Мразеше мисълта, че това има значение, защото знаеше колко много ще обича детето си, независимо от всичко. Дори да му липсва крак и да има ципи между пръстите, щеше да отгледа момиченцето си като всеки баща. Не можеше обаче да не признае, че винаги си я представя като на банална снимка — в пъстра рокличка сред цветна градина, как се залива от смях под капките от пръскачката за поливане, как се усмихва широко, седнала във високото столче пред шоколадова торта. Никога не си я представяше обезобразена; не я виждаше в съзнанието си със заешка устна, с липсващ нос или с ухо колкото стотинка. Представяше си я винаги съвършена и с блеснали очи. Знаеше, че и Лекси си я представя така.

Разбираше, че всеки носи своето бреме и ничий живот не е съвършен. Някои изпитания обаче са по-тежки от други и макар да се ненавиждаше, той се питаше дали смъртта не би била по-милостива, отколкото дъщеря им да живее с тежка аномалия — не липсващ крайник, а нещо по-жестоко, което ще й причинява болка до края на живота, независимо колко е дълъг. Не можеше да си представи да има дете, за което болката и страданията са неотменими като дишането и като туптенето на сърцето. Ала ако това е отредено на дъщеря му? Прекалено мъчителна беше тази мисъл и той се опитваше да я прогони от съзнанието си.

Въпросът обаче упорито го преследваше.

Следващата седмица времето течеше мудно. Лекси ходеше на работа, но Джеръми дори не се опитваше да пише. Нямаше сили да се съсредоточи и убиваше часовете в новата къща. Ремонтът навлизаше в заключителна фаза и той започна да почиства. Изми прозорците, измете подовете, изстърга петната от боя по плотовете в кухнята. Работата беше еднообразна и скучна, но му помагаше да си проясни мислите, да овладява страховете. Бояджиите довършваха стаите на първия етаж; бяха поставили и тапетите в детската стая. Лекси беше избрала мебелите за нея и когато ги докараха, Джеръми ги сглоби за два дни и ги подреди. Тя се върна от работа и той я докара в къщата. Изкачиха се по стълбите и Джеръми я накара да затвори очи. Заведе я до вратата на детската стая и й каза да ги отвори.

За миг тревогите за бъдещето и страховете за дъщеря им се стопиха. Върна се някогашната Лекси, Лекси, която очакваше с нетърпение майчинството, усмихваше се и намираше бременността за неповторимо преживяване.

— Ти ли го направи? — попита тихо тя.

— Бояджиите ми помогнаха за щорите и за завесите, но другото направих сам.

— Красиво е — прошепна тя и влезе в стаята.

Върху пода имаше килим с патенца; в ъгъла бе застланото с меки памучни чаршафи креватче, а върху него — купената преди цяла вечност въртележка. Завесите бяха в тон с килима и с малките хавлиени кърпи, сгънати върху скрина. Масичката за преобличане беше заредена с всичко необходимо — пелени, балсами и влажни кърпички. Малка музикална кутийка просветваше под меката светлина на декоративната лампа.

— Реших да подредя стаята, след като и без това скоро ще се местим.

Лекси приближи до бюрото и взе миниатюрното порцеланово патенце, което стоеше върху него.

— Ти ли го купи?

— Реших, че ще отива на килима и на завесите. Ако не ти харесва…

— Харесва ми! Просто съм изненадана.

— Защо?

— Когато пазарувахме заедно, не изглеждаше особено въодушевен.

— Май вече започвам да свиквам с идеята. Освен това не исках само ти да се забавляваш. Дали ще й хареса?

Лекси застана до прозореца и прокара пръст по завесата.

— Ще й хареса много. И на мен ми харесва много.

— Радвам се.

Лекси се отдръпна от прозореца и застана до креватчето. Усмихна се, забелязала плюшените животни, но лицето й тутакси помръкна. Скръсти ръце и Джеръми разбра, че тревогите са се върнали.

— Тази седмица ще можем да се преместим — каза, понеже не успя да измисли друго. — Всъщност бояджиите ме посъветваха да започнем да си пренасяме багажа отсега. Ще складираме част от мебелите в спалните, докато приключат, но почти всички стаи са готови. Мислех да подредя кабинета, а после и нашата спалня. Както и да е… понеже ти работиш, аз ще поема грижата за преместването.

— Добре — кимна тя.

Джеръми пъхна ръце в джобовете.

— Измислих име за бебето… Не бой се, не е Мисти.

Тя го погледна с повдигнати вежди.

— Чудя се как не ми хрумна по-рано.

— Кажи ми.

Той се поколеба, спомнил си как изглеждаше написано в дневника на Дорис и върху надгробната плоча до гроба на бащата на Лекси. Пое си дълбоко дъх, обзет от странно безпокойство.

— Клер — каза.

