Той се втренчи изумено в нея.

— Но аз наистина спя с теб… Забрави ли, че си бременна?

Тя се усмихна.

— Признавам, че звучи нелогично. Ако зависеше от мен, предпочитам да останеш тук. И, да, знам, че рано или късно ще разберат за бебето. Хората тук умеят да прощават грешките, но това не означава, че е редно да живеем заедно. Ще говорят зад гърба ни и дълго няма да забравят, че сме „живели в грях“. Години наред ще ни описват така. — Тя поклати глава и го улови за ръката. — Знам, че искам много, но ще го направиш ли за мен?

Той си спомни „Грийнлийв“ — порутени дървени бунгала сред мочурище, гъмжащо от отровни змии; Джед — страховитият безмълвен собственик; препарираните животни, красящи всяка стая. „Грийнлийв“. Мили боже!

— Да — отвърна. — Добре. Но… защо „Грийнлийв“?

— Къде другаде? Е, има навес зад ресторанта на Дорис. Май има и баня, но е по-неуютно от „Грийнлийв“.

Джеръми преглътна.

— Джед ме плаши — призна.

— Знам. Той ми каза, когато направих резервацията, но ми обеща да се държи по-мило, понеже вече си съгражданин. Добрата новина е, че ще ползваш отстъпка, понеже ще отседнеш за по-дълго време.

— Късметлия съм! — опита се да се пошегува Джеръми.

Тя прокара показалец по ръката му.

— Ще ти се реванширам. Ако си дискретен, ще ми гостуваш често. И ще ти готвя вечеря.

— Дискретен?

Тя кимна.

— Няма да паркираш колата отпред например. Или ако я паркираш пред къщата, ще си тръгваш преди изгрев-слънце, за да не я видят.

— Защо ми се струва, че пак станах шестнайсетгодишен, който се крие от родителите си.

— Защото точно това ще правиш. Само че тези хора не са склонни да проявяват майчинско великодушие. Напротив.

— Защо тогава ще живеем тук?

— Защото ме обичаш — отвърна тя.

4

През следващия месец Джеръми започна да се приспособява към живота в Бун Крийк. В Ню Йорк първите повеи на пролетта се усещаха през април, но тук се запролетяваше по-рано — около средата на март. Клоните на дърветата напъпиха, студените утрини постепенно станаха хладни, а меките слънчевите дни не изискваха нищо повече от риза с дълги ръкави. Кафявите ливади започнаха да се обагрят в смарагдовозелено, азалиите и дряновете разцъфтяха. Въздухът миришеше на цветя, на борове и сол, а по необятното синьо небе само тук-таме се стелеха пухкави облаци. Градът изглеждаше по-ярък и по-жизнерадостен, сякаш зимното униние е било само лош сън.

Мебелите му най-сетне пристигнаха и ги складираха в бараката на Дорис. Понякога се питаше дали не е по-добре да се премести при тях. Не че не беше свикнал Джед да е единственият му съсед; собственикът на „Грийнлийв“ продължаваше да не обелва нито дума, но от време на време му пишеше съобщения. Трудно се разчитаха и бяха оплескани с… нещо — течност за балсамиране вероятно или друго вещество, с което препарираше създанията — но пък благодарение на него бележките залепваха здраво за вратата, а нито Джед, нито Джеръми се кахъряха за мазните петна по дъските.

Успя да си създаде и някакъв дневен режим. Лекси излезе права — възможността за бърза интернет връзка в „Грийнлийв“ бе изключена, но все пак съумяваше да си провери пощата и да провежда бавно търсене (страниците се зареждаха за около пет минути). Погледнато откъм положителната страна, това му даваше повод да посещава често библиотеката. Понякога се усамотяваха с Лекси в кабинета й, друг път излизаха да обядват, но след час-два тя казваше нещо от рода на: „Искам да съм с теб по цял ден, но ме чака работа“. Той разбираше намека и сядаше пред някой компютър да снове из Мрежата. Агентът му Нейт се обаждаше непрекъснато, оставяше съобщения и питаше дали Джеръми има идеи за бъдеща история, „понеже сделката с телевизията още не е зачеркната“. Като повечето агенти Нейт беше оптимист по неволя. Джеръми отговаряше, че той пръв ще научи плановете му. Не беше измислил история; не бе написал дори статия, откакто заживя на юг. Случващото се му отвличаше вниманието.

Поне така се оправдаваше. Всъщност му хрумнаха няколко идеи, но нищо не излезе от тях. Седнеше ли да пише, мозъкът му сякаш се превръщаше в желе, а пръстите му се вдървяваха. Написваше едно-две изречения, препрочиташе ги критично петнайсетина минути и ги изтриваше. По цели дни пишеше и триеше и накрая не оставаше нито ред. Понякога се чудеше защо клавиатурата го е намразила, но махваше с ръка, защото по-важни неща заемаха мислите му.

