Никълъс Спаркс - Дарът на светулките

Студен титаничен дъжд, безумен в яростта си, запращаше водни пелени срещу прозорците. Сивите облаци, носещи се на парцали по небето, донесоха утринна мъгла и вятър, който изрони последните цветове от дряновете. Беше началото на май; оставаха само три дни до сватбата. Джеръми се бе уговорил с родителите си да ги посрещне на летището в Норфък, откъдето щяха да го следват в колата под наем до фара на нос Хатерас в Бъкстън. Докато ги чакаше да пристигнат, той помагаше на Лекси за последните телефонни обаждания, потвърждаващи, че всичко е готово.

Неприветливото време не помрачаваше възобновената им страст. В нощта след завръщането му от Ню Йорк правиха любов с ненаситност, която изненада и двамата. Джеръми още помнеше как пламтеше кожата й върху неговата. С всяка ласка сякаш се опитваха да заличат болката и предателството, тайните и гнева, измъчвали ги през последните месеци.

Щом отхвърли бремето на тайните, той се почувства лек като перце. Предстоящата сватба му предоставяше извинение да не мисли за работа и вече не изпитваше никакви угризения. Тичаше по два пъти дневно и се беше зарекъл да отделя време за спортуване и след сватбата. Ремонтът на къщата не беше приключил, но работниците им бяха обещали да са готови преди раждането на бебето. Най-вероятно щяха да се пренесат в края на август, но Лекси реши да не отлага повече и да обяви бунгалото за продан, като обеща да внесе цялата сума в банката, за да попълни намалелите им спестявания.

Единственото място, което не посещаваха, беше „Хърбс“. След като научи какво е казала Рейчъл на Алвин, Лекси не искаше да я вижда — поне засега. Преди две нощи Дорис се обади да ги пита защо не се отбиват при нея. Лекси я увери, че не й е сърдита, и призна, че е била права да я скастри при последния им разговор. Посещение в ресторанта обаче не последва и баба й се обади отново.

— Започвам да мисля, че криеш нещо от мен — заяви тя. — Ако не ми кажеш какво става, ще кацна на верандата ти и няма да мръдна оттам, докато не разбера всичко.

— Много сме заети. Подготвяме се за сватбата — опита се да я успокои Лекси.

— Не съм вчерашна — възрази Дорис. — Усещам кога ме отбягват.

— Не те отбягвам.

— Тогава защо не наминеш в ресторанта? — Лекси се поколеба и Дорис предположи: — Да не би Рейчъл да е причината? — Не получи отговор и въздъхна. — Това е, нали? Трябваше да се досетя. В понеделник и тя ме отбягваше. Днес също. Какво е направила?

Лекси се чудеше каква част от истината да й разкрие, когато чу Джеръми да влиза в кухнята. Реши, че идва за чаша вода или нещо за хапване, и му се усмихна разсеяно. В същия момент обаче забеляза изражението му.

— Рейчъл е тук — каза й той. — Иска да говори с теб.

Рейчъл й се усмихна плахо, когато влезе в дневната. После бързо сведе очи. Лекси я гледаше безмълвно. Джеръми пристъпи от крак на крак пред прага, но реши да излезе навън, за да ги остави насаме.

Лекси чу задната врата да се затваря и седна срещу Рейчъл. Без грим, лицето на приятелката й изглеждаше изпито и измъчено. Ръцете й мачкаха трескаво хартиена кърпичка.

— Съжалявам — каза без предисловия. — Не предполагах, че ще стане така. Сигурно си ми ужасно ядосана. Но не исках да те огорча. Нямах представа какво е замислил Алвин.

Лекси не отговори и тя вдигна ръце и разтри слепоочията си.

— Обади ми се вкъщи в неделя и се опита да ми обясни, но аз се ужасих. Ако подозирах какво е намислил, за нищо на света нямаше да говоря с него. Но той ме заблуди…

Млъкна, впила очи в пода.

— Не си единствената. Заблудил е и Джеръми — каза Лекси.

— Но и аз съм виновна.

— Да — съгласи се Лекси. — Имаш право.

При тези думи Рейчъл сякаш занемя. Лекси я наблюдаваше в тишината, питайки се дали се разкайва за стореното, или е гузна, че са я разкрили. Беше й приятелка, Лекси й вярваше, но пък Джеръми мислеше същото за Алвин, нали?

— Разкажи ми какво се случи — наруши най-сетне мълчанието.

Рейчъл изопна рамене и заговори, като че ли е репетирала думите дни наред.

