Силно желание разбунтува кръвта му — желание по-дълбоко и по-силно, отколкото бе изпитвал някога. Плътта му реагира, мъжеството му се втвърди и изтръпна от нуждата да се изгуби в дълбините на тялото й.

Какво да стори? Нямаше с какво да разсече плетеницата от стебла, която я отделяше от него. За да стигне до нея, трябваше да проникне през бодлите единствено с голите си ръце. За да получи съкровището, за което копнееше тъй отчаяно, трябваше да поеме огромен риск.

Хвърли поглед през рамо към отворената врата, която вече не бе скрита в мъгла. Трябваше само да излезе, да обърне гръб на спящата красавица. Светът бе пълен с жени, жени, които не предизвикваха нито проблеми, нито усложнения. Те го очакваха извън тази стая.

Той обърна глава и погледна за пореден път жената в леглото. Отново чу нежния, зовящ го женски глас, макар тя да спеше. «Камерън! Ела!» Гласът отекваше в главата му като боен вик. Устните й бяха извити в лека усмивка, сякаш мислите й бяха приятни и топли. Неговите бяха горещи и пълни с копнеж, с пламенна страст.

Той протегна ръка, за да разкъса плетеницата от лозови стебла, и усети как кожата му се раздира от забиващите се тръни. Кръв бликна от плътта му и потече от ръцете му. Болка избухна в мозъка му и го събуди.

Кам погледна дланите си. Странно, болката от бодливите лози бе толкова истинска, толкова жива, че той почти очакваше да види белезите по кожата си. Нищо. Само съвсем истинските белези и деформираните кости на дясната му ръка. Той изсумтя презрително. Това бе твърде много за съвършения рицар от дивите му фантазии, който се опитваше да освободи омагьосаната девица от самотния й затвор. Какъв глупак бе той!

Закрачи из стаята. Сексуалната му енергия заплашваше да изригне. Ако бе у дома си в Шотландия, щеше да поплува в леденото езеро и да охлади трескавото желание. Тук можеше да го стори само в Темза, и то нямаше да намери уединение. Или навярно щеше да поязди в ранната утрин през хълмовете и да докара коня и себе си до пълно изтощение. Или пък би могъл просто да си купи жена, за да утоли жаждата си.

Приближи се до прозореца и докосна влажното стъкло. Хладното усещане го успокои. И в този миг видя фигурата в градината — насочваше се към реката. Не можеше да разбере кой или коя бе това, или пък защо изобщо някой в тази къща би се разхождал сам, когато часовникът над камината едва бе ударил четири часа. Може би някоя от слугините отиваше на среща с любовника си?

Така и така не можеше да заспи, следователно поне щеше да задоволи любопитството си.



Мариса също не можеше да заспи, затова наметна над нощницата си един обикновен здрав слугински плащ. Фините й пантофки сигурно щяха да се скъсат по мокрите буци пръст. Тя бавно тръгна през градината. Повечето цветя все още не бяха разцъфнали. Лятото щеше да завари тази земя изпълнена с цветове и аромати, макар че сега бе смълчана, сякаш заспала, в очакване на топлината, за да разбуди за пореден път красотата си.

Странно, но и самата тя се чувстваше като градина, на която предстои да разцъфне. Сякаш нещо дълбоко в нея молеше да го пуснат на свобода — но тя не знаеше какво е то. Знаеше обаче друго — че повечето хора смятат нощния въздух за нездравословен. Но тя обичаше нощта, особено когато дъждът изпълваше въздуха с влага, обичаше усещането й върху кожата си. Сигурна, че наоколо няма никого, Мариса свали пелерината и безгрижно я остави да се свлече на каменната пейка. Разпуснатата й коса бе вече мокра и се спускаше безредно по гърба й. Тя прокара ръце през нея и я вдигна над шията си.

Скрит в сенките, Кам я наблюдаваше. Дъхът му секна, когато движенията й привлякоха очите му към надигащите й се едри гърди. Дрехата бе прилепнала от дъжда и очертаваше твърдите й зърна. За пореден път той усети дълбоката, извиваща се като змия болка в слабините.

Погледът й се спря върху големия каменен резервоар, в който се събираше дъждовна вода. Студената, освежителна утринна баня в тази вода щеше да й достави удоволствие. Да бе в някое от провинциалните си имения, тя може би щеше да поплува, но наблизо нямаше нито езеро, нито река.

Мариса въздъхна и отпусна косите си. Милувката на дъжда бе като ръка, която се плъзгаше през памучната тъкан върху кожата й и прилепваше дрехата към тялото й. С всяко нейно вдишване допирът на памучния плат до втвърдените й зърна предизвикваше приятна болка дълбоко под стомаха й. Припомняше й усещането за ръката на съпруга й върху нейната кожа през нощта на тяхната сватба, когато пръстите му се плъзгаха по тялото й.

Тя разбираше целта и значението на брака: да се родят наследници, които да гарантират оставането на имота в семейството. Но каква бе неговата физическа страна? Майка й бе обяснила толкова малко за това — бе й казала само, че е дълг на съпругата да подчини тялото си на удоволствието на съпруга си, защото децата се раждат от акта на съвкуплението. И бе добавила, че мъжът рядко се грижи жена му също да изпита силата на това удоволствие. Баща й обаче бил точно такъв мъж, бе казала майка й с дълбока усмивка.

