«Копеле!» — помисли си тя и извади ръжена от жарта. Обърна се и се изправи лице в лице с мъжа на леглото.

Кам следеше с нарастващ ужас приближаването й, без да откъсва поглед от спокойното й лице и от нажежения връх на ръжена.

После чу вик от непоносима болка, без да осъзнава, че този нечовешки звук се изтръгва от самия него. И загуби съзнание.

Част първа

Поразяващ като мълния

Лондон, 1662

Глава първа

«Защото никой никога не е намразил плътта си…»

Иронията, която Кам долови в тази фраза, изкриви плътните му устни в присмехулна гримаса. «Не е намразил.» Той мразеше всичко и всички, и най-вече плътта на жените. Това бяха слова за глупци и поети, а той не спадаше към тях.

Една жена, обзета от мъст, бе опустошила част от душата му, тази част, която би могла или би искала да дарява любов, а и ако трябваше да бъде откровен, нищо от досегашния му опит не му даваше и най-малкото основание да вярва в тази лъжа, наречена любов между мъжа и жената. Страст — да, тя беше нещо разбираемо. Алчност, желание да притежаваш. Склонен беше да приеме сковаващата студенина на това чувство.

А любовта? Тя бе просто детска приказка за хора, които не познават нищо по-добро. Не беше преживяване, достойно за вниманието на един мъж, особено за мъж като него. Кам бе виждал и вършил много неща, докато се водеше битката за възвръщането на Чарлз Стюарт на престола и за възстановяването на монархията. Беше постигнал основната си цел — неговият крал отново бе на английския трон, който му принадлежеше по право.

Камерън хвърли поглед към мургавия мъж, облечен в кадифе и коприна — своя господар и повелител. Жената, застанала непосредствено до Чарлз Стюарт, облегната на ръката му, бе чувствената Барбара Палмър, графиня Касълмейн, прочутата любовница на краля.

Именно заради своя крал той беше тук и участваше в този фарс. Друг белег за кралското благоволение към него беше големият сапфир, положен в плътен златен обков, който носеше на лявата си ръка. Рано тази сутрин, докато закусваше, сапфирът му бе предаден от един слуга.

Кам си припомни как бе отворил кадифената кесия и бе извадил подаръка. Беше се полюбувал на изработката и чак тогава бе забелязал надписа от вътрешната страна.

— Надписът гласи: «С благодарност: Carolinus Rex» — изрече един гърлен глас откъм вратата.

— Ваше величество! — Кам се надигна от стола, за да се поклони на краля.

— За Бога, Кам, седни си на мястото. Няма нужда да спазваш всички церемонии с мен.

— Както желаете, сир — отвърна Кам и седна.

Чарлз се поразходи из стаята.

— Добре ли си тук?

— Да — отвърна Бюканън. — Кой не би бил доволен в покои като тези? — Огледа мебелираната изцяло наново стая, която бе получил в двореца Уайтхол — важно свидетелство за вниманието на краля към него. Много добре съзнаваше, че дворът е пълен с мъже, а и с жени, които му завиждат и за положението, и за благоразположението на Чарлз.

Да, Кам ценеше лоялността на краля. Като трети син на шотландски граф, без право на наследство върху земите му, той беше принуден отрано сам да се бори за успех и богатство. Сега беше богато възнаграден за заслугите си към Чарлз Стюарт.

Горчива усмивка изкриви устните му, прекъсвайки нишката на спомените. Някога той беше младеж, изпълнен с желания и мечти, младеж, неосъзнал горчивата истина, че животът често поднася изненади.

— Щастлив ли си? — попита Чарлз и си наля вино. После седна срещу Кам и втренчи в него тъмните си очи, скрити зад тежки клепачи.

— Благодарен съм на Ваше величество за всички дарове, с които ме обсипахте.

— Не питам за това — отвърна Чарлз.

Кам реши, че няма смисъл да се преструва пред своя крал. Чарлз Стюарт беше твърде проницателен, а и трябваше да притежава това качество, в противен случай отдавна да се бе простил с живота.

— Доволен съм.

— За Бога, що за рядко срещано състояние в това кралство — промърмори кралят, надигна се от стола и се загледа в огъня, който бавно догаряше зад решетката на камината. — Понякога си мисля, че би трябвало да съм магьосник, а защо не дори и великият Соломон, за да задоволя всички прищевки, с които ме засипват всеки ден. Някои представители на знатен род искат да им бъдат възвърнати всички земи и титли, независимо от това, че вече са притежание на друга фамилия. Други искат пари за славната си служба на короната. — Чарлз протегна големите си ръце и разпери пръсти над огъня, за да улови топлината му. — Всички, изглежда, смятат, че хазната на Англия, а и моите ковчежета, са претъпкани с пари. А аз правя каквото мога.

