— Създание, което ти не би имал нищо против да обслужва самия тебе, особено ако имаш на разположение и богатството й? — каза тя с престорено мил глас.

Самата мисъл да притежава наследницата на рода Фицджералд, да сложи ръка върху огромното й богатство, да бъде господар на сочното й тяло, го възбуждаше, но само умствено. Той почака членът му да реагира, но както обикновено, това не стана.

— Няма да отрека, че това е прекрасна идея — заяви той.

«И това е всичко, миличък — помисли си тя, — само забавна идея.» Знаеше какъв е проблемът му. Лицето й се развесели. Изобщо не се съмняваше, че дори осакатен и обезобразен, Бюканън все пак си е останал жребец, докато това създание, което си въобразяваше, че е мъж, не ставаше за нищо.

— Къде са заминали? — попита тя, връщайки се към наистина важния въпрос.

— Чух, че отишли в Дорсет. Тръгнали рано тази сутрин. — Той поглади перуката си. Оредяващата коса под нея бе напоена с пот. — Спокойно, скъпа. Пътищата на Негово величество не винаги са безопасни. Пътуването е огромен риск в днешно време. А сега, да свършваме нашата работа. Този разговор за реванш предизвиква у мен чудовищна жажда.



— Какво ще кажете да спрем за обяд в «Червеното перо»? Доста време мина, откакто закусвахме — предложи Мариса.

Браяна, осъзнала настъпилото в каретата мълчание, се съгласи:

— Би било чудесно поне за няколко минути да поседим някъде, където няма да се клатушкаме непрестанно — каза тя и очите й проблеснаха весело.

— По-скоро бих пояздила новия си жребец — въздъхна замислено Мариса.

— Моля, мила братовчедке, не мисли, че трябва да ми правиш компания тук. Чувствай се свободна да се присъединиш към съпруга си — предложи й Браяна.

— Защо изобщо искате да яздите тези огромни животни, миледи? — възкликна Чарити. — Толкова се страхувам, че могат да ме наранят. Прекалено големи са.

— Мисля да пояздя след като се наобядваме — каза Мариса и приведе глава, за да погледне през прозореца на каретата. Малко по-напред яздеше съпругът й. Можеше да види изправения му гръб и полите на кадифената му пелерина, падащи върху красивото седло. Той се справяше отлично с енергичния кон, ръцете му държаха здраво юздите на едрото животно, чиято сребристобяла опашка се спускаше почти до земята.

Забелязала удоволствието, изписало се по лицето на братовчедка й, Браяна също хвърли поглед през прозореца. Изглежда, Бюканън се справяше с коня отлично, което бе точка в негова полза в очите на Мариса. Докато на Браяна й стигаше спокойно да се разхожда на кон, братовчедка й предпочиташе лудешкия галон. Мариса се бе надбягвала със собствените си братя, които се смятаха за едни от най-добрите ездачи в цяла Ирландия, и дори ги бе изпреварвала — единствената жена, способна на това.

— Съпруже! — извика Мариса.

Кам дръпна юздите и усети мощта на коня под себе си. Копнееше да види на какво е способно животното на открито поле. Би се обзаложил, че никой друг кон не може да се сравнява с него, с изключение на близнака му, разбира се.

— Да, миледи? — попита той.

— Бих искала да спрем за обяд в хана «Червеното перо». Моля, съобщете на кочияша. Трябва да е само на няколко мили оттук.

Кам кимна.

— С удоволствие, миледи. Щом е толкова близо, ще избързам напред и ще се погрижа да осигуря самостоятелни стаи за вас, дамите.

— Почакайте — каза внезапно Мариса. — Спрете каретата.

Озадачен, Кам все пак удовлетвори молбата й. Кочияшът спря екипажа.

Един от лакеите скочи от капрата, застана до вратата и я задържа отворена, за да може Мариса да слезе.

— Ще ви придружа — рече тя и нареди на лакея: — Доведете ми другия кон.

Той свали шапката си, изтича да изпълни заповедта и само след миг се върна с вече оседлания жребец. Мариса се обърна към братовчедка си.

— Имаш ли нещо против?

Браяна се усмихна.

— Не. Няма да преча на желанията ти, братовчедке. Само ще те помоля да внимаваш, докато си на това чудесно животно.

Червенината не лицето на Мариса бе достатъчна, за да предизвика усмивката на Браяна.

— Ще се срещнем в хана — допълни тя, гледайки как лакеят помага на Мариса да яхне коня. Братовчедка й пъхна краката си в стремената, после кимна в знак, че екипажът може да продължи пътя си.

— До скоро виждане — извика Мариса и пришпори коня в галоп.

Животното нямаше нужда от друга покана, за да освободи невероятната си мощ, и се понесе стремглаво напред.

Кам се засмя изненадан, дръпна юздите така, че едрият жребец се изправи във въздуха, и последва Мариса.

Екотът на чаткащите копита цепеше земята. Смехът на Мариса и Кам сякаш подканваше с веселието си конете да препускат по-бързо.