Не успя да разтълкува изражението на Лекси и за миг се запита дали не е сгрешил. Но тя го погледна и едва забележима усмивка заигра по устните й. Прегърна го и облегна глава върху гърдите му. Стояха прегърнати в детската стая; страхуваха се, но не се чувстваха самотни.

— Името на мама — прошепна Лекси.

— Да. Не мога да си представя дъщеря ни да носи друго име.

Същата нощ Джеръми се помоли за пръв път от дълги години.

Беше католик и посещаваше със семейството си коледната и великденската литургия, но рядко усещаше връзката както с Църквата, така и с вярата. Не че се съмняваше в съществуването на Бог; въпреки скептицизма, върху който бе изградил кариерата си, чувстваше, че вярата в Бог е не само естествена, но и рационална. Как иначе е възможен такъв порядък във Вселената? Как иначе се е развил животът? Преди време бе написал статия, изразяваща съмненията му, че на друго място във Вселената съществува живот. Подкрепи заключенията си с математически изчисления — въпреки милионите галактики и билионите звезди вероятността да съществува напреднала форма на живот във Вселената е почти нулева. Статията му предизвика небивал интерес. Получи много писма. Повечето читатели бяха съгласни с мнението му, че Бог е създал Вселената, но някои възразяваха и поддържаха теорията за Големия взрив. Джеръми посвети следващата си статия на теорията за Големия взрив. Обясни като за лаици, че според нея в началото цялата материя във Вселената се е побирала в сфера колкото топка за тенис. После експлодирала и създала Вселената, каквато я познаваме. Завърши статията с въпроса: „Кое изглежда по-достоверно на пръв поглед? Вярата в Бога или убеждението, че цялата материя във Вселената — всеки атом и всяка молекула — е била кондензирана в миниатюрна топка?“.

Дори привържениците на теорията за Големия взрив обаче нямаха обяснение как е създадена изначалната сфера. Атеистите твърдяха, че тя е съществувала винаги, вярващите — че е създадена от Бог. Нямаше начин да се докаже кой е прав. Именно затова, помисли си Джеръми, вярата се нарича вяра.

Все пак не беше готов да приеме, че Бог играе активна роля в човешките дела. Въпреки католическото си възпитание не вярваше в чудеса и бе изобличил мнозина мними лечители. Не вярваше, че Бог преглежда молитвите, откликва на едни и остава глух за други, независимо колко достоен или недостоен е молителят. Предпочиташе да вярва, че Бог надарява всички с таланти и способности и ги поставя в несъвършен свят — най-голямото изпитание за вярата и единственият начин вярата да се заслужи.

Убежденията му не се вписваха в доктрините на организираната религия; на литургиите присъстваше заради майка си. Тя понякога усещаше това и го подканваше да се моли. Той обещаваше да опита, но не спазваше дадената дума. Досега.

Тази нощ — след деня, когато подреди стаята на бебето — Джеръми коленичи и се помоли на Бог да опази детето му, да ги благослови със здраво бебе. Сплел пръсти, се молеше мълчаливо. Обеща да е добър баща, да започне отново да ходи на църква, да се моли всеки ден, да прочете Библията от край до край. Помоли за знак, че молитвата му е чута. Не получи такъв.



— Понякога не знам какво да кажа и какво да направя — призна Джеръми.

На другия ден седяха с Дорис в „Хърбс“; понеже не беше казал на семейството си, само с нея можеше да споделя.

— Знам, че трябва да съм силен заради нея и се старая. Опитвам се да съм оптимист, да й повтарям, че всичко ще е наред, и да не й създавам допълнителни тревоги, но…

Дорис довърши вместо него:

— Но ти е трудно, защото и ти се страхуваш не по-малко от нея.

— Да — кимна той. — Съжалявам… Не исках да те въвличам в това.

— Не ме въвличаш ти — отвърна тя. — Знам колко ти е тежко, но постъпваш правилно. Тя се нуждае от подкрепата ти. Затова се е омъжила за теб. Усещала е, че ще й бъдеш опора. Когато разговаряме, винаги споделя колко й помагаш.

През прозореца Джеръми виждаше хората, насядали по масите отвън. Хранеха се и както обикновено бъбреха безгрижно. Но неговият живот вече не беше нито обикновен, нито безгрижен.

— Непрекъснато мисля за това. Утре сме на преглед и се ужасявам какво ще видим. Ами ако връвта се е закрепила? Представям си изражението на ехографистката, как замълчава и как ни казва, че трябва да поговорим с лекаря. Призлява ми при тази мисъл. Знам, че и Лекси се чувства така. Напоследък почти не продумва. Колкото повече наближава денят за ултразвука, толкова повече се страхуваме.

— Нормално е — успокои го Дорис.

— Моля се — призна той.

Дорис въздъхна, погледна към тавана и после пак към Джеръми.