Никълъс Спаркс - Дарът на светулките

Докторът излезе и Джеръми и Лекси останаха сами в очакване на специалистката по ехография. Тя влезе и помоли Лекси да си вдигне блузата. Изстиска гел върху заобления й корем и Лекси си пое рязко дъх.

— Съжалявам. Трябваше да ви предупредя, че е студено. Но да видим как е бебето…

Жената задвижи сензора, като натискаше ту по-силно, ту по-леко и им обясняваше какво вижда.

— Сигурна ли сте, че е момиче? — попита Джеръми.

Миналия път го увериха, че бебето е момиче. Той не различи добре образа на екрана, но му стана неудобно да си признае.

— Сигурна съм — отвърна жената и премести сензора. Спря и посочи екрана. — Ето ви добър изглед. Вижте сам.

Джеръми присви очи.

— Не виждам нищо.

— Това са хълбоците — поясни жената. — А това краката. Все едно седи върху камерата.

— Нищо не виждам — повтори Джеръми.

— Именно! Така разбираме, че е момиче.

Лекси се засмя и Джеръми се наведе към нея.

— Кажи „здрасти“ на Мисти — прошепна й.

— Шшт! Наслаждавам се на момента! — стисна ръката му тя.

— Сега ще премерим това-онова, за да се уверим, че бебето се развива както трябва — обясни жената.

Задвижи отново сензора, натисна един бутон, после друг. Джеръми си спомни процедурата от миналия път.

— Бебето си спазва графика — констатира жената. — Тук пише, че терминът е на 19 октомври.

— Добре ли се развива? — попита Джеръми.

— Очевидно — кимна жената.

Раздвижи отново сензора, за да премери обиколката на главата и дължината на бедрената кост. Внезапно ръката й застина. Вместо да натисне бутона, отдалечи сензора от крака и го спря върху нещо като бяла нишка, проточена към бебето. Намръщи се леко. После започна да движи бързо сензора, спирайки от време на време за по-обстоен оглед. Явно оглеждаше бебето от всеки ъгъл.

— Какво правите? — осведоми се Джеръми.

— Проверявам нещо — промърмори жената, без да отлепя очи от екрана.

След малко поклати глава, довърши бързо измерванията и пак започна да шари по екрана. Снимки на бебето от всеки ъгъл се появяваха и изчезваха. Жената пак се съсредоточи върху вълнообразната светла линия.

— Наред ли е всичко? — настоя Джеръми.

Тя си пое дълбоко дъх, втренчена в екрана. Гласът й прозвуча странно безизразно:

— Видях нещо, което трябва да покажа на лекаря.

— Какво значи това?

— Ще извикам доктор Сомърс — каза тя и стана. — Той ще ви обясни по-подробно. Връщам се след минута.

При тези премерени думи кръвта се отцеди от лицето на Лекси. Тя стисна силно ръката на Джеръми. Рояк страховити картини пробягаха през ума му, защото разбра, че жената е видяла нещо необичайно, нещо различно… нещо лошо. В този момент времето спря, а съзнанието му започна да изрежда възможностите. В сякаш смалилата се стая се опитваше да проумее какво означава мъглявата линия.

— Какво става? — прошепна Лекси. — Какво се случи?

— Не знам — призна Джеръми.

— Да не би бебето да не е добре?

— Не каза такова нещо — отговори й Джеръми, за да вдъхне увереност не само на нея, но и на себе си. Преглътна с пресъхнала уста. — Сигурен съм, че е дреболия.

Лекси едва се сдържаше да не заплаче.

— Тогава защо отиде да извика лекаря?

— Длъжна е, предполагам, ако забележи нещо.

— Какво е забелязала? — попита умолително Лекси. — Аз не видях нищо.

— Не знам — отговори Джеръми след кратко колебание.

По бузата й се търкулна сълза.

— Кажи ми какво става…

Той придърпа безпомощно стола си към нея.

— Не знам. Но сърдечният ритъм на бебето беше нормален. Развива се както трябва. Щяха да ни кажат, ако бяха забелязали нещо нередно.

— Видя ли изражението й? Изглеждаше… уплашена.

Този път Джеръми не успя да отговори. Втренчи се в рафта с брошури за бременни до отсрещната стена. Слънцето, високо и силно, напираше да нахлуе в стаята. Въпреки че беше с Лекси, той се почувства съвсем сам.

