— Още не сме тръгнали! — обясни Лекси в телефонната слушалка. — Той още се подготвя!

Джеръми разбра, че тя говори с Дорис. И не е особено доволна.

Започна да се облича. Нахлузваше си ризата през главата, когато Лекси остави слушалката. Изви гръб и изтърпя мълчаливо последната контракция. Той изчака болката да стихне, помогна й да се изправи и я поведе към колата, най-сетне успял да се овладее донякъде.

— Не забравяй чантата — напомни му тя.

— Ще се върна да я взема.

Седнаха в колата и в същия момент започна нова контракция. Той включи трескаво двигателя.

— Чантата! — извика Лекси с разкривено лице.

Джеръми удари спирачките и се втурна обратно в къщата. Наистина не беше готов за това.



Шосетата бяха пусти и черни под тъмното небе. Джеръми натискаше газта. Заради възможните усложнения бяха решили бебето да се роди в Грийнвил и той остави съобщение на телефонния секретар на доктора, че пътуват натам.

След поредната контракция Лекси се облегна назад с побледняло лице. Той натисна още по-силно газта. В огледалото за обратно виждане съзря сивкавата светлина на изгрева. Лекси беше странно притихнала. Както и той всъщност. И двамата не бяха продумали, откакто се качиха в колата.

— Добре ли си?

— Да — отговори тя с глас, който издаваше, че изобщо не е добре. — Но карай по-бързо.

Сърцето му заби като чук в гърдите. Спокойно, каза си, запази самообладание. Гумите на колата изсвистяха на поредния завой.

— Не толкова бързо — предупреди го тя. — Не искам да умра, преди да стигна до болницата.

Той намали скоростта, но при следващата контракция пак я увеличи. Контракциите се появяваха през около осем минути. Не знаеше какво означава това — че имат достатъчно време или че нямат. Наистина трябваше да прочете книгите. Но станалото — станало.

В Грийнвил улиците бяха по-оживени. Нямаше много автомобили, но все пак се налагаше да спира на светофарите. На втория се обърна към Лекси.

— Добре ли си?

— Престани да ме питаш — скастри го тя. — Ще ти кажа, ако не съм.

— Почти стигнахме.

— Знам.

Джеръми се втренчи в светофара, питайки се защо, за бога, не светва зеленото. Не беше ли ясно, че случаят е спешен? Погледна съпругата си и едва се сдържа да не я попита пак дали е добре.



Спря пред входа на спешното отделение, влезе в чакалнята и обяви с блуждаещ поглед и на висок глас, че жена му ражда. Един санитар с инвалидна количка се запъти към колата им. Джеръми помогна на Лекси да слезе от колата и да седне в количката. Грабна чантата и всички тръгнаха към входа на болницата. Въпреки ранния час трима души чакаха пред рецепцията.

Мислеше, че ще ги настанят веднага в родилното отделение, но санитарят докара количката пред гишето и застанаха на опашката. Медицинските сестри не бързаха; отпиваха от чашите си с кафе и бърбореха. Джеръми едва сдържаше нетърпението си, особено докато хората пред него попълваха надлежно формулярите. Не приличаха на страдалци на крачка от смъртта; единият дори се опитваше да флиртува с персонала. Най-сетне — най-сетне! — дойде неговият ред. Преди да изрече и дума, сестрата, очевидно безразлична към участта на съпругата му, му подаде формуляр.

— Попълнете първите три страници, подпишете четвъртата и ми покажете здравната си карта.

— Необходимо ли е? Искам да кажа… жена ми ражда! Не трябва ли първо да я настаните в отделението?

Медицинската сестра погледна към Лекси.

— През колко време са контракциите?

— През около осем минути.

— Кога започнаха?

— Не знам. Преди около три часа…

Медицинската сестра кимна и погледна към Джеръми.

— Попълнете първите три страници и подпишете четвъртата. И не забравяйте здравната карта.

Джеръми взе формулярите и тръгна бързо и ядосано към масата със столовете. Документи? В такъв момент? При спешен случай? Светът бездруго се дави в море от документи. Ще мине и без тази купчина. Понечи да остави листовете, да се върне пред гишето и спокойно да обясни ситуацията. Медицинската сестра очевидно не разбираше.

— Ехо! — сепна го гласът на Лекси, която още стоеше в количката пред гишето в отсрещния край на залата. — Тук ли ще ме оставиш?

Джеръми усети как очите на всички се впиват в него. Една-две жени се намръщиха.

— Съжалявам… — промърмори и хукна към Лекси.

Избута количката до масата.

— Не забравяй чантата!