— Знаеш, че с Родни имаме проблеми, нали?

Лекси кимна.

— Така започна всичко — каза Рейчъл. — Знам, че с Родни възприемате по различен начин отношенията си. За теб той е просто приятел, но за него… ти си нещо като мечта. Дори не съм сигурна дали някога ще те прежали. Понякога ме поглежда така, сякаш иска да види теб вместо мен. Знам, че звучи безумно, но го усещам всеки път, когато му отварям вратата. Никога не е доволен, независимо как съм облечена и какво сме планирали. Един ден влязох в кабинета на Дорис и забелязах телефонния номер на Алвин. Чувствах се отчаяна и самотна и… не знам… просто реших да му се обадя. Не очаквах нищо, но се разговорихме и му разказах за проблемите си с Родни и как той още мисли за теб. Алвин се умълча. Каза ми, че си бременна. Каза го така, сякаш не е сигурен, че Джеръми е бащата, сякаш подозира, че бебето е от Родни.

Сърцето на Лекси се сви.

— Аз никога не съм си помисляла, че бебето е от Родни. Знаех, че връзката ви не е била такава и казах нещо в този смисъл. Не очаквах да се чуем отново, но Алвин се обади след известно време и аз се зарадвах. И след като с Родни пак се скарахме, ми се прииска да избягам от всичко… Реших да отида в Ню Йорк за ден-два. Наистина исках да се махна от Бун Крийк, а и винаги съм мечтала да видя Ню Йорк. Обадих се на Алвин, когато пристигнах, и разговаряхме почти до сутринта. Не бях на себе си, пих повече, отколкото трябва. Заговорихме пак за теб и аз споменах, че си била бременна и преди. Казах, че дори е записано в дневника на Дорис.

Лекси повдигна вежди и Рейчъл продължи колебливо:

— Дорис държеше дневника в кабинета си. Прелистих го веднъж и забелязах инициалите ти и името на Тревър. Знам, че не е моя работа. Знам, че не биваше да казвам нищо, но просто ми се изплъзна от устата. Нямах представа, че Алвин изпраща имейли на Джеръми и се опитва да ви раздели. Разбрах едва в неделя, след като Джеръми се върна. Алвин ми се обади. Беше паникьосан, разказа ми всичко и на мен ми призля. Не само защото неволно му бях станала съучастничка, но и защото ме беше използвал през цялото време. — Гласът й пресекна и тя се втренчи в прокъсаната кърпичка. — Кълна се, че не исках да те нараня, Лекс. Мислех, че просто разговаряме. — Очите й се напълниха със сълзи. — Имаш право да ми се сърдиш. Няма да се изненадам, ако повече не ми проговориш. Не знам как бих постъпила на твое място. От два дни не съм сложила залък в устата си. Сигурно е късно, но исках да ти кажа истината. Ти ми беше като сестра, а Дорис ми е по-близка от родната ми майка. Сърцето ми се къса, че ти причиних това. Съжалявам. Нямаш представа колко се разкайвам…

Възцари се тишина. Досега Рейчъл говореше, без да си поема дъх, и усилието очевидно я бе изтощило. Кърпичката се беше разпаднала на ситни парченца, които се сипеха върху пода. Рейчъл се наведе и започна да ги събира. Лекси размишляваше дали искреността на приятелката й я оневинява и се питаше как да реагира. Двоумеше се. Накърнената гордост й нашепваше да й каже, че повече не иска да я вижда, но съчувствието постепенно надделя над гнева. Знаеше, че Рейчъл е лекомислена и ревнива, непостоянна и понякога безотговорна, но знаеше също така, че не е коварна. Усещаше, че не крие истината и не я лъже, че е нямала представа какво е замислил Алвин.

— Хей!

Рейчъл вдигна очи.

— Още съм ти ядосана — призна Лекси. — Но разбирам, че не си го направила нарочно.

Рейчъл преглътна.

— Съжалявам — повтори.

— Знам.

Рейчъл кимна.

— Какво ще кажеш на Джеръми?

— Истината. Че не си знаела.

— А на Дорис?

— Не съм решила още. Не съм й казала нищо. Не знам дали изобщо да й казвам.

Рейчъл въздъхна дълбоко и по лицето й се изписа нескрито облекчение.

— Това важи и за Родни — добави Лекси.

— А ние? Ще останем ли приятелки?

Лекси сви рамене.

— Налага се, след като ще ми бъдеш кума.

Рейчъл се просълзи.

— Наистина ли?

— Наистина — усмихна се Лекси.