След секунда лекарят и ехографистката влязоха в стаята с пресилени усмивки. Жената седна пред екрана, а доктор Сомърс застана зад нея. Джеръми и Лекси мълчаха. Във възцарилата се тишина Джеръми чуваше как бие сърцето му.

— Да видим… — каза доктор Сомърс.

Ехографистката добави нов слой гел, опря сензора върху корема на Лекси и бебето се появи отново. Жената обаче не посочи него.

— Виждате ли? — попита тя.

Лекарят се наведе напред, Джеръми също. Пак видя вълнообразната бяла линия. Този път забеляза, че излиза от тъмните стени, заобиколили бебето.

— Е?

Лекарят кимна.

— Прикрепена ли е?

Жената раздвижи сензора и отново разгледа бебето от всички страни.

— Не забелязвам да се е прикрепила някъде — поклати глава тя. — Мисля, че проверих навсякъде.

— Да се уверим още веднъж — предложи доктор Сомърс и зае мястото й.

Раздвижи мълчаливо сензора; боравеше по-несръчно с уреда и образите се появяваха по-бавно. Приведе се съсредоточено към екрана и известно време не продума.

— Какво има? — попита Лекси с разтреперан глас. — Какво проверявате?

Лекарят погледна ехографистката и тя излезе от стаята. Когато останаха насаме, той им показа бялата линия.

— Виждате ли я? — попита ги той. — Нарича се амниотична връв. Проверявах дали се е прикрепила към бебето. Обикновено се прикрепя към крайниците — ръцете или краката. Засега не се е прикрепила и това е добре.

— Не разбирам — прекъсна го Джеръми. — Какво причинява тази връв?

Доктор Сомърс си пое дъх.

— Лентата е изградена от същото влакнесто вещество като амниона — сака, в който се помещава бебето. Виждате ли го? — Лекарят описа кръг с показалец върху екрана. — Единият край на връвта е прикрепен към сака, другият плува свободно. Този свободен край може да се прикрепи към плода. Тогава бебето ще се роди с амниотичен синдром. — Доктор Сомърс помълча и добави с неутрален тон: — Ще бъда напълно откровен — случи ли се това, рискът от вродени аномалии се увеличава многократно. Затова огледахме внимателно бебето. Искахме да се уверим, че амниотичната връв не го е засегнала.

Джеръми едва си поемаше дъх. Забеляза как Лекси прехапа устни.

— Ще се прикрепи ли към него? — попита Джеръми.

— Няма начин да предвидим. Засега свободният край плува в амниотичната течност. Плодът все още е малък. С увеличаването му вероятността да пострада нараства, но амниотичният синдром е рядкост.

— Какви аномалии? — прошепна Лекси.

Пролича си, че на лекаря му е неприятно да отговори на този въпрос.

— Зависи къде ще се прикрепи връвта, но по принцип причинява сериозни увреждания.

— Колко сериозни? — попита Джеръми.

Лекарят въздъхна.

— Ако се прикрепи към крайниците, бебето може да се роди без крайник, с деформиран крак или с ципа между пръстите. Прикрепи ли се другаде, може да е още по-зле.

На Джеръми му се зави свят.

— Какво да направим? — попита едва чуто. — Застрашена ли е Лекси?

— Амниотичният синдром не засяга майката — отговори лекарят. — Не е необходимо тя да остане на легло. Засега ще чакаме. Препоръчвам ви втори ултразвук с по-чисто изображение, но повтарям, че ще търсим единствено дали амниотичната връв се е прикрепила към плода. Аз лично смятам, че не е. След това ще правим редовни ехографски прегледи — веднъж на две седмици вероятно. Това е всичко.

— Как е станало?

— От само себе си. И не забравяйте, че най-вероятно няма поражения. Важно е да го разберете. Бебето ви засега е невредимо. Расте нормално, сърдечният му ритъм е добър, мозъкът се развива. Засега няма проблеми.

В настъпилата тишина Джеръми чуваше равномерното механично жужене на ехографа.

— Споменахте, че ако се прикрепи другаде, ще е по-зле — отрони той.

Доктор Сомърс се размърда на стола.

— Да — призна. — Но вероятността е извънредно малка.

— Колко по-зле?

Доктор Сомърс побутна папката си настрани, сякаш преценява каква част от истината да разкрие.

— Ако се прикрепи към пъпната връв — рече най-сетне, — е възможно да изгубите бебето.