Е, тогава щяха да проумеят. Щяха да решат, че това е единствената причина Джеръми да се ожени за нея. Няма да му повярват, когато им обяснява, че я обича. Ще кимат и ще повтарят: „Чудесно… чудесно“. Ала щом той и тя си тръгнат, ще обсъдят въпроса като истински задружно старомодно семейство. Нали Джеръми й разказваше как се събират поне два пъти месечно? Не беше наивна. И за какво си говорят семействата? За семейството! Радостни моменти, трагедии, разочарования, успехи… Задружните семейства споделят всичко. Споменеше ли Джеръми за бебето, тя знаеше какво ще последва. Вместо сватбата ще обсъждат бременността й. Ще се питат знае ли Джеръми какво прави? Или още по-лошо — ще си помислят, че някак си го е впримчила.

Възможно бе да греши, разбира се. Нищо чудно да останат очаровани. Нищо чудно всичко да им се стори съвсем в реда на нещата. Може би щяха да повярват, че сватбата и бременността нямат нищо общо, защото такава беше истината. Тогава тя ще размаха ръце като криле и ще полети към вкъщи. Как не!

Не искаше проблеми с роднини — нещо неизбежно, естествено, но защо да се препъват още на старта?

Освен това, колкото и да й бе неприятно да си го признае, ако тя беше от семейството на Джеръми, щеше да изпитва недоверие. Бракът е голяма стъпка за всяка двойка, камо ли за влюбени, които почти не се познават. Майката на Джеръми не я подложи на кръстосан разпит, но очевидно я преценяваше, докато разговаряха, както би направила всяка добра майка. Лекси остави отлично впечатление и накрая жената я прегърна и я целуна за довиждане.

Добър знак, призна Лекси. Или поне добро начало. Семейството нямаше да я приеме веднага в клана. За разлика от другите снахи тя нямаше да е на разположение през уикендите и вероятно щяха да я подложат на нещо като изпитателен срок, докато времето покаже, че Джеръми не е допуснал грешка. Навярно година или две, нищо чудно и повече. Сигурно би могла да ускори процеса с редовни писма и телефонни обаждания…

Отбележи си го в мисления списък, каза си. Да купя листове и пликове.

Ако трябваше да бъде съвсем честна, всъщност дори тя самата се чувстваше стъписана колко бързо се развиват събитията. Наистина ли беше влюбена? Задаваше си този въпрос по десет пъти на ден през последните седмици и винаги си отговаряше по един и същи начин. Да, беше бременна, и да, детето беше негово, но не би се съгласила да се оженят, ако не вярваше, че ще бъдат щастливи заедно.

А те щяха да са щастливи. Щяха, нали?

Питаше се дали Джеръми също е изненадан от бързия развой на нещата. Вероятно. Беше невъзможно да не е. Но изглеждаше по-спокоен от нея. Чудно защо. Дали защото е бил женен? Или понеже той я ухажваше упорито през онази седмица в Бун Крийк. Каквато и да беше причината, Джеръми винаги изглеждаше по-сигурен във връзката им от нея — странно, защото се смяташе за заклет скептик.

Погледна тъмната му коса и трапчинката и видяното й хареса. Спомни си колко привлекателен й се стори още щом го зърна. Какво каза Дорис, след като се запозна с него? Не е такъв, за какъвто го мислиш. Е, рече си, времето ще покаже.



Пристигнаха последни в дома на родителите му. Личеше, че Лекси е нервна, докато вървяха към къщата и когато застанаха пред входната врата.

— Ще те харесат — увери я Джеръми. — Повярвай ми.

— Стой близо до мен.

— Че къде другаде да стоя?



Опасенията на Лекси не се сбъднаха. Всъщност тя се справяше повече от чудесно и въпреки обещанието да не я оставя сама, Джеръми излезе на задната веранда. Скръстил ръце, пристъпваше от крак на крак да се предпази от резливия студ, докато баща му се суетеше край барбекюто. Татко му обичаше да готви на барбекюто, независимо от времето. Като дете Джеръми го беше виждал да изрива снега с лопата от скарата, да изчезва в снежната виелица и да се появява след половин час с поднос пържоли и пласт лед на мястото, където би трябвало да се намират веждите му.

Джеръми предпочиташе да остане вътре, но майка му настоя да прави компания на баща си — нейният начин да го помоли да се погрижи за него. Преди две години баща му бе получил сърдечен удар и макар да се кълнеше, че студът не го плаши, майка му се тревожеше за него. Би го наглеждала лично, но в малкия й дом от кафяв камък се бяха събрали трийсет и петима души и мястото напомняше лудница. Върху печката къкреха четири тенджери, братята му заемаха всички столове в дневната, а племенниците му току нахълтваха при тях и се налагаше да ги отпращат обратно в сутерена. Джеръми надникна през прозореца да се увери, че годеницата му е добре.