Мариса се запита дали лейди Браяна е изпитала наслада в прегръдките на съпруга си. Дали и тя е открила удоволствието, за което бе говорила майка й? Неотдавнашната смърт на съпруга на братовчедка й бе попречила на Мариса да разпитва за тайните на брачното ложе на Браяна.

И все пак тя имаше баба си, безцеремонната вдовстваща графиня, известна с това, че говори каквото мисли, и ако мълвата не грешеше, тя бе имала в леглото си любовници и преди, и след смъртта на съпруга си. Да, именно баба си би могла да пита за така наречените наслади, които носел бракът.

Как би се отнесла баба й към мъжа, за когото се бе венчала? Мариса сви рамене и седна на каменната пейка. Усети влагата, просмукала се в наметалото й. Бе истинско безумие да стои тук и да зъзне. Чаша топло ароматно ябълково вино би й дошло добре, но пък не й се искаше да буди Чарити.

Стори й се, че чува зад себе си звук и замръзна, разбирайки колко глупаво е постъпила да излезе без никакво оръжие.

Хладен метален предмет леко убоде шията й.

— Стой — каза един мъжки глас зад нея.

Мариса направи както й наредиха, разпознавайки гласа.

— Глупаво е да се скитате сама през нощта, миледи. Вместо мен можеше да е някой, който иска да ви причини зло. Леко замахване с камата и можех лесно да сложа край на живота ви.

— И да станете много богат — рече Мариса. Бяха сами и никой не би могъл да й дойде на помощ. Тя чакаше.

Острието изчезна. Кам наметна стройните й рамене с влажния плащ.

— Върнете се в леглото, миледи.

Наистина ли бе доловила следа от болка в гласа му? Без да зададе въпроса си, Мариса избяга.

Кам я гледаше как се отдалечава. Прибра камата в ножницата. Лявата му ръка се плъзна през влажните кичури коса и ги отметна от лицето му. Тя бе смела, в това нямаше съмнение; много по-смела, отколкото мнозина мъже, които познаваше. А той се възхищаваше от смелостта и силната воля.

И от проклетата й прелест, която копнееше да притежава, на сън или наяве.

Глава девета

— Заминали са си — изкрещя жената. — Заминали са си!

— Мила, няма смисъл да крещиш като продавачка на риба. Знам. — За Бога, имаше моменти, когато му се искаше тази глупава кучка да е мъртва, макар все още да му бе полезна. Бе алчна и му осигуряваше информация по нейния си курвенски начин; той на свой ред й осигуряваше пари — нещо като пенсия — за да пази почтеността й ненакърнена.

Тя си пое дъх, за да се успокои, и започна да си вее с ветрилото. За хората те бяха обикновена двойка, излязла на разходка в парка. Жената бе с перука, за да скрие истинската си коса, и главата я сърбеше. Лицето й, без грима и пудрата, които обикновено си слагаше, свидетелстваше за крайностите в живота й. Роклята й бе проста, със скромна кройка, но поне бе копринена.

— Мислех, че ще ме освободиш от проблема ми. Изглежда, той сам ме е освободил от себе си — промърмори тя гневно. — Това вече не мога да понеса.

— Не те ли уверих, че ще реша общия ни проблем по свой собствен начин и в удобно за мен време? — Той повдигна шапката си, за да поздрави някакъв познат, и се усмихна леко.

— Но аз исках да му дам да разбере, да го видя как страда!

— Успокой се. Скоро той вече няма да представлява заплаха за теб.

— Или за теб — добави тя. Той й отправи медена усмивка.

— Разбира се, и за мен. — Разбираше скрития й намек за доказателствата, които тя имаше срещу него. Нейният адвокат, онзи разгонен стар козел, когото тя обслужваше вместо да му плаща, пазеше копия на едно изобличаващо го писмо. Ако тези документи бяха попаднали в други ръце, положението му в двора щеше да бъде подложено на опасност. Земите, богатствата, а и животът му щяха да му бъдат отнети. Не можеше да разчита на прословутото милосърдие на Чарлз към хора, работили за правителството на Кромуел. Даже да запазеше живота си, какво щеше да му остане? Нито положение, нито титла, нито пари. А той бе човек, който зависеше от тези неща, за да подхранва страстта си към удоволствията в живота.

Бяха в задънена улица и двамата го знаеха. Тя не би го предала, защото алчността й за пари бе всепоглъщаща; той не би я убил, защото тя имаше информация, която можеше да унищожи разкошния му живот из основи.

— Очите му ме преследват — каза тя почти шепнешком. — Нощем понякога сънувам, че е там с мен и че гледа с онези сини, сини очи, пълни с омраза. Виждам как големите му ръце се протягат към шията ми и копнеят да сложат край на живота ми. — Тя потръпна въпреки слънчевата топлина.

— Можеш ли да го обвиняваш, мила? Нали ти извади едното му око и обезобрази ангелското му лице. Но трябва да прибавя, че да оставиш лявата му страна толкова съвършена, колкото беше преди, скъпа, бе прекрасна идея. Така тя постоянно ще му напомня за онова, което е загубил. — Той се разсмя весело. — Жребец, който никоя женска не би приела доброволно, принуден да обслужва онази студена кобила Деран.