— Няма проблем. Винаги си добре дошла в скута ми.

Тя го изгледа и въздъхна тежко.

— Не постъпвам справедливо с теб — призна.

— В какъв смисъл?

— Във всякакъв. — Проследи с показалец невидима фигура върху рамото му. — Не бях справедлива от самото начало.

— Не разбирам…

— Мислих за всичко, което направи през последните девет месеца — продължи тя. — Държа да знаеш, че искам да живея с теб до края на дните си, независимо какво ще ни поднесе съдбата. Сигурно говоря несвързано, но ще стигна до главното. Омъжих се за писател. И искам да пишеш.

— Опитвам се — прекъсна я той. — През цялото време се опитвам…

— Точно това имам предвид. Знаеш ли защо те обичам? Обичам те заради всичко, което правиш, откакто разбрахме за Клер. Обичам те, защото винаги ме уверяваш, че всичко ще бъде наред. Обичам те, защото изгубя ли присъствие на духа, ти винаги знаеш какво да кажеш и какво да направиш. Но най-вече те обичам заради това, което си, и съм готова на всичко, за да ти помогна.

Прегърна го.

— Напоследък мисля много за теб. Не знам… навярно ти е дошло в повече. От януари насам преживя какво ли не. Сватбата, къщата, бременността… и на всичкото отгоре се премести тук. Твоята професия е различна от моята. Аз знам какви задачи трябва да отхвърля. Понякога е отегчително или изморително, но библиотеката няма да затвори, ако не си свърша работата. Твоята професия обаче е… творческа. Аз не бих могла да пиша. А твоите статии са удивителни.

Джеръми не скри изненадата си.

— Чета ги в библиотеката, когато ми остане време. Май изчетох всичко, което си писал. Не искам да спираш. И ако животът тук те спира, нямам право да изисквам от теб такава жертва.

— Не е жертва — възрази той. — Сам поисках да дойда тук. Не си ме принуждавала.

— Да, но ти знаеше, че аз не искам да се местя. И сега не искам, но съм готова да го направя. — Тя го погледна в очите. — Ти си ми съпруг и ще те последвам където и да е. Ако това ще ти помогне, ще се преместим в Ню Йорк.

Той не знаеше какво да каже.

— Готова си да напуснеш Бун Крийк?

— Ако решиш, че там ще пропишеш.

— А Дорис?

— Ще й гостувам. Но тя ще разбере. Вече го обсъдихме.

Лекси се усмихна в очакване на отговор. За момент Джеръми се изкуши да приеме предложението й. Представи си енергията на града, светлините на Таймс Скуеър, блесналия Манхатън нощем. Спомни си как тичаше всеки ден в Сентръл Парк, спомни си любимия ресторант, безкрайните възможности да посещаваш различни заведения, пиеси, магазини, да виждаш всякакви хора.

Но само за момент. Погледна през прозореца към белосаните стволове на кипарисите, възправени край бреговете на Бун Крийк, към неподвижните води на реката, отразяващи небето, и разбра, че няма да си тръгне. Осъзна с неочаквана увереност, че не иска да си тръгва.

— Тук съм щастлив — отговори. — И не мисля, че Ню Йорк ще ми помогне да започна да пиша.

— Не искаш ли да помислиш? — учуди се Лекси.

— Не — отсече той. — Тук имам всичко, което ми е необходимо.



Лекси излезе от стаята и Джеръми се зае да разтреби бюрото. Канеше се да изключи компютъра, но зърна дневника на Дорис. Лежеше върху бюрото, откакто се бяха преместили. Напомни си да й го върне. Отвори го и видя имената, редящи се по страниците. Колко ли живеят все още в околността, запита се. Какво ли е станало с децата им? Имат собствени семейства? Учат в колеж? Знаят ли, че майките им са се допитвали до Дорис, когато са били бременни?

Почуди се колцина ще повярват, ако Дорис се появи по телевизията с дневника си и разкаже историята си. Половината зрители вероятно, дори повече. Но защо? Защо хората вярват на толкова абсурдни неща?

Седна замислен пред компютъра. Хрумнаха му няколко отговора. Отбеляза си как теорията влияе върху наблюденията, как анекдотите се разминават с действителността, как дръзките твърдения често се схващат като истина, как повечето хора не се нуждаят от доказателства, как слуховете изкривяват реалността. Нахвърли петнайсет съображения и започна да ги подкрепя с примери. Пишеше въодушевено, трескаво и думите се лееха свободно. Боеше се да спре, да изключи компютъра, да си сипе чаша кафе, да не би музата да го изостави. Отначало се страхуваше да изтрие каквото и да било, дори грешките — по същата причина; после инстинктът надделя, започна да нанася корекции, но думите не секнаха. След час гледаше доволно следващата си статия: „Защо хората са готови да повярват на всичко“.

