— Възнамерявате да заминете?

Мариса отряза парче сирене, намаза го с пикантната горчица, внесена от Франция, и го подаде на Камерън.

— Опитайте това. — И отряза едно парче и за себе си. — Да, никога не съм възнамерявала да остана дълго в Лондон. — Лапна сиренето и се наслади на пикантния вкус. — Marveilleux, прекрасно — промълви тя и отпи глътка бира. — Единствената причина, поради която дойдох тук, бе да гарантирам претенциите към семейното си наследство и да изпълня задълженията си.

— Едно от които бе да се омъжите за мен?

Мариса посрещна погледа му открито. Кам бе предпочел да седне от лявата й страна, вместо срещу нея, което бе негово право.

— Не ще ви излъжа, съпруже. Това бе една от причините, може би най-важната причина да съм тук. Но никога не съм възнамерявала да оставам дълго. Обичам Лондон — каза тя и се пресегна, за да си вземе орехи, — но не бих искала да живея тук. Прекалено шумно и мръсно е, за да ми харесва за дълго. Признавам, че копнея за прелестта на провинцията.

— Семейството ви е в Дорсет, мисля. Там ли ще отидете?

— Само за няколко дни, за да видя баба си. — В очите на Мариса искреше обич към старата жена. — Без нейната сила, без нейната опитност, ако щете, нямаше да мога да си върна наследството. — Тя се засмя. — Негово величество я нарича Старата Лисица. Дори и той се е парил от лютия й език.

Кам си взе още едно парче сирене.

— А след посещението си там къде ще отидете?

— Копнея да видя лично как напредва възстановяването на имението, варварски разрушено, от хората на Кромуел. То е близо до река Ус, не много далеч от уелската граница. — Мариса си помисли как най-добре да постави следващия си въпрос, после пое дълбоко дъх и попита направо: — Възнамерявате ли да останете в Лондон, съпруже?

Кам не отговори веднага. Да не би да си мислеше, че ще се избави от него толкова лесно? Да не би да предполагаше, че той ще се задоволи с трохите от нейния живот? Че ще изчезне, та тя да може да се преструва на неомъжена? О, не! Това не влизаше в плановете му.

— И аз нямам желание да остана твърде дълго в Лондон, миледи. Ще бъда щастлив да ви придружа. Не съм виждал по-голямата част от вашата Англия и копнея да запълня този пропуск.

— В такъв случай всичко е наред — промълви тя, като се помъчи да скрие изненадата си от неговото съобщение.

— Кога тръгваме?

— Мислех да потегля след два дни. Съгласен ли сте, съпруже?

— Напълно, миледи.

Мариса стана.

— А сега, ако ме извините, много съм уморена и ще се оттегля в спалнята си.

— Желая ви лека нощ — каза Кам и стана. Той хвана дясната й ръка, сведе поглед и разгледа малката й длан. Пръстите му бяха обгърнали фината й китка. Можеше да усети рязкото ускоряване на пулса й. «Може ти да си го започнала, любима моя — помисли си Кам, — но аз със сигурност ще го довърша.» На лицето му се появи загадъчна усмивка. Той поднесе ръката й към устните си, докосна гладката плът и леко опита с език вкуса на кожата й.

Тя леко се дръпна и той я пусна. С други думи, Мариса искаше да излезе.

Кам седна бавно на стола си. Вдигна халбата бира и я изпразни. Силно желание стегна слабините му и предизвика дълбока, остра болка. «Ще я имам — закле се той и с трясък остави калаената халба на масата. — За Бога, ще я имам.»



Пристанищната кръчма миришеше на мръсни тела и евтина бира. Бе тъмно — така по-лесно с мамеха клиентите. Проститутки предлагаха стоката си на зажаднели моряци или обикновени работници — най-обикновена парична сделка.

— Нещо друго? — грубо попита сервитьорката. Дългата й мазна коса провисна и се топна в каната бира.

— Не — отвърна един мъжки глас. — Това е всичко.

— Добре — каза келнерката и се отдалечи. Бързаше. Беше намислила да спечели пари и с тялото си.

— Защо настоя да се срещнем в тази дупка? — попита друг глас, женски.

— За по-сигурно. Тук никой няма да ни познае — каза мъжът и отмести пивото, което току-що бе платил.

— Моли се на Господа за това — изсмя се жената. Все още не бе свалила наметалото си и маската, която бе носила същия следобед в театъра.

— Сигурна ли си, че това е същият, човек?

— Разбира се — изсъска тя. — Да не мислиш, че някога бих могла да го забравя?

Събеседникът й се изсмя противно.

— Или пък той теб, а?

Жената потръпна от отвращение, бръкна в малката си кесийка и извади сребърно шишенце парфюм, Отвори го и вдиша дълбоко аромата.

— Тук вони на помийна яма!

— Носът ти е станал твърде чувствителен, скъпа.

— Какво съм станала — каза твърдо тя — е въпрос на начина на живот, който водя сега. Не искам нищо да стои между мен и него.

— Никой не иска това, скъпа.

— Тогава какво предлагаш да направим?

