нищо друго освен пустота.

Мариса се извърна, за да го погледне, но това, което възнамеряваше да каже, бе прекъснато от пристигането на Джийн, която носеше две халби бира.

— Госпожа Бенет поръча да ви предам, че храната ще бъде готова скоро. Ако имате нужда от нещо друго, дръпнете онзи звънец, ей там. — Джийн посочи дългия шнур до по-малкия прозорец.

— Братовчедка ми ще пристигне всеки момент. Доведете я при нас — нареди Мариса и преди прислужницата да излезе, попита: — Имате ли медовина?

— Да, миледи.

— Добре. Донесете я, когато придружавате братовчедка ми.

— Да, миледи — рече Джийн и отново ги остави сами.

Отпиха от студената бира. Мариса наруши настъпилата тишина.

— Чудя се какъв сватбен подарък да направим на Негово величество — каза тя. — Какво бихте предложили вие, милорд, нали сте добре запознат с вкуса на краля?

— Много трудно е да се спра на едно нещо, тъй като интересите му са твърде променливи — призна Кам. — Той харесва редки и необикновени неща — интересува го всичко, свързано с науката.

— Ами за португалската принцеса Катерина?

— Казаха ми, че е много религиозна — отвърна Кам.

— Казвате го, сякаш е нещо нередно — забеляза Мариса.

— Това, което е добродетел в Португалия, може да се окаже проблем в Англия — каза иронично Кам и отправи проницателен поглед към жена си. — Боя се, че в леглото ще се окаже прекалено благочестива и благоразумна за вкуса на Чарлз.

— Какво значи това?

— Че мъж, енергичен като Чарлз, ще потърси компания другаде.

— Барбара Касълмейн?

— Освен всички останали — отбеляза Кам. — Чарлз винаги е използвал предоставените му възможности.

— А като крал, възможностите му са неограничени — рече Мариса.

— Точно така — съгласи се съпругът й.

Шумът на пристигащата карета прекъсна дискусията им. Мариса се изправи и се приближи до прозореца.

— Пристигнаха — каза тя, усещайки, че разговорът им е навлязъл в опасни води. Дали съпругът й навремето не е бил като краля и не е трупал опит в безброй чужди спални? Мъж с такъв апетит, че леглото само на една жена никога да не му е достатъчно?

Джийн донесе бутилка медовина и чаша върху набързо излъскан орехов поднос. След нея влезе Браяна.

— Госпожа Бенет нита дали вече може да сервира храната, миледи.

Мариса хвърли поглед към братовчедка си.

— Ти как мислиш?

— Гладна съм — отвърна Браяна.

— Джийн, предай на госпожа Бенет, че ще обядваме веднага.



Заситени след обикновените, но отлично приготвени ястия на госпожа Бенет, граф и графиня Деран заедно със спътниците си продължиха пътуването.

Мариса погледна с обич прислужницата си, заспала свита в ъгъла на каретата. Пътуваха вече час и копнееха да стигнат до следващата си спирка. Тя бе решила да остане в каретата през тази част от пътуването, тъй като искаше да поговори с братовчедка си, макар и да не бе сигурна как да подхване разговора. Браяна би могла да хвърли известна светлина върху тайните на брачното ложе. Мариса знаеше, че братовчедка й е благочестива жена, много по-благочестива от самата нея. Дали това благочестие се пренасяше и в спалнята? Не й беше удобно да я пита, защото отлично знаеше за неприятните спомени на братовчедка си, когато говореха за брака й, но смяташе, че това е така, защото Браяна страда от загубата. Тя уважаваше траура на братовчедка си и се опасяваше, че въпросите й могат да възкресят болезнени за нея спомени.

Мариса погледна спокойните, строги черти на Браяна и реши да не я разпитва. По-добре щеше да бъде да пита баба си, тя щеше да й каже всичко.

— Мариса? — обади се Браяна. — Какво има?

— Нищо — усмихна се Мариса.

— Бих се радвала да ти помогна, ако мога.

Мариса се протегна и хвана ръката на Браяна.

— Знам това, братовчедке. Наистина става дума за нещо дребно, нещо, което ми каза моят съпруг.

— Какво е то?

— Няма значение.

Браяна поклати глава.

— Не ти вярвам. Хайде, моля те, сподели с мен.

Очите на Мариса се извърнаха бързо към Чарити — прислужницата все още спеше дълбоко.

— Беше забележка за чуждоземната принцеса, за която ще се жени кралят.

— И какво каза той?

— Чудеше се дали религиозното благочестие на принцесата няма да я направи неспособна да… — Мариса млъкна и се изчерви. — Да доставя наслада в брачното ложе. Негово величество бил много мъжествен и съпругът ми твърди, че имал нужда от жена, която да му приляга.

