— Бих предпочела да не идвам, ако нямаш нищо против, братовчедке — заяви Браяна.

— Защо? — настойчиво попита Мариса.

Браяна сведе очи, а гласът й, когато отново заговори, едвам се чуваше.

— Не е редно. Аз съм вдовица съвсем отскоро и не трябва да нарушавам жалейката си.

— Това е просто покана да разгледаме кралските конюшни и да се срещнем с търговеца на коне, Браяна, не е някакво тържествено гостуване, уверявам те.

— И все пак, бих предпочела да не присъствам. Където е кралят, там е и свитата му.

«И клюката» — помисли си Браяна. И може би щеше да има някой, който бе чул за смъртта на съпруга й и се съмняваше дали наистина е било нещастен случай. Тя не можеше да рискува.

— Дори и облечена в черно, ти би засенчила всички придворни дами — увери Мариса братовчедка си и я погледна с обич. — Това е истинската причина за страха ти, нали? Не би желала Барбара Палмър да те приеме за своя съперница и да потърси отмъщение?

Браяна се засмя:

— Колко точно разгада тайните ми мисли, братовчедке. Но аз бих добавила, че Касълмейн би трябвало да се бои повече от теб, отколкото от мен.

— Ако е така, тя може да се чувства напълно спокойна.

— И все пак, моля те, пази се — побърза да добави Браяна.

— От какво?

— От престореното ласкателство на дворцовите кавалери. Ти си невероятно красива жена, братовчедке, а освен това и много богата.

Мариса долови скрития страх в гласа на братовчедка си.

— Браяна, нима досега не си разбрала мнението ми за повечето от хората на Чарлз? Медените им слова няма да ме подмамят. — Зелените очи на Мариса придобиха сериозно изражение: — Нужно е нещо повече от обикновената размяна на остроумия и красиво лице, за да допусна някого между краката си — и то при положение, че съм свободна, а вече не съм. А ти какво ще правиш, докато ме няма?

— Мислех да поседя в градината. В библиотеката ти намерих няколко томчета с поезия, които бих желала да почета. — Браяна се спря и погледна Мариса: — Позволяваш ли ми?

Пламенността, с която братовчедка й изрече молбата си, накара Мариса изненадано да трепне.

— Разбира се, че позволявам — отвърна тя. — Всичко, което имам, е и твое. Трябва да ти призная, че от години не съм преглеждала библиотеката. Мина много време, откакто за последен път бях тук заедно с цялото семейство.

Мариса замълча и си припомни времето, когато беше малко момиче и се покатерваше на коленете на щастливия си баща, докато той седеше в огромното си кресло пред камината в библиотеката. «Разкажи ми приказка, татко», казваше тя и той й разказваше: безкрайни истории за храбри прадеди, подли злодеи, благородни дела, безценна любов, безрезервна чест. В повечето случаи майка й седеше тихо край тях, бродираше и пресъздаваше безкрайно изтънчено върху тъканта сцени от приказките на баща й. Сега вече Мариса осъзнаваше, че майка й е била истински художник, защото си служеше с иглата и конеца така, както другите използват боите. Братята й, заедно с цяла менажерия от домашни любимци, допълваха картината. Да, те бяха щастливи тук, а и в различните си имения из провинцията, преди Кромуел и подобните нему да поведат страната към бунт и раздори. Сега всичко това бе изчезнало. Ако не бяха братовчедите й, тя сигурно щеше да забрави какво е да се смееш, какво е щастието, което човек намира в семейството, щеше да е забравила толкова много обикновени неща от живота заради ужасната гражданска война, разкъсала страната й на две.

Мариса съзнаваше, че сега неин дълг е да се погрижи за това в именията й отново да се възцари радостта и сладките незабравими спомени.

Но как би могла да се справи с тази задача, след като съпругът, за когото току-що се беше омъжила, бе напуснал леглото й, пренебрегвайки нейното решение да му се отдаде, както й повеляваше дългът на честта?

Безразличието му към нея беше като удар с нож върху гордостта й.

Мариса поглади с ръка огърлицата си от злато и сапфири. Нямаше повече да допусне същата грешка.



— Благодаря ти, Бридж, това е всичко — каза Джейми и избърса устни с плътната ленена салфетка. Икономът кимна и излезе от стаята. Бе донесъл бутилка чудесно бургундско вино й парче топъл най с пълнеж от дивечово месо за всеки от присъстващите. Върху поднос от порцелан лежаха филии топъл хляб, а до него имаше малка съдинка с прясно масло.

Джейми наля вино на Кам и се взря в приятеля си с внимателен поглед, докато му поднасяше чашата. Откакто бяха напуснали публичния дом, Камерън мълчеше. Джейми се чудеше дали Кам е намерил временната утеха, която търсеше, или преживяното също му е донесло разочарование.