Принтира и изчете още веднъж написаното. Не беше изгладено, звучеше тромаво и се налагаше да го редактира. Ала скелето беше готово и му хрумваха нови идеи. Разбра със сигурност, че е настъпил краят на сушата. Нахвърли още няколко бележки върху страницата за всеки случай.

Излезе от кабинета и намери Лекси да чете в дневната.

— Здрасти! — каза му тя. — Досетих се, че ще дойдеш при мен. Какво става?

Той й протегна листовете с широка усмивка.

— Искаш ли да прочетеш следващата ми статия?

След кратко колебание, докато осмисли думите му, тя стана от дивана и все листовете с учудено и доволно изражение. Прегледа ги набързо и му се усмихна.

— Сега ли го написа?

Той кимна.

— Звучи чудесно! Ще го прочета с удоволствие!

Седна отново на дивана и се вглъби в статията. Джеръми я наблюдаваше как върти кичур коса около пръста си. Докато я гледаше, си даде сметка какво му е пречело да пише. Не животът в Бун Крийк, а подсъзнателният страх, че няма възможност да си тръгне оттук.

Абсурдно обяснение — би го оспорил, ако друг го предложи — но усещаше, че е вярно, и усмивката не слизаше от устните му. Прииска му се да прегърне Лекси и да я задържи завинаги в обятията си. Чувстваше се празнично, искаше да отгледа дъщеря си на място, където ще ловят светулки през лятото и ще наблюдават светкавиците, подслонени на верандата. Това беше неговият — техният — дом сега и изведнъж го изпълни увереност, че бебето ще е добре. Толкова много преживяха, че нямаше как да не е добре.

На шести октомври ултразвукът — последният преди раждането — потвърди правотата му. Засега Клер се справяше чудесно.

Засега.

19

Когато най-сетне осъзна какво се случва, всичко се замъгли и излезе от фокус. Понеже спеше, реши, че има извинение. Помнеше със сигурност, че първото, което произнесе онази сутрин, беше „Ох“.

— Събуди се — сръга го Лекси с лакът още веднъж.

Той придърпа замаяно завивката.

— Защо ме буташ? Посред нощ е.

— Почти пет е. Време е.

— Време за какво? — простена Джеръми.

— Да отидем в болницата.

Щом осмисли думите й, той се изправи рязко и отметна завивките.

— Контракции ли имаш? Кога започнаха? Защо не ми каза? Сигурна ли си?

— Да. Този път са силни и не отшумяват.

Джеръми преглътна.

— Това е, значи?

— Не съм съвсем сигурна, но мисля, че да.

— Добре — пое си дълбоко дъх той. — Да не се паникьосваме.

— Не се паникьосвам.

— Добре, защото няма смисъл да се паникьосваме.

— Знам.

Дълго се гледаха, без да продумат.

— Трябва да взема душ — заяви Джеръми накрая.

— Душ ли?

— Да — стана той от леглото. — Няма да се бавя. После тръгваме.



Забави се. Къпа се дълго; огледалата в банята се замъглиха и се наложи да ги бърше два пъти, за да се обръсне. Изми си зъбите и ги почисти с конец, намаза си старателно лицето с афтършейв. Изжабурка се два пъти с ментова вода. Отвори нов дезодорант, пусна сешоара на ниска степен, среса се и си приглади косата с гел. Ноктите му се сториха дълги и тъкмо ги режеше и пилеше, когато чу вратата на банята да се отваря рязко.

— Какво правиш, за бога? — ахна Лекси. Улови се за корема и се преви одве. — Защо се мотаеш?

— Готов съм — възмути се той.

— Стоя в банята половин час!

— Така ли?

— Да, така! — Лекси примигна, забелязала какво прави. — Режеш си ноктите?

Преди да успее да й отговори, тя се обърна и се заклатушка по коридора.

Когато преди виждаше в съзнанието си този ден, Джеръми никога не си бе представял, че ще се държи така.

Представяше си, че ще бъде олицетворение на спокойствието и самообладанието. Подготвя се делово и пъргаво, грижи се за съпругата си, вдъхва й увереност, грабва чантите, които Лекси е приготвила за болницата, и потегля с колата, стиснал волана със сигурни ръце.

Не очакваше да се уплаши толкова. Не беше готов за това. Какъв баща ще бъде? Как ще сменя пелени? Ще пълни биберони? Как се държи бебе? Нямаше никаква представа. Трябваха му още ден-два, за да прочете книгите, които Лекси изяждаше от кора до кора през последните месеци. Но беше късно. Подсъзнателният му опит да отложи неизбежното се бе провалил.