Изпъстрените с лунички страни на Браяна също се изчервиха.

— Дали е така с всички мъже? — запита се на глас Мариса. — Мама веднъж каза, че с мъжа, когото обичаш, правенето на любов може да бъде много приятно. — Мариса сведе очи. — Тя обичаше баща ми и той я обичаше. Бяха толкова щастливи заедно, макар и баща ми да не бе от този тип мъже, от които е кралят. Тя ми показа последното писмо, което татко й бе изпратил… винаги го носеше със себе си. Той й пишеше, че е останал верен на нея и на клетвите им.

Браяна не бе особено сигурна какво да отговори. Това бе чудесна възможност да разкаже на братовчедка си за собствения си брак, да й обясни какво бе изтърпяла — за болката, унижението, безконечния страх, че съпругът й за пореден път може да потърси леглото й. Всеки ден Браяна се бе молила да се избави от него и се бе надявала, че прищявката му ще се насочи към друга жена. Тя би си затворила очите, ако съпругът й си бе намерил любовница. Но това не стана. Дори веднъж той й каза, че е решен да запази семето си за законния си наследник.

Браяна въздъхна. Колко по-щастлива би се чувствала, ако можеше да излее мъката си и ред Мариса. О, Майко Божия, колко й се искаше да може да го направи!

— Страхуваш ли се, че мъжът ти ще потърси удоволствие в чуждо легло?

Мариса вдигна очи.

— Не знам. — Тя стисна ръце и усети тежестта на пръстените си: на отговорностите, които олицетворяваха те. — Тъй като все още не е идвал в леглото ми, не знам какво ще направи след като изпълним брачния си обет. Наистина съм озадачена. Чудя се какво ли ще последва, след като наистина станем мъж и жена.

— Може би се бои, че ще го отблъснеш? — предположи Браяна.

— Да го отблъсна! — възкликна иронично Мариса. — Аз имам причина да се оплаквам от отблъскване. Знаеш, че точно той ми отказа! Какво би направила, ако съпругът ти бе напуснал леглото преди да е легнал в него?

Браяна копнееше да каже: бих построила параклис в знак на благодарност.

Мариса се прокле заради думите си, щом забеляза тъжния израз на Браяна.

— Съжалявам за безразсъдните си думи, братовчедке — рече тя. — Моля те, прости ми, че възкресих ненужно спомени, които вероятно са все още болезнени за теб. Не исках да те нараня.

— Знам, Мариса. — На Браяна й се щеше да може да обясни характера на болката си, но чувството за вина все още бе прекалено силно, за да го сподели.

Мариса се наведе към кошничката за шиене, поставена в краката й. Отвори я и извади ръкоделието, което бе започнала преди няколко дни. Разгледа плата, опънат на дървената рамка. Оградена с рози, централната сцена представяше двойка лебеди, които плуваха спокойно по река, следвани от няколко лебедчета.

— Мога ли да погледна? — попита Браяна.

Мариса подаде ръкоделието и това, че братовчедка й го разгледа подробно, й достави удоволствие.

— Красиво е — рече Браяна, като прокара пръсти по тъканта.

Поласкана от похвалата й, Мариса се изчерви и каза:

— Това е спомен от детството ми. Баба ми подари чифт лебеди за деветия ми рожден ден. Бяха толкова прелестни. — Тя се усмихна. — Спомням си, казах на баща си, че искам на герба ми да бъдат изобразени лебеди. — Мариса се засмя. — Представяш ли си каква дързост съм проявила — да заявя, че ще имам герб с лебеди и че скоро ще трябва да си направя свой собствен печат, тъй че всички да разпознават знака на дъщерята на Деран. След две седмици татко ми подари златен печат с лебед. А мама ми подари шест емблеми с лебеди — за личните ми васали, каза тя, с латинското мото: Audentes fortuna juvat.

— Съдбата помага на смелите — преведе Браяна.

— Да — потвърди Мариса и пое ръкоделието от ръката на братовчедка си. — Женският лебед умря след две години. Скоро го последва и мъжкият.

— Казват, че не можели един без друг — рече Браяна.

Мариса използва малките си златни ножички, за да отреже парче блестящо-син конец, сетне го вдяна в иглата.

— И аз така съм чувала — каза тя и присви очи, съсредоточавайки се върху работата си. — Питам се дали е истина?



— Сигурен ли си, че са те? — попита един груб глас.

— Виж им каретата бе, глупак такъв — отвърна друг глас. — Това е гербът, който ни описаха.

— Смяташ ли, че жените ще носят много бижута?

— Разбира се — поясни мъжът. — Нали е графиня!

— Тези жени са свикнали да се перчат с богатствата си.