Годеница… Странен заряд имаше тази дума. Не беше странно, че има годеница, но в устата на снахите му думата звучеше по-особено. Сигурно я бяха повторили поне сто пъти досега. Още щом влязоха, още преди Лекси да си е свалила якето, София и Ана се спуснаха към тях с въодушевени възгласи:

— Време беше да се запознаем с годеницата ти!

— Как се забавлявахте с годеницата ти?

— Донеси нещо за пиене на годеницата си.

Братята му, от друга страна, се въздържаха да споменават думата.

— Ти и Лекси, а?

— Харесва ли й на Лекси в Ню Йорк?

— Разкажи ми как се запознахте с Лекси.

Сигурно е женска особеност, помисли си Джеръми, понеже и той като братята си още не бе изрекъл думата. Запита се дали да не напише нещо по въпроса, но реши, че редакторът му вероятно ще откаже с довода, че темата е недостатъчно сериозна за „Сайънтифик Америкън“. Макар да обожава статии за НЛО и Голямата стъпка. Вярно, съгласи се Джеръми да изпраща статии за списанието от Бун Крийк, но нямаше да му липсва ни най-малко.

Джеръми потри длани, докато баща му обръщаше поредната пържола. Носът и ушите му бяха почервенели в мразовития въздух.

— Подай ми онзи поднос. Хотдогът е готов.

Джеръми грабна подноса и отиде до баща си.

— Студеничко е тук.

— Студено? Как не! Освен това въглищата ме сгряват.

Баща му — последен екземпляр от застрашен от изчезване вид — още използваше въглища. Една година Джеръми му подари газова скара за Коледа, но тя събираше прах в гаража, докато брат му Том най-сетне не помоли да я вземе.

Баща му започна да трупа сандвичите върху подноса.

— Разменихме си само няколко думи, но Лекси ми се струва симпатична млада дама.

— Така е, татко.

— Е, заслужаваш го. Мария не ми харесваше много. От самото начало усещах нещо гнило.

— Защо не ми каза?

— Ха! Нямаше да ме послушаш. Забрави ли, че си всезнайкото в семейството?

— Мама харесва ли Лекси? Вчера обядваха заедно.

— Харесва я. Смята, че ще те държи в правия път.

— И това е добре?

— Доколкото познавам майка ти, това е повече от комплимент.

Баща му се усмихна.

— Някакъв съвет?

Джери остави подноса и поклати глава.

— Не. Не ти трябват съвети. Пораснал си вече. Сам решаваш. Освен това не съм в състояние да ти помогна много. Женен съм от почти петдесет години, но дори сега понякога недоумявам какво вбесява майка ти.

— Колко успокоително!

— Ще свикнеш. — Баща му прочисти гърло. — Всъщност има едно нещо…

— Какво?

— Две по-точно. Първо — не го приемай лично, ако се ядоса. Всички се гневим, та не си го слагай на сърцето.

— И второ?

— Обаждай се на майка си. Често. Плаче всеки ден, откакто разбра, че ще се местиш. И не прихващай южняшкия акцент. Няма да ти го каже, но от време на време трудно разбирала Лекси.

Джеръми се засмя.

— Обещавам.

* * *

— Не беше толкова зле, нали? — попита Джеръми.

Часове по-късно се връщаха в „Плаза“. Понеже в апартамента му цареше хаос, Джеръми бе решил да си позволят лукса да прекарат в хотел последната нощ в града.

— Беше прекрасно. Имаш страхотно семейство. Разбирам защо не си напуснал града.

— И за в бъдеще ще ги виждам често. Винаги когато идвам в офиса на списанието.

Тя кимна. Очите й обхождаха небостъргачите, върволиците от автомобили, гъмжилото по тротоарите. Бе живяла в Ню Йорк, но беше забравила тълпите, високите сгради, шумотевицата. Толкова различен от мястото, където щяха да живеят, съвсем друг свят. Цялото население на Бун Крийк сигурно щеше да се побере в един-единствен нюйоркски блок.

— Ще ти липсва ли градът?

Той се взря мълчаливо през стъклото, преди да отговори.

— Донякъде — призна. — Но всичко, за което мечтая, е на юг оттук.

И така, след една последна вълшебна нощ в „Плаза“ започна новият им живот.

3

На другата сутрин, когато светлината заструи през пролуката между завесите, миглите на Джеръми запърхаха и той отвори очи. Лекси спеше по гръб, а тъмната й коса бе разпиляна върху възглавницата. Иззад прозорците долиташе боботенето на подранилите автомобили, чиито клаксони вече огласяха Пето авеню.

Лично той смяташе, че не би трябвало да чува нищо. Бе платил баснословна сума за апартамента в хотела и беше редно прозорците да са звукоизолирани. Не че се оплакваше. На Лекси й хареса всичко — високите тавани, старинната ламперия, любезността на келнера, който им донесе ягоди с шоколадова глазура и ябълков сайдер вместо шампанско, дебелите халати и удобните чехли, мекото легло. Всичко.