Лекси например. И сватбата. И бебето. И разбира се, ергенското парти. Алвин настояваше да уточнят датата още откакто Джеръми бе заминал, но всичко зависеше от управата на парка. Въпреки настойчивото напомняне на Лекси, Джеръми не успяваше да се свърже с някого, който да му помогне. В крайна сметка реши да не отлага повече и каза на Алвин да насрочи партито за последния уикенд на април. Алвин отговори с развълнуван кикот и обещание да организира паметна вечер.

Едва ли щеше да се затрудни. Колкото и да… свикваше с Бун Крийк, градчето не беше Ню Йорк. Измъчваше го носталгия. От самото начало разбираше, естествено, че няма да му е лесно да се приспособи, но все още се удивляваше от липсата на възможности да запълниш свободното си време. В Ню Йорк излизаше от апартамента и след две пресечки влизаше в киносалон с богат избор от филми — от нашумял екшън до артистично френско кино. В Бун Крийк нямаше кино, а най-близкото, във Вашингтон, беше само с три салона, в единия от които целогодишно излъчваха анимационни филми на „Дисни“. В Ню Йорк винаги имаше изобилие от ресторанти с всякаква кухня за всякакво настроение — виетнамска, италианска, гръцка, етиопска; в Бун Крийк изборът се свеждаше до пица в картонена кутия или домашна кухня в „Недс Дайнър“, където всичко беше пържено и въздухът бе наситен с толкова мазнина, че се налагаше да си бършеш челото с платнена салфетка, преди да излезеш. Веднъж чу хората зад тезгяха да обсъждат как се препържва свинската сланина за по-богат вкус и с колко мас и масло е редно да се заливат зеленчуците. Кой друг, ако не южняк ще измисли нездравословно зеленчуково ястие?

Подозираше, че не е съвсем справедлив, но какво да правят младите без ресторанти и кина? Дори да се разхождаш из града означаваше да вървиш пет минути в едната посока и после да се върнеш по обратния път. На Лекси, разбира се, това не й се струваше странно и след работа й стигаше да седи на верандата, да пие сладък чай или лимонада и да помахва на съседите, минаващи по улицата. Ако пък природата реши да съдейства и се извие буря, седенето на верандата включваше трепетно очакване да проблесне светкавица. За да му вдъхне допълнителна увереност, Лекси го уверяваше, че „през лятото има толкова светулки, че прилича на Коледа“.

— Очаквам го с нетърпение — въздишаше Джеръми.

От друга страна, в Бун Крийк той най-сетне осъществи своя отколешна мечта — купи си първата кола.

Наречете го мъжка ексцентричност, но щом осъзна, че ще се мести в Бун Крийк, това беше събитието, което очакваше с най-голямо нетърпение. Не беше спестявал и инвестирал толкова години за нищо! Извади късмет да купи акции на Яху и АОЛ — след като написа статия за бъдещето на интернет — и преди да замине за Бун Крийк, продаде изгодно част от портфолиото си. Предвкусваше всеки момент от покупката — от разлистването на различни автомобилни списания до посещението на автопарка. Представяше си как сяда зад волана и вдишва прословутата миризма на „нова-новеничка кола“. Безброй пъти съжаляваше, че живее в Ню Йорк само защото да притежаваш автомобил в града беше абсолютно ненужно. Жадуваше да се качи в купето на спортен кабриолет с две врати и гюрук и да го подкара по спокойните провинциални пътища. Сутринта, когато с Лекси тръгнаха към автопарка, по лицето му грееше усмивка при мисълта, че е ударил часът да седне зад кормилото на мечтаната кола.

Не беше предвидил обаче как ще реагира тя, когато застанаха пред лъскавия спортен автомобил и той запрокарва благоговейно длан по елегантните му извивки.

— Как ти се струва? — попита я.

Беше сигурен, че и Лекси не може да устои на изкушението.

Тя повдигна объркано вежди.

— Къде ще сложим детското столче?

— Ще използваме твоята кола — отвърна той. — Тази ще е само за нас двамата. За бързи излети до крайбрежието или до планините. Или за екскурзии до Вашингтон през уикендите.

— Моята кола няма да издържи още дълго. Най-добре да вземем нещо за цялото семейство.

— Например?

— Миниван?

Джеръми примигна.

— Няма начин. В никакъв случай. Не съм чакал трийсет и седем години, за да купя миниван.

— Седан?

— Седан? Татко кара седан! Прекалено млад съм за седан.

— Джип? Джиповете изглеждат спортни и хващат окото. И са подходящи за планината.

Той се опита да си представи как ще изглежда зад волана и поклати глава.

— Джиповете са за майки от предградията. На паркинга пред „Уолмарт“ съм виждал повече джипове, отколкото в планините. Освен това замърсяват въздуха повече от обикновените коли, а аз съм загрижен за околната среда.

Улови се за сърцето за по-убедително. Лекси обмисли думите му.

— Какво ще изберем тогава?

— Спортна кола. Представи си колко чудесен ще е животът. Ще летим по магистралите, вятърът ще развява косата ти…