— О!

Върна се да я вземе, стараейки се да отбягва втренчените погледи на околните, и седна до Лекси.

— Добре ли си?

— Ще те цапна, ако ме попиташ още веднъж — отговори му тя. — Не се шегувам.

— Извинявай, извинявай.

— Просто попълни формулярите.

Той кимна и се зае с документите, ядосан отново, че му губят времето. Наистина трябваше първо да настанят съпругата му, а после да ги попълнят.

След няколко минути се запъти пак към гишето. Някой обаче го беше изпреварил и се наложи пак да чака. Докато му дойде редът, вече кипеше от гняв. Подаде формулярите, без да продума.

Медицинската сестра не бързаше. Прегледа всяка страница, направи копия, взе няколко гривни и написа името на Лекси и регистрационния й номер върху тях. Бавно. Мудно. Джеръми започна да тупа с крак. Зарече се да напише оплакване. Какъв абсурд!

— Добре — каза най-после медицинската сестра. — Седнете. Ще ви повикаме, когато сме готови.

— Пак ли ще чакаме? — възкликна Джеръми.

Сестрата го изгледа над очилата си.

— Нека позная… Това е първото ви бебе?

— Да, но…

Медицинската сестра поклати глава.

— Седнете. Ще ви извикаме. И си сложете гривните.

* * *

След няколко години извикаха Лекси.

Добре де, не беше толкова дълго, но на Джеръми му се стори още по-дълго. Лекси пак имаше контракция. Стискаше устни и се превиваше.

— Лекси Марш?

Джеръми скочи, сякаш под краката му е пламнал пожар, и застана зад количката. С няколко бързо крачки стигна до плъзгащите се врати.

— Отиваме в стаята, нали? — попита троснато.

— Да — отвърна невъзмутимо медицинската сестра. — Родилното отделение е натам. Как си, скъпа?

— Добре — отговори Лекси. — Просто поредната контракция. През около осем минути са.

— Да вървим! — прекъсна я Джеръми и Лекси и медицинската сестра впиха очи в него.

Гласът му несъмнено прозвуча рязко, но сега не беше време за любезности.

— Това вашата чанта ли е? — посочи медицинската сестра.

— Ще я донеса — срита се мислено Джеръми.

— Ще почакаме — каза сестрата.

Прииска му се да й благодари с най-саркастичния си тон, но се сдържа. Тази жена щеше да помага при раждането. Не биваше да я ядосва.

Изтича и взе чантата. Тръгнаха по лабиринта от коридори, изкачиха се с асансьора, прекосиха още един коридор и влязоха в стаята. Най-после!



Стаята беше празна, стерилна и функционална като всяка болнична стая. Лекси стана от количката, надяна болничен халат и легна внимателно. През следващите двайсет минути в стаята влизаха и излизаха медицински сестри. Измериха пулса и кръвното налягане на Лекси, провериха разкритието й, разпитаха я през колко минути се появяват контракциите, кога е яла за последно и имало ли е усложнения по време на бременността. Накрая я свързаха с монитор и двамата с Джеръми се ококориха, удивени от бързия ритъм на сърцето на бебето.

— Нормално ли е да бие толкова бързо? — попита той.

— Да — увери го медицинската сестра; закачи таблицата с данните над леглото и се обърна към Лекси. — Казвам се Джоуни, скъпа, и ще те наглеждам от време на време. Ще поостанеш тук, докато контракциите ти зачестят. Няма начин да се предвиди колко ще продължи раждането. Понякога нещата се развиват бързо, друг път — по-бавно. Не е наложително да лежиш. Някои жени се разхождат, седят или стоят на четири крака. Няма значение, стига да им олеква. Още не сме готови за епидуралната упойка. Гледай да се чувстваш най-удобно.

— Добре — кимна Лекси.

— И… господин… — обърна се медицинската сестра към Джеръми.

— Марш… Казвам се Джеръми Марш. А това е Лекси, съпругата ми. Ще имаме бебе.

Сестрата се усмихна.

— Виждам. Но сега ролята ви е да подкрепяте съпругата си. В коридора има машина за лед. Носете й кубчета, когато поиска. До мивката има хавлиени кърпи. Попивайте й челото. Ако реши да походи, не се отделяйте от нея. Понякога контракциите са силни и коленете омекват. Не бива да пада.

— Разбрах — отговори той, повтаряйки си мислено заръките й.

— Потрябва ли ви медицинска сестра, натиснете този бутон. Някой ще дойде при първа възможност.

Сестрата тръгна към вратата.

— Чакайте… Няма ли да останете?