Кам съзираше неизречените въпроси в кафявите очи на приятеля си. Знаеше, че Джейми би желал да узнае как се бяха развили нещата между него и проститутката. Разбираше също, че Джейми не се интересува от пикантните подробности, а е загрижен за доброто му емоционално състояние. Но какво ли би могъл да му каже? Че успешно бе блудствал с проститутката? Наистина беше успешно, ако човек измерваше успеха с приключването на акта. Той не беше такъв наивник, че да вярва в искреността на виковете от удоволствие. Преди може би щеше да държи на това, дори само за да се докаже пред самия себе си. Сега вече до такава степен не го беше грижа, че дори не мислеше за това. Не можеше да довери на Джейми каква студенина беше почувствал, когато проститутката се беше опитала да доближи устните си до неговите, как я беше отблъснал настрана в желанието си да запази отношенията им колкото се може по-формални. Не искаше никаква фалшива близост помежду им, никакви празни жестове на интимност. Просто си беше послужил с нея така, както би си послужил и с нощното гърне.

Така беше и в отношенията му с жената, която му бе родила дъщеря.

Споменът извика горчива усмивка на плътните му устни. В този ден той беше пиян, беше прекалил със силно питие, за да притъпи болката, която чувстваше, да разсее задушаващия го гняв при мисълта за това, което му се беше случило. Току-що се беше завърнал в имението на баща си и семейството го отбягваше, тъй като роднините му не знаеха как да се справят с този сърдит, потънал в мрачни мисли мъж, който се беше завърнал при тях. Преди Кам беше човек, който обичаше смеха, сега скъпеше думите си и говореше само, когато бе необходимо. Една вечер, след като бе пийнал порядъчно, забеляза хубавичка девойка, прислужничка на снаха му, да минава през имението. Тръгна след нея също като вълк, който преследва отделило се от стадото агне, сякаш надушваше дирята. Последва грубо обладаване, набързо и без нежности.

Беше забравил за тази нощ, но след няколко месеца откри, че девойката е отпратена обратно при семейството си. Брат му се изпусна и каза, че била изгонена от работа, защото забременяла, но решително отказала да съобщи името на бащата. Кам пое нещата в свои ръце. Знаеше, че трябва да постъпи така, както е редно спрямо детето, за което бе уверен, че е негово. Издири жената, върна я обратно в имението и заяви на близките си, че след като тя носи в утробата си детето на един Бюканън, то би следвало да се роди в пределите на фамилното имение. Настаниха я в малка къщичка и Кам се погрижи тя да има всичко необходимо до раждането на детето. Не се виждаше с нея, а предпочиташе да получава вести за състоянието й от иконома на баща си.

При раждането се получиха усложнения и акушерката прати да повикат Кам. Детето му, дъщеря, се роди здраво — много красиво бебе, едно по-нежно, женствено копие на баща си. Именно в този момент, когато акушерката постави бебето в ръцете му, Кам разбра, че не би могъл да остане емоционално безразличен към детето. Тъжно му беше, че жената, която го бе дарила с това скъпоценно малко същество, загуби в битката за живота. Горчиво чувство за вина се надигна в гърлото му, докато гледаше неподвижното тяло върху малкото легло. Мълчаливо се помоли за душата й и благодари за саможертвата.

За да не плаши с вида си детето, той го посещаваше само вечер, когато сенките на нощта прикриваха обезобразеното му лице. Стигаше му и това, че дойката се прекръстваше винаги, когато той се отбиваше да види дъщеря си. Понякога сядаше край креватчето й, наблюдаваше я как спи и галеше русите й къдрици със здравата си ръка. Веднъж, припомни си той, дори я беше чул да мърмори в съня си «татко».

Почувства солената влага в очите си при спомена за дъщеричката си, която можеше да признае за свое дете, но никога нямаше да прегърне.

— Ще се върнеш ли в дома на съпругата си днес? — попита Джейми.

Кам остави ножа и вилицата и впи тъмносините си очи в Джейми.

— Да. — Тази сутрин й изпратих съобщение, за да я информирам за плановете си.

— И какво възнамеряваш да правиш?

— За кое?

Джейми, обикновено малко флегматичен, почувства как го изпълва гняв.

— За жена ти, за брака ти, разбира се — каза той, като леко повиши той.

Кам отчупи с вилицата си от препечената коричка на дивечовия пай.

— Това си е моя работа — отвърна той, като поднесе вилицата към устата си. После се опита да смени темата: — Готвачът ти е доста добър, Джейми.

Джейми реши да пренебрегне комплимента и продължи разговора по въпроса, който смяташе за най-важен.

— Какво ще стане с графската титла?

В отговор Кам сви широките си рамене.

— Какво има да става? — отвърна той на въпроса с въпрос.

— Негово величество даде ли ти титлата граф на Деран?

Кам бавно отпи глътка от гъстото червено вино, наслаждавайки се на вкуса му. Навремето бе прекарал няколко седмици в Бургундия и оттогава ценеше вината, произвеждани там.

— Да. Непосредствено след женитбата ми това беше надлежно отбелязано в документите на кралския двор. Така че сега аз съм граф на Деран. — Кам се усмихна. — Ако умра, без да имам наследници от този брак, титлата се връща на благоверната ми съпруга, която наново става графиня по право.