Мариса не бе изпитвала такава лекота от времето, когато свободно бе препускала из земите на братовчед си Килрун в Ирландия. Вятърът шибаше лицето й, но тя не му обръщаше внимание. Усети как оковите на дълга й се разпадат, макар и само за минутите, което щеше да прекара на гърба на коня. Забрави отговорностите си и се отдаде с наслада на удоволствието, което й доставяше лудешката езда.

Извърна глава и видя, че съпругът й не изостава от нея. Преви се над шията на жребеца и му прошепна нежно, подканвайки го да полети по-бързо.

Кам видя действията на жена си и направи същото, като заговори на коня на родния си език. Бе решен да победи, но не за да се наложи над нея, защото се възхищаваше на умението и решителността й; не, по-скоро, за да й покаже собствената си сръчност и способности. Да я убеди, че дори и такъв, какъвто е сега, все още може да вдъхва респект. Не си задаваше въпроса защо това е толкова важно за него; просто реши, че трябва да го стори, и това беше достатъчно.

Конят му леко изпревари нейния и го задмина точно в мига, в който на хоризонта се показа ханът. Кам отби от пътя и се насочи към конюшнята.

Мариса го последва само няколко секунди по-късно с широка усмивка. Лицето й бе зачервено. Тя дръпна силно юздите, за да спре коня точно до неговия.

— Добре направено, милорд — каза тя, пое дълбоко дъх и изчака коняря от хана да й помогне да слезе от коня.

Кам вече бе на земята. Подаде юздите на коняря и вдигна ръце, за да я поеме. Погледът му срещна нейния, после се спусна надолу към гръдта й. Белите й гърди се надигаха и спускаха от възбуда. Кам копнееше да ги докосне с устни, да прокара между тях езика си, да свали роклята й и да ги разголи, да ги гали и милва, да смуче зърната й така, че тя да стене от желание да прави същото и с него.

Мариса застана до него, спокойна в прегръдката му. Ръцете му я държаха здраво през кръста. Тя вдигна глава и зелените й очи срещнаха неговите. Сърцето й биеше силно, прекалено силно. Сигурно се дължеше на препускането. Тя сведе очи и промълви:

— Благодаря ви, милорд.

Ръцете му я пуснаха.

— Хайде да видим какви стаи можем да намерим преди да пристигне каретата — рече той и сви лявата си ръка, за да може тя да се облегне на нея.

На вратата ги очакваше слаба жена.

— Добре дошли в моето заведение — каза тя. Острите й очи се присвиха при вида на приближаващата двойка.

Мариса видя бързо прикритата изненада на жената. Наистина бе странно, че лицето на Камерън, което шокираше другите, не предизвикваше ужас у нея. Бе разбрала това още когато го бе погледнала, там, пред олтара. Това бе просто мъжът, когото се бе заклела да почита като съпруг пред Бога и краля. Ни повече, ни по-малко.

— Съпругата ми и аз търсим подслон за нас и спътниците ни. Имаме нужда от стая, където да можем да обядваме сами — властно прозвуча дълбокият глас на Кам.

— Има ли и други? — попита ханджийката.

— Каретата ми е само на миля оттук — рече Мариса, — с братовчедка ми и моята прислужница. — Тя хвърли поглед през рамо. — Бих искала също храна за конете и нещо за слугите.

— Може да се уреди, миледи — побърза да я увери жената, разбрала какви са клиентите й и по кройката на роклята, и по прекрасните коне, които яздеха и двамата. — Заповядайте, влезте. — Тя отстъпи назад, за да ги пропусне да минат, и повика едно пълничко, розовобузо селско момиче.

— Джийн, придружи гостите до задния салон, а после кажи на Тоби да очаква каретата и слугите им. — После се представи със сърдечна усмивка; — Аз съм госпожа Бенет. Много се радвам, че избрахте моя хан, за да си отдъхнете.

Мариса също й се усмихна.

— Баща ми веднъж намерил подслон тук, госпожо Бенет, и ми е разказвал за любезността ви към него и братята ми.

— Баща ви?

— Да — отговори Мариса. — Граф Деран.

Очите на жената се разшириха от изненада.

— Вие сте дъщеря на господин графа?

Мариса кимна гордо.

— Да, имам честта да съм негова дъщеря.

— Той беше прекрасен човек, миледи. Със скръб научих за кончината му.

— Благодаря ви за добрите думи, госпожо Бенет.

Джийн ги чакаше търпеливо, за да им покаже пътя.

— Ще ви пратя нещо за пиене, докато се приготвя храната ви. Бутилка от най-доброто ми вино — рече госпожа Бенет. — Влезте да си починете.

— Предпочитам бира — обади се Кам. — Вино можете да донесете за графинята.

— В такъв случай и аз ще пия бира, госпожо Бенет — каза Мариса, обърна се към съпруга си и го погледна усмихнато.

Кам й отвърна с леко кимване.

— Добре, значи бира — отговори госпожа Бенет.

Кам и Мариса последваха полюшващите се бедра на Джийн, която ги поведе към голяма слънчева стая. Поставените в купички цветя изпълваха помещението с приятен аромат. В едната част на стаята имаше маса и столове. В огнището гореше слаб огън.

Джийн направи реверанс и съобщи: