Джеръми се излегна доволно в седалката, а Лекси продължи да прелиства книгата. Всъщност не я четеше, по-скоро пробягваше по пасажите, за да се ориентира. Чудеше се дали и в колежа е правила така преди изпит.

Наистина не знаеше много за нея, както му натякваше Алвин. Ала същевременно знаеше важното. Лекси била единствено дете. Отраснала в Бун Крийк, Северна Каролина. Родителите й загинали в автомобилна катастрофа и я отгледали родителите на майка й — Дорис и… и… Трябваше да попита. Както и да е, учила в Университета на Северна Каролина в Чапъл Хил, влюбила се в някой си Айвъри и една година живяла в Ню Йорк, където стажувала в библиотеката на Нюйоркския университет. Айвъри я напуснал заради друга и тя се върнала у дома и станала директор на библиотеката в Бун Крийк, каквато била майка й, преди да умре. След известно време се влюбила в мъж, когото уклончиво наричаше Ренесанса, но той отпътувал и повече не стъпил в града. Оттогава живеела спокойно; от време на време излизала с местния заместник-шериф, докато не се появил Джеръми. И, о, да — баба й Дорис, собственичка на ресторант в Бун Крийк, твърдеше също така, че притежава ясновидска дарба, включително способност да предсказва пола на неродените бебета. Така Лекси беше научила, че детето им ще е момиче.

Това, отбеляза си наум Джеръми, сигурно беше известно на всички жители на Бун Крийк. Но знаеха ли всички, че си отмята косата зад ушите, когато е притеснена? Или че готви страхотно? Или че понякога се усамотява в малка вила близо до фара на нос Хатерас, където се оженили родителите й? Или че освен красива и умна, с виолетови очи, екзотично овално лице и тъмна коса, тя е и прозорлива? Спомни си как веднага разобличи непохватните му опити да я вкара в леглото. Харесваше му, че Лекси никога не го оставя да се измъкне безнаказано, винаги изразява открито мнението си и му се опълчва, когато смята, че той греши. Ала дори тогава излъчва обаяние и женственост. Добавете изкусителния южняшки акцент и факта, че изглежда неотразимо в тесни джинси, и ще разберете защо Джеръми се влюби до полуда.

От друга страна, какво знаеше Лекси за него? Главното в общи линии — че е отрасъл в Куинс, че е най-малкият от шестимата синове в ирландско-италианско семейство и някога мечтаел да стане професор по математика, но осъзнал, че писането му се удава, и в крайна сметка започнал да публикува статии в „Сайънтифик Америкън“, голяма част от които разобличавали „свръхестественото“; че се оженил за Мария, която го напуснала, защото след многократни посещения в гинекологичната клиника и обстойни изследвания лекарят ги уведомил, че Джеръми не може да има деца. Разказа на Лекси как няколко години след това обикаля баровете и излиза с десетки жени, но загърби сериозните връзки, сякаш подсъзнанието му нашепваше, че от него няма да излезе добър съпруг. Лекси знаеше също така как на трийсет и седем Джеръми дойде в Бун Крийк да види с очите си призрачните светлини в местното гробище с надеждата да представи случая в „Добро утро, Америка“, но прекара четири вълшебни дни с нея, завършили с разгорещен спор. След това той отпътува за Ню Йорк, но осъзна, че не може да си представи да живее без нея, и се върна, за да й го докаже. В отговор тя постави дланта му върху корема си и той най-сетне повярва, че се случват чудеса (поне в чудото на бременността, дало му шанс да стане баща — нещо, което смяташе за невъзможно).

Той се усмихна замислен, че от това може да излезе доста добра история. Достойна дори за роман.

В крайна сметка Лекси също се бе влюбила в него. Погледна я и се запита защо. Не се смяташе за отблъскващ, разбира се, но каква притегателна сила събира двама души? Беше писал много статии за причините за привличането и бе способен да обсъжда надълго и нашироко ролята на феромоните, допамина и биологичните инстинкти, но те не обясняваха чувствата му към Лекси. Или нейните към него. Нямаше обяснение. Знаеше само, че си пасват някак си и усещаше как цял живот е пътувал неотменно към нея.

Романтична представа, дори поетична — нещо неприсъщо за него досега. Това вероятно беше още една причина да е сигурен, че тя е Жената. Понеже бе разтворила сърцето и съзнанието му за нови чувства и идеи. Каквато и да беше причината обаче, докато пътуваше в колата с прекрасната си бъдеща съпруга, Джеръми предвкусваше със задоволство бъдещето.

Протегна се и улови ръката й.

Какво значение има, че изоставя дома си в Ню Йорк и поставя кариерата си на заден план, за да заживее насред нищото? Предстои му да се ожени, да свие семейно гнездо, да се подготви за бебето. Нима е толкова трудно?

2

Поиска ръката й на покрива на Емпайър Стейт Билдинг в Деня на свети Валентин.

Банално, но нима всички предложения за брак не бяха изтъкани от клишета? Нямаше кой знае колко варианти. Да е седнал, да е прав, да коленичи, да легне. Да се храни или не, да е вкъщи или другаде, със или без свещи, вино, изгреви, залези и прочее романтични декори. Наясно беше, че все някога, все някъде някой мъж вече ги е използвал, та нямаше смисъл да се притеснява дали Лекси ще се разочарова. Знаеше, разбира се, че някои мъже се престарават — пускат хвърчила, поставят плакати, организират романтични излети. Той обаче беше сигурен, че Лекси не държи на абсолютната оригиналност. Освен това гледката към Манхатън спираше дъха. Оставаше само да не пропусне главното — да обясни защо иска да прекара остатъка от живота си с нея, да й подари пръстена и да изрече въпроса.

Все пак нямаше да я изненада кой знае колко. Не бяха го обсъждали преди, но фактът, че той се мести в Бун Крийк, плюс разговорите за бъдещото им „ние“ („Ще купим кошче, което да сложим до нашето легло“ например, или „Ще гостуваме на родителите ти“) не оставяха съмнение какво предстои. Понеже Джеръми не оспорваше глаголната форма, би могло да се сметне, че Лекси вече кажи-речи му е предложила да се оженят.

Въпреки че не се смая обаче, Лекси очевидно остана доволна. Първият й порив, след като го прегърна и целуна, бе да се обади на Дорис и да й съобщи новината. Разговорът продължи двайсет минути. Джеръми не се изненада. Нямаше нищо против. Въпреки привидното му спокойствие фактът, че тя наистина се съгласи да се омъжи за него, беше удивителен.

Сега, почти седмица по-късно, пътуваха с такси към дома на родителите му. Той забеляза пръстена върху ръката й. Да се сгодиш (а не просто да излизаш с някого) беше следващата голяма стъпка, изпълваща с доволство повечето мъже, включително Джеръми. Например на него му бе позволено да прави с нея неща, забранени за всеки друг на света. Да я целува, да речем. Да се наведе и да я целуне, както си седят в колата. Най-вероятно тя няма да се засегне. Напротив — дори ще й стане приятно. Пробвайте това с непозната и вижте какво ще ви сполети, помисли си Джеръми. Всичко това го караше да се чувства много удовлетворен от стореното.

Лекси, от друга страна, се взираше през прозореца с угрижено изражение.

— Какво има? — попита я.

— Ами ако не ме харесат?

— Ще те харесат. Невъзможно е да не те харесат. А и вече обядва с мама. Каза, че двете сте намерили общ език.

— Да — отвърна тя колебливо.

— Тогава какво те тревожи?

— Ами ако решат, че те обсебвам? Отвеждам те надалеч? — попита тя. — Ако майка ти се държи мило, но дълбоко в себе си роптае?

— Не е така — успокои я той. — Не бой се. Първо, не ме отвеждаш. Аз напускам Ню Йорк, защото искам да съм с теб, и те го знаят. Радват се, повярвай ми. Мама от години ми натяква да се оженя пак.

Лекси сви замислено устни.

— Добре… Но не искам да разбират, че съм бременна.

— Защо?

— Ще останат с погрешно впечатление.

— Бездруго ще научат.

— Знам, но не е необходимо да е тази вечер. Нека първо ме опознаят, да свикнат с мисълта, че ще се женим. За един ден им стигат толкова изненади. Да не говорим, че още не ме познават. Останалото ще отложим за по-нататък.

— Разбира се — съгласи се той. — Както искаш. — Облегна се назад. — Но дори да го спомена неволно, не се притеснявай.

Тя примигна.

— Как така? Да не би вече да си им казал?

Джеръми поклати глава.

— Не, разбира се. Но казах на Алвин.

— Казал си на Алвин? — повтори тя с пребледняло лице.

— Съжалявам. Просто ми се изплъзна от устата. Но не бой се, той ще си мълчи.

След кратко колебание тя кимна.

— Добре…

— Няма да се повтори — обеща Джеръми и я улови за ръката. — Няма причини да се тревожиш.

Тя се усмихна попресилено.

— Лесно ти е да го кажеш.



Лекси се обърна отново към стъклото. Малко ли й бяха грижите, та сега да се безпокои и за това? Толкова ли е трудно да опазиш тайна?

Разбираше, че Джеръми не го е направил нарочно, а и Алвин сигурно щеше да си държи езика зад зъбите. Не това я тревожеше обаче, а фактът, че Джеръми не осъзнава как семейството му може да приеме новината. Предполагаше, че са разумни хора — майка му изглеждаше приветлива жена — и едва ли щяха да я сметнат за развратница, но изненадващата им сватба бездруго щеше да ги смае. Изобщо не се съмняваше. Стигаше само да се постави на тяхно място. Преди шест седмици с Джеръми дори не се познаваха, а сега — като на забързан кадър — вече бяха официално сгодени. Изумително!

А ако на всичкото отгоре научеха, че е бременна?