Той сви слабите си рамене.

— Защо трябва аз да правя нещо?

— Спомни си какво направих за теб — каза тя. Подигравателният му смях я разгневи. — Така беше, по дяволите.

— Ти го направи за пари, мила моя алчна кучко, само за пари и за нищо друго. Моля те, спомни си с кого разговаряш. Поне помежду си трябва да сме честни.

Тя се изсмя кратко и остро.

— Ти имаш да губиш толкова, колкото и аз, ако тайната ни бъде разкрита.

— Това заплаха ли е, скъпа?

— Не, разбира се — побърза да го увери тя. Господи, как мразеше тази богата свиня. После въздъхна тежко. — Никога не съм си мислила, че ще го видя отново. За Бога, мислех си, че проклетата му гордост никога няма да му позволи да покаже отново лицето си.

— Щом си го видяла този следобед пред толкова много хора, изглежда, не си била права.

— Знам и точно това ме безпокои.

Той й се усмихна някак особено и протегна дебелата си ръка, за да погали лицето й.

— Навярно ще мога да ти помогна.

— Трябва да го направиш — каза тя.

— Ще ти струва скъпо.

— Колко?

— Нека си помисля малко.

— Добре, стига да ме освободиш от този проблем.

— Изглежда, че междувременно се е оженил тук, в Лондон.

— Копеле! — изсъска тя. — Значи си знаел, че е жив? Че отново е в Лондон?

— Новината за сватбата на една от най-богатите наследници в цяла Англия трудно може да се запази в тайна, мила моя. И най-вече сватбата на една толкова прелестна плячка като онази надменна кучка Мариса Фицджералд.

— Как ли се чувства омъжена за човек като него?

— Наистина ли те интересува?

Тя сви рамене.

— Не. Макар че мисълта за това как реагира, когато е принудена да приема докосването му, и как се чувства той, когато тя се отдръпва от страх и отвращение при вида му, ми доставя удоволствие.

— Мразиш го, нали?

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

— Късно е. Трябва да си вървя — каза той.

— Искам го мъртъв — заяви тя твърдо. Гласът й бе лишен от всякакви емоции.

Той се разсмя.

— Както е известно, инциденти се случват дори и с най-могъщите мъже.

Тя му върна усмивката и попита през смях:

— Би било жалко жена му да остане толкова скоро вдовица, нали? Ужасно жалко.

— Да — съгласи се той и облиза тънките си устни, — ужасно жалко.

Глава осма

— Кралят, миледи!

Възбуденият глас на прислужницата прекъсна разговора, който Мариса водеше с братовчедка си.

— Негово величество е тук? — попита Мариса.

Бес, развълнувана, че е видяла краля, и задъхана, защото бе изкачила стълбите на бегом, каза припряно:

— Да, Негово величество е тук, миледи. По-добре елате бързо.

— Успокой се, Бес — каза Мариса, стана от стола и остави ръкоделието си. После се обърна към братовчедка си.

— Ела, Браяна, искам да те представя на краля.

Браяна стана и приглади с ръце черната си тафтена рокля.

— Както желаеш, братовчедке.

— Да, желая — отвърна Мариса и попита Бес: — Къде е той?

— Чака ви в конюшнята, миледи.

— Кажи на Чарити, че с лейди Браяна ще имаме нужда от наметала, навън духа силен вятър. И побързай, защото в противен случай ще принудим Негово величество да ни чака прекалено дълго.

Бес се поклони и изтича към вратата.

— За Бога, учудвам се, че тя изобщо успя да ни го съобщи, толкова беше развълнувана — рече Мариса. Зелените й очи проблеснаха весело.

— Не трябва да забравяш, че тя е едно обикновено момиче и не е свикнала с това, с което си свикнала ти, братовчедке — каза Браяна. — А и ако си спомням правилно, самата ти беше нервна, когато се срещна за пръв път с краля.

Мариса се усмихна.

— Права си, братовчедке. — И докато слизаха по стълбите към вратата, попита: — Ами ти?

— Аз съм спокойна, Мариса.

— Добре. Иска ми се срещата с Негово величество да ти достави удоволствие. — Мариса хвана Браяна за ръцете и я погледна право в очите. — Трябва да ти обърна внимание да не приемаш държанието му с жените сериозно. — Той е изкусен прелъстител, с много омайващ език.

— Не се безпокой за това, братовчедке — отвърна решително Браяна. — Аз съм имунизирана срещу прелъстители.

— Тогава сме две — промълви Мариса, — защото и аз съм имунизирана.

— Срещу какво, кажете ми, моля? — попита гърленият глас на граф Деран.

Мариса и Браяна се изчервиха.

— Нищо важно, милорд — отвърна Мариса, — наистина нищо важно.

— Както желаете — каза Кам развеселено. Бе чул последните изречения, които бяха разменили жена му и лейди Браяна, но предпочете да се престори, че не държи Мариса да повтори предизвикателните си думи. Защото за него те бяха предизвикателство, като мамещите с блясъка си скъпоценни бижута — награда за честно заслужена победа.