Кам разбираше положението на краля. Виждал бе достолепни мъже да молят за възвръщане на изгубените си богатства и титли, да обсаждат краля с искания за пари и влияние. Знаеше, че Чарлз е човек, който иска да помогне на приятелите си, да ги възнагради за жертвите, които са направили за него. И все пак изискванията им бяха твърде големи, а исканията — прекалено много.

Кралят се извърна и седна пак. Заговори с искрен, дрезгав от преизпълващите го чувства глас.

— Никога не ще мога да ти се отблагодаря истински.

— Ваше величество добре знае, че не ми дължи нищо. Сторих това, което трябваше.

Чарлз се усмихна.

— Мисля, че подценяваш заслугите си към мен, приятелю. Но смятам — изрече той, усмихвайки се все по-широко, — че да ти дам за жена не коя да е, а Мариса Фицджералд, е най-красноречивият начин да ти покажа признателността си. Освен това предпочитам именно тя, а не някоя друга да стане твоя жена. Малко младоженци могат да се похвалят с толкова богата булка.

— Ваш покорен слуга и в този случай, както и във всичко останало.

Чарлз го погледна учудено изпод дебелите си черни вежди.

— Нима?

— Е, може би не чак толкова покорен — позасмя са Кам.

— Честен човек си ти, Камерън Бюканън.

— Глупаво би било да бъда друг спрямо Ваше величество.

— И все пак, желая ти щастие с тази женитба. Зная, че може и да не е това, което си желал. Но понякога всеки мъж трябва да склони глава пред повелите на политиката, без значение колко високо стои.

Кам кимна разбиращо. Знаеше, че кралят също скоро щеше да се жени за португалската принцеса Катерина.

— Изпратих огърлица, която да подхожда на пръстена на бъдещата ти съпруга, заедно с бележка, че «бихме били много щастливи», ако тя я носи по време на венчавката си тази вечер. — Кралят се изправи, в тъмните му очи проблесна весело пламъче. — Трябва да се връщам при Барбара. До скоро виждане — сбогува се той и напусна стаята.



Гласът на епископа върна Кам към действителността.

Пламъците на благоуханните свещи потрепваха в малкия параклис на двореца Уайтхол и хвърляха меката си светлина върху присъстващите на сватбената церемония.

Булката стоеше неподвижно, застинала, заслушана, както и младоженецът, в думите, които епископът редеше с напевен глас. Мъчеше се да съсредоточи мислите си само върху церемонията, но те наново се връщаха към разговора й с нейната баба предишния месец.

— Имаш късмет, мило момиче, че Негово величество е сметнал за редно да зачете желанието на моя син Деран — каза старицата, чието лице все още носеше спомена за красотата й на младини, въпреки че тя беше на осемдесет години. Тънките й устни се извиха в усмивка, примесена с горчивина. — Той беше достатъчно мъдър, за да ти осигури опеката на краля, в случай че нещо стане с него или с твоите братя. Сега претенциите ти за имението и титлата ще бъдат признати за законни и справедливи… Да — продължи Барбара Елизабет Тримейн Фицджералд, вдовстващата графиня Деран. — Той имаше думата на крал Стюарт, с неговия подпис и печат. Сега никой не би се осмелил да оспорва правата ти.

Искрящите й зелени очи, които бе предала в наследство на единствената си внучка, все още носеха блясъка на фино полирани смарагди. Графинята хвана ръката на Мариса.

— Изглежда, Негово величество иска нещо в замяна за това, че признава твоите нрава на наследница. Желанието на краля е да се омъжиш за един от фаворитите му.

Мариса не бе изненадана. Добре знаеше на какви големи имения е собственичка и колко много пари притежава. Тя беше последната издънка на рода си в Англия. Имаше достатъчно представа от политика и съзнаваше, че с подобно наследство би могла да се омъжи само с благословията на краля. Единствено неговата заповед щеше да я заведе под венчилото. Но кой беше избраникът? Какъв беше той?

Девойката продължи да си задава тези въпроси през седмиците след пристигането си в Лондон. След като се настани във величествената си къща на улица Странд, Мариса реши непременно да открие какъв е човекът, за когото щяха да я омъжат.

Когато обаче се присъедини към дворцовата свита, откри някакво всеобщо нежелание да й бъдат дадени каквито и да било сведения за бъдещия й съпруг. И тъй като клюките бяха главното удоволствие в двореца, Мариса очакваше да се добере до пикантна подробност или случка. Дори кралят й каза единствено това, че бъдещият й съпруг е «най-довереният приятел на Наше величество».

Щом като бе така, защо този «най-доверен приятел» не беше в двора? Какво криеха от нея?

Единствените подробности, които успя да научи, сподели с нея един от придворните. На празничната вечеря, организирана в нейна чест от един братовчед на майка й, Мариса тихо се измъкна от залата за гости, за да глътне малко свеж въздух, влезе в градината и се озова лице в лице с мъжа, който седеше до нея по време на вечерята.

— О, лорд Хартуел — любезно каза тя.